О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 347
София, 08.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на деветнадесети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………….……………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 457 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 7927/8.ХІІ.2014 г. на бургаското [фирма], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Б. против решение № 121 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 20.Х.2016 г., постановено по т. дело № 219/2016 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 160/13.V.2016 г. на ОС-Бургас по т. д. № 58/2015 г. С последното – като неоснователен – е бил отхвърлен осъдителен иск на търговеца настоящ касатор с правно основание по чл. 91, ал. 1 ЗЗД, предявен срещу ответното [фирма]-Б. с предмет осъждането му да заплати на ищеца неустойка в размер на 32 992.64 лв. (тридесет и две хиляди деветстотин деветдесет и два лева и шестдесет и четири стотинки), дължима за периода от м.декември`2010 г. и до м. януари`2012 г. във връзка с неточното изпълнение на сключения между страните по спора договор № 41/19.ІV.2010 г. за продажба на горива, котелно гориво и битум.
Оплакванията на касатора [фирма] са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение, както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това [фирма] претендира касирането му и – независимо от твърдението си за порок на въззивното решение по см. на чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, да бъдел постановен съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъде уважен искът по чл. 92, ал. 1 ЗЗД в предявения по делото негов размер от общо 32 992.64 лв., вкл. и ведно с присъждането на всички направени от касатора по делото разноски.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата подателят й [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в шест, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии (Р. № 1 на І-во г.о. по гр. д. № 777/2010 г.; Р. № 191/13.ХІІ.2016 г. на І-во т.о. по т.д. № 3015/2016 г.; Р. № 100/20.VІ.2011 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 194/2010 г.; Р. № 217/9.VІ.2011 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 761/2010 г.; Р. № 344/212.ІХ.2012 г. на VІ-то г.о. по гр. дело № 863/2011 г.; Р. № 361/14.ХІІ.2011 г. на І-во г. о. по гр. дело № 771/2010 г.), по следните два материалноправни и два процесуалноправни въпроса:
1./ „При тълкуване на уговорките между страните и при установяване на съдържанието на устен договор, какви критерии следва да съблюдава съдът и, по-специално, следва ли действителната воля на страните, вложена в съдържанието на договора, да се съобразява и извежда от поведението им преди и след сключване на сделката, както и от възприетите от тези двама търговци практики по изпълнението, обективирани в конкретни действия и изявления след сключване на договора?”;
2./ „Съставлява ли признание, годно да прекъсне давността по смисъла на чл. 116, ал. 1 ЗЗД, изявлението на длъжника, че започва плащане по претендирани от кредитора вземания, дадено в отговор на покана за плащане от кредитора, в която претендираните вземания са индивидуализирани по основание и размер?”;
3./ „За задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои – не, респ. кои възприема и кои – не.”;
4./ „За задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните.”
Алтернативно се поддържа от страна на касатора, че формулираните от него два материалноправни въпроса /с поредни номера 1 и 2/ се явявали такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: предвид необходимостта от „изясняване на точния смисъл на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-Б. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски, но без да ангажира доказателства, че такива реално са били направени. Инвокирани са доводи, че не са налице поставките за допустимост на касационното обжалване по нито един от 4-те, формулирани от касатора правни въпроса в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд, касационната жалба на [фирма]-Б. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на настоящия касатор срещу ответното [фирма] въззивната инстанция е приела, че спорно между страните е дали договорът е продължен и след изтичането на уговорения в него срок, както и дали клаузите на този договор (в писмена форма, под № 41/19.ІV.2010 г.- бел. на ВКС) и, в частност, уговорената неустойка, следва да има действие и при извършените последващи доставки на гориво. Въз основа на анализ на доказателствата по делото, вкл. досежно начина, по който страните са уреждали отношенията си при изтичане срока на предходния договор – от 21.ІV.2009 г. /с подписването на изричен анекс за продължаване на срока/ Бургаският апелативен съд е достигнал до решаващия си извод за липса на съгласие за продължаване действието на процесния договор след срока 31 декември 2010 г.: доколкото установеното между дружествата в годините правило несъмнено е било – в точно съответствие с разпоредбата на чл. 293, ал. 2 in fine ТЗ – за продължаване на действието на писмен договор да се изисква изрично писмено съгласие на двете страни. Прието е било също така от въззивния съд – въз основа на приложеното по делото писмо с изх. № 21/29.ІV.2011 г. от канцеларията на ответното по касация търговско дружество, че бланкетното признание на този купувач на горива, че дължи заплащане на цената им /но не и конкретния размер на задълженията си, тъй като той е бил определяем/, не е годно – по см. на чл. 116 ЗЗД – да прекъсне започналата да тече кратка /специална/ давност по чл. 111, б. „б” ЗЗД.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тази плоскост в процесния случай се налага извод, че формулираните от търговеца настоящ касатор в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата му два процесуалноправни въпроса /с пор. №№ 3 и 4/ се отнасят изцяло до правилността на атакуваното въззивно решение и затова не са могли да бъдат предмет на произнасяне от страна на постановилия го съд. Погрешното отъждествяване от касатора [фирма] на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол- от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Що се отнася до релевираните от касатора други два материалноправни въпроса, в процесния случай следва да се констатира, че първият от тях е с изцяло хипотетичен характер, тъй като се отнася до неформален двустранен договор, каквото не е било естеството на процесния, докато вторият материалноправен въпрос не е такъв от значение за изхода на делото, след като решаващият извод на първостепенния съд, споделен в случая от въззивната инстанция, е бил в смисъл, че в търговските им взаимоотношения през исковия период страните по спора не са били обвързани от валидна неустоечна клауза. В заключение, при установената в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК липса на главното основание за допустимост на касационния контрол /по чл. 280, ал. 1 ГПК/, безпредметно се явява обсъждането на евентуално наличие на допълнителните предпоставки за това, визирани в т. 1 и в т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 121 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 20.Х.2016 г., постановено по т. дело № 219/2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по т. д. № 457 по описа за 2017 г.