9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 983
София, 12.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на трети декември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………..……. и с участието на прокурора…….………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 1080 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби от страните по спора, чието разрешаване по същество е било предмет на постановеното от СГС, ГК, с-в ІV-Б, въззивно решение (без номер) от 20.ІХ.2013 г. по гр. дело № 12880/2011 г., като втората от тях няма характера на „насрещна” по смисъла на чл. 287, ал. 2 ГПК.
Касационната жалба с вх. № 145653/19.ХІІ.2013 г. на ищцовото [фирма] /ЕИК[ЕИК]/-София е била подадена против онази част от това решение на СГС, с която – на основание чл. 55, ал. 1, пр. 2-ро ЗЗД – този търговец е бил осъден да заплати по насрещния иск на [фирма]-София сума в размер на 9 728.30 лв. (девет хиляди седемстотин двадесет и осем лева и тридесет стотинки), като дадена с оглед на неосъществено основание по подписан помежду им Анекс № 3 от 8.VІІІ.2007 г. към Рамков договор за консултантски услуги от 6.VІІІ.с.г., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 1.ІV.2010 г. и до окончателното изплащане на задължението.
Оплакванията на този търговец са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на СГС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който насрещния иск на [фирма] срещу [фирма] да бъде отхвърлен в предявения по делото негов размер от 9 728.30 лв.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава приложно поле на касационния контрол със значението, което тава би имало „за точното прилагане на закона”, изтъквайки, че с атакуваната осъдителна част от въззивното си решение СГС се е произнесъл по следните два „материалноправни” въпроса:
1. Дали „Техноложкото опробване на суровината” и „Опитната кариера” представлява един и същ или два различни способа за обследване на суровината?;
2. Колко доклада са изготвени по Анекс 3 и Работната програма към него?
Съответно касационната жалба на ответното [фирма]-София е против следните 3 осъдителни и 1 отхвърлителна части на горепосоченото въззивно решение: 1./ С която то е било осъдено да заплати на [фирма]-София сума в размер на 11 641.09 лв. – като остатък от уговорено помежду им възнаграждение по Анекс № 1 от 8.VІІІ.2007 г., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на завеждане на делото /25.ІІ.2010 г./ и до окончателното й изплащане, а също и мораторна лихва върху нея в размер на сумата 255.93 лв. за период от 2 месеца и 11 дни преди предявяване на иска; 2./ С която този касатор е бил осъден да заплати на софийското [фирма] сума в размер на 15 736.61 лв., представляваща остатък от уговорено помежду им възнаграждение по Анекс № 4 от 18.ІІ.2008 г. и ведно със законната лихва върху тази главница от завеждане на делото и до окончателното погасяване на това задължение, а също и неустойка в размер на 1 148.77 лв. за период предшестващ завеждането на делото с 2 месеца и 11 дни; 3./ С която този касатор е бил осъден да заплати на търговеца ищец деловодни разноски в размер на 3 765.21 лв.; 4./ С която е бил отхвърлен предявен като частичен насрещен иск на касатора срещу ищцовото [фирма] за заплащане на сума в размер на 25 000 лв. /от общо 34 829.43 лв./ и ведно със законната лихва върху тази главница от подаване на насрещната искова молба и до окончателното изплащане на задължението.
Оплакванията на касатора ответник са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваните негови 4 части както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на СГС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който трите обективно кумулативно съединени осъдителни иска на [фирма]-София да бъдат отхвърлени в предявените по делото техни размери – като неоснователни и недоказани, като съответно бъде уважен насрещният иск на [фирма]-София срещу първото д-во за сумата 25 000 лв. – като дадена при начална липса на основание по Анекс № 1 към Р. договор и ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяването на този насрещен иск като частичен /част от цялото вземане в размер на 34 829.43 лв./ и до окончателното погасяване на това парично задължение, като се присъдят и всички направени от този касатор разноски, вкл. и юрисконсултско възнаграждение.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма]-София обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с първата, както и с четвъртата част на въззивното решение СГС се е произнесъл по два материалноправни въпроса, имащи значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:
1./ Представлява ли договор с невъзможен предмет такъв, по който възложител и изпълнител на поръчка за изготвянето на концесионни анализи за предоставяне на концесия са лица, извън посочените в закона за концесиите?; 2./ Дали нормите, регламентиращи възлагането, изработването и приемането на концесионни анализи за предоставяне на концесия, имат императивен характер, както и дали е нищожен поради противоречието му със закона договор с такъв предмет, ако сделката е сключена в противоречие със същите разпоредби?
