7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 662
София, 17.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на девети април през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………..………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 3403 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 3807/7.VІ.2013 г. на [фирма]-гр. Ч., подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие от АК-Стара З. против решение № 219 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 3-и с-в, от 24.ІV.2013 г., постановено по т. д. № 896/2012 г., с което – в пр-во по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК – е било признато за установено, че това д-во, солидарно с [фирма]-гр. Стара З. и Д. Д. Й. от същия град, дължи на старозагорското „Р.” сума в размер на 217 770 лв. (двеста и седемнадесет хиляди седемстотин и седемдесет лева), представляваща равностойността на 418.208 тона брашно и 588.511 тона трици – дължим остатък от ишлеме за доставени в периода 2007-2010 г. общо 3955.114 тона пшеница съгласно сключено между страните споразумение от 14.VІ.2010 г., „въз основа на което в полза на [фирма] са издадени заповед за незабавно изпълнение № 4046 от 13.Х.2010 г. и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 5905 по описа за /2010 г. на Старозагорския районен съд”.
Оплакванията на д-вото касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. С оглед това се претендира касирането му и присъждане на всички направени в инстанциите съдебно-деловодни разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в две, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на състави от неговата търговска колегия (Р. № 102 от 25.VІІ.2011 г. на състав ІІ-ро т.о. по т. д. № 672/2010 г. и Р. № 149 от 5.ХІ.2010 г. на състав от І-во т.о. по т. д. № 49/2010 г.) по един материалноправен и един процесуалноправен въпрос, както следва:
„Дали споразумението /договор с нотариална заверка на подписите/ по чл. 417, т. 3 ГПК има абсолютна, обвързваща съда и страните по него, правна сила относно удостоверените в него обстоятелства и поети задължения или пък обвързващата му сила следва да се преценява във всеки отделен случай с оглед съдържанието на акта и възраженията на ответника длъжник?”
„Дали в случаите на установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, и направени от длъжника ответник възражения както по действителността на акта (документа) по чл. 417, т. 3 ГПК, така и по дължимостта на вземането, ищецът заявител следва да доказва вземането си по основание и размер при условията на пълно главно доказване (по аналогия на чл. 417, т. 9 ГПК) и трябва ли съдът да му укаже изрично това?”
Налице била обаче и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК: доколкото посочената задължителна практика на ВКС била специфична и касаела единствено и само пр-вото въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК, която, поради едностранния характер на документа (запис на заповед), не можела да се приложи в хипотезите по чл. 417, т. 3, предл. 2-ро ГПК и затова следвало да се приеме, че няма съдебна практика на ВКС (тълкувателни решения и решения по чл. 290 ГПК) по въпроса „за обвързващата сила на споразумението с нотариална заверка на подписите в пр-вото по чл. 422 ГПК”, нито практика „за прилагане по аналогия на практиката по чл. 417, т. 9 ГПК”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „Р. О.-гр. Стара З. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Ст. З. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски в размер на платения адвокатски хонорар от 300 лв. – съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие № 057646/22.V.2013 г. Инвокиран е довод, че от съдържанието на формулираните в изложението към жалбата правни въпроси се налагала констатация, че търговецът касатор всъщност не правел разлика между основанията за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, от една страна, и касационните отменителни основания – от друга.
Останалите двама ответници по касация, а именно [фирма]-гр. Ст. З. и Д. Д. Й., не са ангажирали свои становища нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на [фирма]-гр. Ч. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице на приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Очевидна фактическа грешка (по смисъла на чл. 247 ГПК) представлява посочването в диспозитива на атакуваното въззивно решение, че въз основа на процесното споразумение от 14.VІ.2010 г. заповед за незабавно изпълнение № 4046 от 13.Х.2010 г. и изп. лист по ч. гр. дело № 5905 по описа за 2010 г. на Старозагорския РС са били издадени „в полза на [фирма]”. Напротив, издаването на последните в заповедното пр-во по реда на чл. 417, т. 3, предл. 3-то ГПК е станало по заявление и затова – в полза на ищцовото [фирма]-гр. Стара З. срещу посочените в тях като длъжници: [фирма], Д. Д. Й. и [фирма].
