7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 242
София, 16.03.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря……………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1942 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по съвместната касационна жалба с вх. № 2109 от 16.ІІ.2015 г. на И. Е. Й. и П. Р. И. – двете от [населено място], подадена чрез общия техен процесуален представител по пълномощие от САК против онази част от решение № 2381 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 19.ХІІ.2014 г., постановено по гр. дело № 2669/2014 г., с която – като неоснователни недоказани – са били отхвърлени техните преки искове срещу ответното [фирма]-София за разликата над изплатените им в хода на процеса на 10.ІХ.2013 г. /чл. 235, ал. 3 ГПК/ застрахователни обезщетения от по 60 000 лв. за всяка от тях за понесените неимуществени вреди от процесното ПТП, настъпило на 28.VІІ.2008 г., вследствие на което е загинал техният общ наследодатели и до пълния предявен размер на всяка от тези две претенции, а именно 140 000 лв. за Й. и съответно 90 000 лв. за И.. Първоинстанционното решение е било потвърдено в частта му, с която ответното [фирма]-София е било осъдено – на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – да заплати на всяка от ищците мораторна лихва върху главницата на изплатеното им от застрахователя обезщетение съответно за периода от датата на вредоносното събитие и до датата на извършеното плащане, а именно по 34 420.78 лв.
Оплакванията на касаторките Й. и И. са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част както в нарушение на материалния закон /чл. 51, ал. 2 ЗЗД/, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Поради това се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторките Й. и И. обосновават приложно поле на касационния контрол с наличието на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната отхвърлителна част на решението си САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., както и в поредица постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на състави от неговата търговска колегия, по материалноправния въпрос: „За предпоставките за приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и възможността за намаляване размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото /починалото/ лице”. Инвокиран е довод, че в трайната си практика ВКС приемал, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и в ППЗДвП правила за движение по пътищата не било основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, а е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с него. Отделно от това съществувала противоречива съдебна практика в присъждането на различни размери на обезщетения за неимуществени вреди за сходни случаи, „при което разликите са съществени и не се обуславят от индивидуалността на казусите”. Същият правен въпрос бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, понеже: „Уеднаквяването на съдебната практика по критериите за определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД би преодоляла явните несъответствия в решенията на съдилищата по сходни случаи и би определила по-конкретни критерии за определяне на размерите на вредите, тъй като критериите на ППВС № 4/1968 г. са твърде общи и принципни”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-София писмено е възразило чрез своя юрисконсулт както по редовността на подадената касационна жалба, така и по допустимостта на касационното обжалване, а също и по основателността на оплакванията за неправилност на постановеното от САС решение в атакуваната негова отхвърлителна част, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски, на основание чл. 81-във вр.78, ал. 3 и 8 ГПК, в размер на дължимото по Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. минимално адвокатско възнаграждение. Инвокирани са доводи, че нито едно от приложените решения на състави от ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не е релевантно към процесния случай.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред САС, настоящата съвместна касационна жалба на И. Е. Й. и П. Р. И. – двете от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По редовността на касационна жалба:
Два преписа от атакуваното въззивно решение са били връчени на датата 18 януари 2015 г. на един от процесуалните представители на касаторките – адв. Я. В. С. от САК, като настоящата съвместна касационна жалба е била заведена в канцеларията на САС с вх. № 2109 от датата 16.ІІ.2015 г. Следователно, от гледище правилото на чл. 60, ал. 3 ГПК, с това се потвърждава констатацията на настоящия състав на ВКС, че подаването на жалбата е станало в пределите на едномесечния преклузивен срок по чл. 283 ГПК.