Отделно от това, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в шест, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави на неговите гражданска и търговска колегии, се явявало произнасянето на СГС /в същите две атакувани части на въззивното решение/ по следните три материалноправни въпроса:
1./ Подлежат ли на тълкуване договорни клаузи, които са ясни и по които страните не спорят?; 2./ При тълкуването на договора трябва ли да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки се тълкуват във връзка един с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор с оглед целта на договора?; 3./ Когато е налице неяснота или двусмисленост трябва ли при тълкуването на договорните клаузи да се имат предвид и изследват и обстоятелствата, при кои то е сключен договора, както и поведените на страните преди и след сключването му? 4./ Трябва ли съгласно правилата за тълкуване на договорите да бъдат тълкувани и всички изявления на страните, отправени една към друга, във връзка с осъществяване на гражданските правоотношения?
Поддържа се в същото изложение, че в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в три постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на отделни състави от неговата гражданска колегия, било произнасянето на СГС във втората атакувана от [фирма]-София част от въззивното решение /за присъждането на сума в размер на 15 736.31 лв./ по следните три процесуалноправни въпроса: 1./ Носи ли всяка страна доказателствена тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици?; 2./ Страната, която носи доказателствената тежест за установяване по делото на съответните факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, следва ли да проведе главно и пълно доказване на тези факти – за несъмненото им осъществяване в обективната действителност?; 3./ При липса на такова доказване, съдът следва ли да приеме за неосъществили се в обективната действителност недоказаните по делото факти и въз основа на това да постанови решението си?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК както ищцовото [фирма]-София, така и ответното [фирма]-София, взаимно са оспорили наличието на приложно поле на касационното обжалване по жалбите си срещу съответните части на въззивното решение на СГС, а също и основателността на насрещните оплаквания за неговата неправилност, претендирайки присъждане на разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежни страни във въззивното производство пред СГС, както касационната жалба на ищцовото [фирма]-София, така и тази на ответното [фирма]-София, ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По изложението към касационната жалба на ищцовото [фирма]”:
За да уважи насрещната искова претенция на ответното [фирма] по чл. 55, ал. 1, предл. 2-ро ЗЗД за присъждането на сума в размер на 9 728.30 лв. – като дадена с оглед на неосъществено основание (по анекс № 3/8.VІІІ.2007 г. към рамковия договор от 6.VІІІ.2007 г.), въззивната инстанция е приела, че спорът между страните по делото е бил съсредоточен върху факта изпълнени ли са били от ищцовото [фирма] дейностите по т. 7 от работната програма към въпросния анекс, а именно „техноложко опробване – опитна кариера”, както и върху факта изготвени ли са били от същия търговец два годишни проекта за проучване, според заложеното в т. 2 от работната програма. В тази връзка се налага констатацията, че нито един от двата формулирани в изложението към жалбата на [фирма]-София въпроса няма правно естество. Предвид техния изцяло фактически характер, обективно е невъзможно обсъждането им на плоскостта на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, която този касатор схваща очевидно едностранчиво – игнорирайки кумулативното изискване на законодателя за значимост на въпросите /материално- или процесуалноправни/ не само за точното прилагане на закона, но и за развитието на правото. Съгласно т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Доводи, в която и да е от двете насоки обаче, липсват в изложението към жалбата на [фирма]-София.
