5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 720
София, 21.08.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и трети април през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………..………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 3676 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 3725 от 8.VІІ.2013 г. на Държавен фонд „Земеделие”, подадена чрез неговия гл. юрисконсулт против решение № 136 на Варненския апелативен съд, ТК, от 17.V.2013 г., постановено по т. дело № 98/2013 г., с което ДФ касатор е бил осъден –на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД – да заплати на варненското [фирма] сума в размер на 966 003 лв. /деветстотин шестдесет и шест хиляди и три лева/, представляваща неизплатена дължима безвъзмездна финансова помощ по договор № 2848/10.VІІІ.2007 г. , ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на завеждане на делото /31.VІІІ.2011 г./ и до окончателното изплащане на задължението, както и мораторни лихви върху същата главница, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в размер общо на 285 460.07 лв. за периода от 6.І.2009 г. до 30.VІІІ.2011 г., а също и разноски по водене на делото в двете инстанции, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в размер общо на 121 899.48 лв.
Единственото оплакване на касатора Държавен фонд „Земеделие” е за необоснованост атакуваното въззивно решение, поради което се претендира касирането му и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, където е добавено и оплакването за постановяване на атакуваното въззивно решение при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствени правила, ДФ „Земеделие” обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваното решение въззивната инстанция се е произнесла по един процесуалноправен и два материалноправни въпроса, както следва:
1./ Допустимо ле и съдът да основава изводите си на писмен документ, който не е бил представен по делото и основателно ли е съдът да приема за установено обстоятелство въз основа на този непредставен документ?;
2./ Налице ли е нищожност на договора поради невъзможен предмет при анекс за удължаване срока на договор, чиито първоначално уговорен срок е изтекъл преди сключването на анекса?;
3./ Може ли да се счита, че е спазен срокът за извършване на инвестицията, при положение, че последният елемент от фактическия състав по изпълнението – законното въвеждане на обекта в експлоатация, фиксиран с издаване на съответното удостоверение от общинската администрация, е осъществен след изтичането на срока на договора, но при подадено от молителя искане за издаване на същото удостоверение два работни дни преди изтичане срока за изпълнение на инвестицията и при съобразяване на обстоятелството, че общинската администрация имала нормативно вменено задължение да издаде удостоверението в 7-дневен срок и поради това не би могла да извърши следващата се процедурна проверка по чл. 177, ал. 1 ЗУТ, в това число и проверка на място?
Първите два правни въпроса били решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 230/11.ІІ.2013 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 1090/2011 г., съответно – в Опр. № 744/3.VІІ.2009 г. на ІІІ-то г.о. по гр. д. № 572/09 г., докато противоречивото решаване на втория от съдилищата в страната следвало както от Опр. № 220/1.ІV.2011 г. на І-во т.о. на ВКС по т. д. № 763/2010 г., така и от решение № 1373/4.ХІ.2009 г. на САС, ГК, 4-и с-в, постановено по гр. д. № 1239/07 г. и влязло в сила в хипотезата по чл. 296, т. 3, предл. 1-во ГПК. Третият, материалноправен въпрос бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „поради обстоятелството, че той определя и основен решаващ извод по делото – била ли е извършена инвестицията в срок”.
Ответното по касация [фирма]-гр. В. не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския апелативен съд, касационната жалба на Държавен фонд „Земеделие” ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, решен в обжалваното въззивно решение е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съответния съд по това дело. При съобразяването на това тълкувателно разяснение се констатира, че процесуалноправният въпрос, релевиран от ДФ касатор в изложението към жалбата му, няма такова естество, а се свежда единствено до инвокираното в това изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК допълнително оплакване за постановяване на атакуваното въззивно решение при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Но отъждествяването на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК с основание за допустимост на касационния контрол обективно не е годно да обоснове приложимостта на последния.
По отношение релевираните два материалноправни въпроса:
За да уважи осъдителния иск на варненското [фирма] срещу Фонда настоящ касатор в пълния предявен по делото негов размер, въззивната инстанция е приела, че е бил надлежно изпълнен сключеният помежду им договор № 2848/10.VІІІ.2007 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ при условията на специалната предприсъединителна програма на Европейския съюз за развитие на земеделието и селските райони в Република България (С.). В тази връзка последователно е разграничено, че страните не спорят относно размера на одобрените инвестиционни разходи, предмет на исковата претенция по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, а по това дали инвестицията е била извършена в срока по т. 3.1 от договора, първоначално уговорен до 31 юли 2008 г., но впоследствие нееднократно продължаван. Изрично е посочено, че на тази дата не е настъпило автоматично прекратяване на договорната връзка и затова уговореният нов краен срок за изпълнение с подписването на Анекс № 2, а именно датата 14.ІХ.2008 г., е валидно определен- по взаимното съгласие на двете страни, основаващо върху принципа за свобода на договарянето и понеже с това продължаване „не се засягат повелителни норми на закона /арг. чл. 9 ЗЗД/ и затова анексът не е с невъзможен предмет”. Този решаващ извод на въззивния съд зачита всъщност императивната разпоредба на чл. 25, ал. 1, т. 2 от Наредба № 14/18.V.2001 г. /в редакцията на текста към ДВ, бр. 44 от 30 май 2006 г./, че одобреният проект се изпълнява „в срок до” двадесет и четири месеца за всяка инвестиция свързана с изграждане, реконструкция и модернизация, който срок започва да тече „от деня на подписването” на всеки договор по чл. 23 от същата Наредба или в процесния случай – от датата 13.VІІІ.2007 г.
В обобщение на горното, при ясната императивна разпоредба на чл. 24, ал. 1, т. 2 от относимата към делото специална Наредба № 14/18.V.2001 г. – за пределната възможна продължителност на срок за извършване на „инвестиция, свързана с изграждане”, обективно не се констатира решаване на първия материалноправен въпрос било в противоречие с практиката на ВКС или противоречивото му решаване от съдилищата, щом нито един от приложените съдебни актове не разрешава точно същия правен въпрос. Недопустима е в тази връзка каквато и да било аналогия с разрешението по чл. 63 ГПК, което се отнася до продължаване на процесуални срокове – извън тези за обжалване и за подаване на молба за отмяна на влязло в сила решение.
В заключение, при липсата на каквато и да е обосновка защо това е така, третият релевиран в изложението на касатора ДФ „Земеделие” материалноправен въпрос няма естеството на такъв, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Изискването правният въпрос да е включен в предмета на спора по делото и да е обусловил правните изводи на решаващия съд е базисно и следователно се отнася до всяка една от трите предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, а не само до тази по т. 3 от същия законов текст.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 136 на Варненския апелативен съд, ТК, от 17.V.2013 г., постановено по т. д. № 98/2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 3676 по описа за 2013 г.