О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 830
С., 22.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Р. България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………..………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 4143 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1-във вр. чл. 130 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 3259 от 17.ІV.2013 г. на [фирма]-С. /по-нататък [фирма] или банката/, подадена против определение № 85 на Бургаския апелативен съд, ГК, от 20.ІІІ.2013 г., постановено по ч. т. д. № 77/2013 г., с което е била оставена без уважение частна жалба на кредитната институция срещу определение № 1319/18.ХІІ.2012 г. на Бургаския ОС по гр. дело № 4192011 г. за прекратяване на първоинстанционното пр-во: като образувано по процесуално недопустим иск.
Единственото оплакване на банката частен касатор е за постановяване на атакуваното въззивно определение в нарушение на материалния закон /чл. 99 ЗЗД/, поради което се претендира касирането му, като неправилно, и постановяване на съдебен акт от настоящата инстанция относно връщане на делото на първостепенния съд за произнасяне по съществото на исковата претенция, с която е бил сезиран.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател [фирма] обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно определение Бургаският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по материалноправния въпрос относно „установяване качеството на кредитор на ищец по иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК и моментът, към който следва да бъде установено това неговото качество”. В тази връзка са посочени следните решения на отделни състави от гражданската и търговската колегии на ВКС, а също и тълкувателно решение на ОСГК на ВС на НРБ от 1954 г., както следва: 1/ Решение № 150/26.ІІІ.2009 г. на І-во г.о. по гр. д. № 147/08 г.; 2/ Решение № от 5.ІІІ.2007 г. на ІІ-ро т.о. по т.д. № 899/06 г.; 3/ Р. № 698/23.Х.2008 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 306/08 г.; 4/ ТР № 142-7 от 11.ХІ.1954 г. на ОСГК на ВС на НРБ. Същевременно от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото били „основополагащите” въпроси досежно това от кой момент договорът за цесия има действие спрямо длъжника и третите лица, дали уведомлението до длъжника представлява част от фактическия състав на договора за цесия, както и кой разполага с активна легитимация за предявяване на иска /с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК/, когато длъжника не е уведомен за извършената цесия.
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по касация И. Б. И. от [населено място], [община], така както и ответникът по касация С. Е. Г. от [населено място], писмено са възразили – всеки чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-В. и съответно от АК-Б. – както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на единственото оплакване на банката за неправилност на атакуваното въззивно определение, претендирайки за неговото потвърждаване.
Останалите трима ответници по касация, а именно Т. Б. Л. от [населено място], както и П. Б. И. и В. А. П. – последните двама от гр. Св. В., [община], не са ангажирали свои становища нито по допустимостта на касационния контрол, нито по основателността на оплакването за неправилност на атакуваното въззивно определение, развито в частната жалба на [фирма]-С..
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Бургаския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на [фирма]-С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационния контрол, са следните:
Нито едно от посочените от банката частен касатор решения на отделни състави от ГК и ТК на ВКС, постановени при действието на ГПК /отм./, не представлява задължителна практика на ВКС – по смисъла на т. 1 от чл. 280, ал. 1 ГПК и дадените в тази връзка разяснения с т. 2 от ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. Такава практика представлява единствено ТР № 142-7 от 11.ХІ.1954 г. на ОСГК на ВС на НРБ, според което прехвърлянето на вземане (цесия) има действие спрямо длъжника от деня, когато предишния кредитор му съобщи станалото прехвърляне, докато съобщението, направено от приемателя (цесионера) на длъжника не оказва такова действие.
В процесния случай обаче, с атакуваното въззивно определение е бил споделен ключовият за изхода на делото извод на първостепенния съд по чл. 130 ГПК, че след снабдяването на банката настоящ частен касатор със заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК и с издаден въз основа на последната изп лист за вземането й в размер на 251 400 лв. срещу петимата солидарно отговорни нейни длъжници – сега ответници по касация в настоящето пр-во по чл. 274, ал. 3 ГПК, но още преди завеждането на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК срещу тях, кредитната институция е цедирала това свое спорно вземане на третото лице [фирма], лишавайки се по този начин /по арг. за противното от текста на чл. 226, ал. 1 ГПК/ от спорното материално право, а оттам – и от възможността да го претендира по специалния исков ред. В тази връзка ще следва да се отбележи, че на настоящия състав на ВКС е служебно известно обстоятелството, че понастоящем на производство пред неговото ОСГКТК е образувано тълк. дело № 4/2013 г., като въпросите с пор. №№ 9 и 10, по които предстои то да се произнесе с тълкувателно решение, са относно следното:
~ „Към кой момент се установява съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение в пр-вото по чл. 422 ГПК и намира ли приложение в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение?”
~ „Налице ли са процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск по чл. 422, ГПК в случаите, когато е настъпило универсално или частно правоприемство на страната на заявителя или на длъжника след издаване на заповедта за изпълнение, и кои са легитимираните страни в производството по установителния иск?”
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 85 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 20.ІІІ.2013 г., постановено по ч. т. дело № 77/2013 г.
С П И Р А, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, настоящето касационно производство – до произнасянето на ОСГКТК на ВКС с тълкувателно решение по тълк. дело № 4/2013 г. по въпросите с пор. №№ 9 и 10.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2