2. По изложението към касационната жалба на ответното [фирма]-София:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства. В тази връзка се констатира, че формулираните три процесуалноправни въпроса, касаещи атакуваната част от въззивното решение на СГС, с която този касатор е бил осъден да заплати на ищцовото [фирма]-София сума в размер на 15 736.61 лв. – като остатък от уговорено помежду им възнаграждение по анекс № 4/18.ІІ.2008 г. към рамковия договор за консултантски услуги от 6.VІІІ.2007 г. и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на завеждане на делото и до окончателното й изплащане, така и 4-те материалноправни – досежно приложимостта на критериите на чл. 20 ЗЗД, се отнасят изключително до правилността на този съдебен акт и, в частност, до веднъж вече релевираните в жалбата оплаквания за нарушаване на материалния закон /ЗЗД/ и за допуснати от състава на СГС съществени нарушения на съдопроизводствените правила – тези на чл. 153 и чл. 154 ГПК. Отъждествяването на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1-во и 2-ро ГПК обаче, с основания за допустимост на касационния контрол, по никакъв начин не обосновава приложното му поле.
По отношение двата материалноправни въпроса, касаещи атакуваните І-ва и ІV-та част от въззивното решение, с която касаторът е бил осъден да заплати на ищцовото Е. сума в размер на 11 641.09 лв. – като 20% остатък от уговореното помежду им възнаграждение по анекс № 1/8.VІІІ.2007 г. към процесния рамков договор от 6.VІІІ.2007 г. и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на завеждане на делото и до окончателното й изплащане:
За да уважи тази искова претенция на изпълнителя ищец с правно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД въззивната инстанция е приела, че сключен между търговци двустранен договор с предмет изготвяне на концесионен анализ нито е такъв с невъзможен предмет, нито е сключен в противоречие с разпоредби от Закона за концесиите /в сила от 1.VІІ.2006 г./, щом като държавният орган – министърът на регионалното развитие и благоустройствата, запазва правото си на преценка дали да използва един така изготвен концесионен анализ в процедурата по предоставяне на концесията или не. Неоснователно в тази връзка е твърдението на касатора [фирма] в подкрепа на тезата за наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, според което действащата правна уредба „не е ясна и категорична”: понеже „липсва изрична правна норма, която да постановява, че договори с предмет изработване на концесионни анализи, които не са сключени по предвидения в специалния закон ред и по които страните са лица, извън посочените в закона, са нищожни”. Данните по делото обаче са, че в процесния случай изготвянето на концесионния анализ не е било насочено към подготвяне на нова процедура за предоставяне на концесия (в каквато хипотеза възлагането му императивно е следвало да стане по реда на Закона за обществените поръчки, според текста на чл. 12, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за концесиите), а с оглед взетото още преди завеждане на делото Решение № 115/23.ІІ.2009 г. на Министерския съвет: „За даване на съгласие за сключване на допълнително споразумение към договора за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства – строителни материали /диабазови брекчи/, от находище „Бов”, [община], Софийска област, сключен на 19 януари 1998 г.” и срок на действието й до 19.І.2024 г., т.е. консултантската услуга, която е била предмет на процесния рамков договор от 6.VІІІ.2007 г. и на подписаните към него анекси е била с оглед продължаване срока на една заварена концесия за добив на подземни изкопаеми. При тези данни и липсата на ясно посочване в изложението на касатора [фирма]-София в какво състои неяснотата на действащата правна уредба, не е налице приложно поле на касационния контрол по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по така релевираните два материалноправни въпроса.
В равна степен горните съображения на настоящия състав на ВКС – за отсъствие на приложно поле на касационното обжалване в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК – важат и по отношение атакуваната от този касатор част на въззивното решение, с която е бил отхвърлен предявеният като частичен /за 25 000 лв. от общо 34 829.43 лв./ негов насрещен иск срещу ищцовото [фирма]-София.
В заключение, при този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК, разноските за него ще следва да останат в тежест на всяка една от страните, както са били направени.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение (без номер) на Софийския градски съд, ГК, с-в ІV-Б, от 20.ІХ.2013 г., постановено по гр. дело № 12880/2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2