Относно липсата на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол:
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявеният от [фирма] срещу тримата ответници по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск, Пловдивският апелативен съд е приел, че процесното споразумение /договор/ от 14.VІ.2010 г. с нотариална заверка на подписите/ е документ по смисъла на чл. 417, т. 3 ГПК, но на разрешаване подлежи повдигнатият спор относно валидността на договора, „респективно – за наличието на обвързващо страните действие”.
Съгласно т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В тази връзка ще следва да се посочи, че основанието по чл. 417, т. 3 ГПК (в сила от 1 март 2008 г.) за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, от една страна, е напълно идентично с извънсъдебното изпълнително основание по чл. 237, б. „з” от отменения процесуален закон – от друга. Следователно налице е трайна /полувековна/ съдебна практика, базирана върху нормативното положение, че въпросният договор с нотариална заверка на подписите на страните има винаги характера на частен диспозитивен документ, т.е. такъв, който според съответната легална дефиниция /сега в чл. 180 ГПК, преди в чл. 144 ГПК (отм.)/ има формална доказателствена сила в процеса, заведен било по отрицателен установителен иск по чл. 250 ГПК (отм.), било по положителен установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от сега действащия процесуален закон. Ноторно е, че тази формална доказателствена сила на частния диспозитивен документ се свежда до това, че изявленията, които се съдържат в него, са направени точно от лицата, чиито подписи са били заверени от нотариуса. Следователно релевираните в изложението на касатора правни въпроси „за обвързващата съда сила на споразумението с нотариална заверка на подписите на страните в пр-вото по чл. 422 ГПК”, което на общо основание е исково производство, дори и хипотетично не биха могли да са част от произнасянето на Пловдивския апелативен съд с атакуваното решение. Решаващите правни изводи на последния са досежно действителността /валидността/ на сделката, която процесното споразумение от 14.VІ.2010 г. е материализирало, като един установителен договор относно заварени права и задължения, възникнали от поредица търговски сделки. При констатацията, че съответният управител е действал в пределите на представителната си власт и във връзка с управление дейността на д-вото, главният извод на въззивната инстанция от значение за изхода по конкретното дело е бил този, че процесният установителен договор – не и частният диспозитивен документ, който го материализира, „има обвързващо за подписалите го страни действие”. Този решаващ извод обаче не представлява произнасяне по правен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като няма аргументи, наведени от касатора, за необходимост от преосмисляне на заварената съдебна практика, нито се инвокират доводи за наличието на неяснота, непълнота или противоречие в конкретен закон, респ. разпоредба, което да налага преодоляването им да стане по тълкувателен път. Последното от своя страна изключва необходимостта от съдебна практика „за прилагане по аналогия на практиката по чл. 417, т. 9 ГПК”.
В заключение, не се налага обсъждане на въпроса налице ли е предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като сам касаторът признава в изложението към жалбата си, че създадената съдебна практика по приложението на чл. 417, т. 9 ГПК и съответно на положителния установителен иск, предявен в такава хипотеза по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, има строго специфичен характер и затова атакуваното въззивно решение обективно не било могло да й противоречи.
При този изход на делото в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация [фирма] искане за това, касаторът [фирма] ще следва – на основание чл. 81 във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК – да бъде осъден да му заплати разноски в размер на сумата от 300 лв., представляваща платен хонорар за един адвокат.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 219 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 3-и с-в, от 24.ІV.2013 г., постановено по т. д. № 896/2012 г.
О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], кв. Индустриален, мелница „Първи май” – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81 и ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати на ответното по касация „Р.” /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] разноски за настоящето производство по чл. 288 ГПК в размер на сумата 300 лв. /триста лева/, представляваща платен хонорар за един адвокат.
В Р Ъ Щ А делото на същия състав на въззивния съд за отстраняване по надлежния процесуален ред на констатираната в диспозитива на решението му очевидна фактическа грешка.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2