4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 34
София, 14.01.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на тринадесети януари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря …………………………… и с участието на прокурора ……………………….….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 2564 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 15924/4.VІ.2014 г. на пловдивското [фирма], подадена против определение № 1382 на Пловдивския ОС, ГК, VІІІ-и с-в, от 15.V.2014 г., постановено по гр. д. № 1466/2014 г., с което е била оставена без уважение частна жалба на този търговец срещу онази част от решение № 881/28.ІІ.2014 г. на РС-Пловдив, ГК, V-и с-в, по гр. дело № 4218/2013 г.: за прекратяване на образуваното по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК първоинстанционно пр-во по предявения под условието на евентуалност иск с правно основание по чл. 59, ал. 1 ЗЗД с предмет признаване съществуването на вземане на същия търговец срещу пловдивската община „Р.” в размер на 16 878.48 лв.
Търговецът частен касатор поддържа общо /бланкетно/ оплакване за неправилност на атакуваното въззивно определение, претендирайки касирането му и връщане на делото на същия състав на първостепенния съд: „за продължаване на производството и разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск по чл. 59 от ЗЗД”, както и за присъждането на разноски, направени в настоящето касационно пр-во.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма]-гр. Пловдив обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно определение Пловдивският ОС се е произнесъл по противоречиво решаван от съдилищата процесуалноправен въпрос: понеже „обжалваното определение на ОС-Пловдив е постановено в противоречие с други правни спорове, разгледани и решени от съдилищата при разглеждане на евентуален иск по чл. 59 от ЗЗД, а в настоящето производство ни беше отказано делото да се разгледа на основание предявения при условието на евентуалност иск по чл. 59 от ЗЗД”. Това били решение № 136/18.V.2012 г. на Варненския апелативен съд, ТК, по т. д. № 121/2012 г.; решение № 312 от 26.V.2014 г. на Пловдивския апелативен съд, ТК, по т. д. № 334/2014 г.; решение № 82/19.VІІ.2011 г. на ВКС, І-во т.о., по т. д. № 658/2010 г., както и определение № 365/3.VІ.2013 г. на ВКС по т.д. № 1358/2013 г.
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответната по касация пловдивска община „Р.” писмено е възразила чрез своя гл. юрисконсулт както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на общото оплакване за неправилност на атакуваното въззивно определение, претендирайки за потвърждаването му.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския ОС, настоящата частна касационна жалба на [фирма]-гр. Пловдив ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/2010 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд. Върховният касационен съд не е задължен и не може да извежда релевантния правен въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, нито от твърденията на подателя й или от там сочените от него факти и обстоятелства. Ето защо непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – в случая само това по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно всяко погрешно отъждествяване на което и да е от касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния.
В заключение, на плоскостта на разясненията по т. 3 от горното тълкувателно решение на ОСГКТК на ВКС в случая се налага и констатацията, че за представените към изложението по частната касационна жалба две въззивни решения /на Варненския апелативен съд и на Пловдивския апелативен съд/ няма данни те да са влезли в сила, докато Опр. № 365/3.VІ.2013 г. на ВКС, постановено по т. д. № 1358/2013 г., не се намира сред приложенията към същото изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1382 на Пловдивския окръжен съд, ГК, VІІІ-и с-в, от 15.V.2014 г., постановено по гр. дело № 1466/2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по ч. т. дело № 2564 по описа за 2014 г.