2. По релевираните основания за допустимост на касационния контрол:
За да отхвърли преките искове на настоящите две касаторки в частите им за разликите над доброволно изплатеното от застрахователя обезщетение на всяка от тях и до пълния размер на претенциите им, САС е приел, че каузалният принос на техния общ наследодател, като водач на мотопед, за настъпване на процесното ПТП е равноценен (= 50 %) с този на водача на лекотоварния автомобил „Фолксваген-К.”, отчитайки в тази насока обстоятелствата по делото, че първият е управлявал двуколесно МПС без регистрационни номера, при отнето му свидетелство за правоуправление и в състоянието на остро алкохолно отравяне /с концентрация на алкохол в кръвта от 1.7 промила/ според данните по заключението на допуснатата съдебно-медицинска експертиза. Определяйки дължимото на всяка от ищците обезщетение за неимуществени вреди от това събитие в размер на по 120 000 лв., САС е изхождал освен от непосредствените психически болки и страдания от загубата на техния съпруг и баща, така и от времето на настъпване на процесното ПТП /през 2008 г./ – с оглед установените тогава лимити на отговорност на застрахователите по риска „Гражданска отговорност” на автомобилистите, но също и от противоправното – с оглед забраните по чл. 5 ЗДвП – негово поведение като мотопедист, като в резултат е намалил същото наполовина – до размера на веднъж платеното в хода на процеса обезщетение за преживялата съпруга и за дъщерята на загиналия.
Не се констатира в атакуваната негова отхвърлителна част въззивното решение да е било постановено в противоречие с практиката на ВКС по релевирания от касаторките „правен” въпрос: за предпоставките за приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Точно защото понятието „справедливост” не е абстрактно – според разяснението, дадено с ППВС № 4/23.ХІІ.1968 г., тези предпоставки са винаги от фактическо естество и в случая, от гледище на изискването за причинно-следствена връзка между извършеното от пострадалото лице нарушение на ЗДвП и настъпването на вредоносния резултат, се оказва достатъчно това, че, като мотопедист, участващ в движението, общият наследодател на касаторките Й. и И. е управлявал двуколесно МПС /според легалната дефиниция на т. 14 от § 6 на ДР на ЗДвП/ с концентрация на алкохол в кръвта около 1.7 промила, съответстваща на ІІ-ри стадий на алкохолното опиянение – т.нар „летаргия”: състояние, характеризиращо се със загуба на равновесие и силно забавяне на реакциите. Ако липсата на регистрационна табела на участващия в пътния инцидент мотопед не е факт, който да е в пряка причинна връзка с настъпването на процесното ПТП /но представлява индиция за спирането на това МПС от движение – вкл. и по технически причини/, то установеното по несъмнен начин по делото обстоятелство, че приживе Йонов е бил с отнето свидетелство за правоуправление, се намира също в причинна връзка с вредоносното събитие: щом като не е имало никакво основание на датата 28.VІІ.2008 г., около 8:25 ч., той да участва в движението като водач на МПС по път, открит за обществено ползване.
Не е налице предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, тъй като наличието на задължителна практика, обективирана в ППВС № 4/1968 г. и в другите, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на състави от ГК и ТК на ВКС, която е по единственият, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата правен въпрос, логически изключва това второ основание.
В заключение, не се констатира да е налице приложно поле на касационното обжалване и в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като последната не поглъща основанието по т. 2 на същия законов текст, а е дадена от законодателя алтернативно. В този смисъл настоящият състав на ВКС препраща към разясненията дадени с т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г.
При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация застрахователно д-во искане по чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК, двете касаторки ще следва да бъдат осъдени да му заплатят общо сума в размер на 5 970 лв. (пет хиляди деветстотин и седемдесет лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение, определено в съответствие с разпоредбите на чл. 9, ал. 3-във вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при установен материален интерес от 140 000 лв. спрямо касаторката Й. и съответно – от 90 000 лв. спрямо касаторката И..
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2381 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 19.ХІІ.2014 г., постановено по гр. дело № 2669/2014 г. В НЕГОВАТА ОТХВЪРЛТЕЛНА ЧАСТ – по субективно съединените преки осъдителни искове с правно основание по чл. 226, ал. 1 ГПК.
О С Ъ Ж Д А касаторката И. Еманоилова Й., ЕГН [ЕГН] с адрес в [населено място], Т. „София”, [жилищен адрес] вх. „Б”, ет. ІІІ, ап. № 16 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 3 и 8 ГПК – да заплати на ответното по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 3 547.50 лв. (три хиляди петстотин и четиридесет и седем лева и петдесет стотинки), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
О С Ъ Ж Д А касаторката П. Р. И., ЕГН [ЕГН] с адрес в [населено място], Т. „София”, [жилищен адрес] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 3 и 8 ГПК – да заплати на ответното по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 2 422.50 лв. (две хиляди четиристотин двадесет и два лева и петдесет стотинки), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2