О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 504
С., 17.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на първи юли през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………..…………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 2755 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 1690 от 14.ІІ.2013 г. на софийското [фирма], подадена против определение № 136 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-и с-в, от 21.І.2013 г., постановено по ч. гр. д. № 233/2013 г., с което е била оставена без уважение частната жалба на този търговец срещу разпореждане на СГС, ГК, с-в І-11, от 22.Х.2013 г. по гр. дело № 6271/2010 г.: за връщането на въззивна жалба на същото д-во срещу постановеното по това дело първоинстационно решение № 4794/20.VІ.2012 г. – на основанието по чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК.
Оплакванията на търговеца частен касатор са за незаконосъобразност на атакуваното въззивно определение, с оглед което той претендира касирането му, като неправилно, и постановяване на съдебен акт от настоящата инстанция, с който да бъдели задължени „долустоящите съдилища да предприемат следващите се процесуални действия във връзка с подадената редовна въззивна жалба”, а – „в условията на евентуалност и предвид големите финансови затруднения на дружеството”, същото следвало „да бъде освободено от внасянето на държавна такса, респективно същата да бъде намалена”. Инвокират се доводи, че в своята практика Европейският съд по правата на човека нееднократно е посочвал, че нарушение на чл. 6, ал. 1 от ЕКПЧОС може да е налице както по отношение на физически, така и спрямо юридически лица, понеже с постановени от този Съд срещу държавите България и Полша решения изрично е било прието, че нарушение на цитираната разпоредба от Конвенцията представлява и недопускането на търговски дружества до съд, предвид невнасянето от тяхна страна на дължимата държавна такса.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма]-С. обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атауваното определение САС се е произнесъл по следните три правни въпроса:
1/ Налице ли е противоречие между разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЕКПЧОС и тази на чл. 83, ал. 2 ГПК, съобразно която от такси и разноски в производството при определени условия могат да бъдат освобождавани само физическите, но не и юридическите лица?;
2/ Законосъобразно ли е само по отношение на физическите лица да е предвиден юридически механизъм, който да им позволява при определени условия да бъдат освободени от заплащане на държавна такса?;
3/ Предвид приоритетът, който разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЕКПЧОС има над разпоредбите от националното ни законодателство, не следва ли и и по отношение на юридическите лица да се приложи юпридически механизъм, съобразно който същите да имат възможност при определени условия да бъдат освободени, респ. да заплатят по-ниска държавна такса?
Единственият съдебен акт, приложен към изложението на частния касатор представлява заверен препис от решение на Европейския съд по правата на човека в С. от 24.ІХ.2009 г., постановено по делото на русенското [фирма] с/у България, а с допълнителна молба с вх. № 7169/25.VІ.2013 г., адресирана до САС, касаторът [фирма] уточява, че предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол в случая била налице, понеже релевираните в изложението към жалбата му три правни въпроса имали „отношение към усъвършенстване на законодателството – чрез отстраняване на противоречия в законодателната уредба в страната” и в това именно се проявявало тяхното значение за развитието на правото.
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-С. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно определение, претендирайки за неговото потвърждаване, както и за приъждане на разноски за настоящето производство в размер на платения адвокатски хонорар от 100 лв. /сто лева/, съграсно приложен договор за правна заита и съдействие А-0208690 от 25.ІІІ.2013 г.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивното пр-во пред САС, настоящата частна касационна жалба на [фирма]-С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
Развитието на правото не би било възможно без точното прилагане на закона и затова предпоставката по т. 3 а чл. 280, ал. 1 ГПК винаги следва да се схваща като едно общо /неделимо/ основание за допустимост на касационния контрол (арг. т. 4 от задължителните за съдилиата постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г.), преценката за чието наличие може да бъде направена единствено ако релевираните в изложението към конкретната касационна жалба правни въпроси действително са били предмет на произнасянето на въззивната инстанция с атакуваия неин съдебен акт. В процесния случай САС не е имал повод да преценява дали подалото въззивна жалба срещу първоинстанционното решенвие по чл. 422, ал. 1 ГПХК търговсдко д-во е имало финансови затруднения досежно внасне на таксатата и такъв извод не може да бъде направен непременно въз основа на двукратно уважените негови искания за продължаване на първоначалния срок за внасяне на дължимата по с/ка н този съд държавна такса о 2 400 лв. с 15, а впоследствие и с още 17 дни. Не се е поставял въпрос за евентуалното намаляване на тази такса, която – по арг. от текста на чл. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е в размер, който е двукратно по-нисък от този на таксата, дължима за първоинстанционното производство. В заключение, при липсата на конкретни доводи за наличие на предпоставките по т.т. 1 и 2 на чл. 280 ГПК и произнасянето на САС изцяло в духа на практиката на ЕСПЧ (дело С. с/у България), според която изискването на гражданските съдилища за заплащане на държавни такси във връзка с предявени пред тях искове, респ. постъпили жалби, „не може да се разглежда като ограничение на достъпа до съд”, се налага извод, че релевираните в изложението на търговеца частен касатор правни въпроси имат изцяло хипотетичен характер: не са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция да остави без уважение частната жалба на [фирма]-С. срещу първоинстанционното разцпореждане на СГС по чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК – във вр. чл. 261, т. 4 ГПК.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 136 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-и с-в, от 21.І.2013 г., постановено по ч. гр. дело № 233/2013 г.
О С Ъ Ж Д А [фирма] /Е.[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], Б. „И.”, Офис № 610, НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК, да заплати на ответното по касация [фирма] /Е.[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], кв. Б., [улица], СУМАТА 100 лв. /сто лева/, представляваща разноски /платен адвокатски хонорар/ за настоящето производство, съгласно приложен договорв за правна защита и съдействие № А-0208690 от 25.ІІІ.2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2