4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 332
София, 25.06. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четвърти април през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………….………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2888 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 4970/21.VІІІ.2017 г. на С. Й. С. и С. Н. С. – двамата от [населено място], подадена против онази част от решение № 166 на Варненския апелативен съд, ТК, от 13.VІІ.2017 г., постановено по т. д. № 242/2017 г., с която те – на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД /във вр. чл. 430, алинеи 1 и 2 ТЗ/ – са били осъдени да заплатят на „Юробанк България” АД-София сума в размер на 52 370.96 лв. (петдесет и две хиляди триста и седемдесет лева и деветдесет и шест стотинки), представляваща „дължима главница по Договор за кредит за извършване на строеж и/или довършване на недвижим имот № H./20.VІІІ.2007 г. и Приложение от 22.VІІІ.2007 г. към него, изменен и допълнен с Допълнително споразумение от 18.V.2010 г., с Допълнително споразумение от 24.І.2011 г., с Допълнително споразумение от 28.Х.2011 г. и с Допълнително споразумение от 27.ХІІ.2012 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 19.VІ.2015 г. и до окончателното изплащане на сумата”.
В останалата му част, с която въззивната инстанция се е произнесла по съществото на предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и в условията на кумулативно съединяване положителни установителни искове на кредитната институция /за главница и лихви/ срещу настоящите двама касатори, всеки един от които с цена под законоустановения минимум от 20 000 лв.-за търговски дела, същото въззивно решение не подлежи на касационен контрол: съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК в редакцията на този текст до ЗИДГПК (Обн. ДВ, бр. 86 от 27.Х.2017 г.) и следователно същото е влязло в сила в така посочената негова част.
Оплакванията на касаторите С. и С. С. са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това С. претендират частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който осъдителния иск на банката, воден срещу тях, да бъде отхвърлен или, алтернативно – делото да бъдело върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд в тази му част.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към настоящата съвместна касационна жалба подателите й С. и С. С. обосновават приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение Варненският апелативен съд се е произнесъл по следните пет правни въпроса:
1./ „Какви са правомощията на въззивната инстанция във връзка с доклада по делото, когато първостепенният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респ. когато докладът му е непълен или неточен?”;
2./ „Какво обхваща въззивната проверка и следва ли съдът да се произнесе по всички доводи, изложени в жалбата по съществото на спора, както и представлява ли процесуално нарушение непроизнасянето по релевираните в жалбата доводи?”
3./ „Допустимо ли е и съставлява ли процесуално нарушение мотивирането на решението с изводи, че претендираното вземане произтича от друго правно основание, различно от правното основание на предявения иск (като посочи новата, дадена от него правна квалификация, само в мотивите към решението си, а в диспозитива да се произнесе в съответствие на дадената от съда правна квалификация и предмет на доказване, определен съобразно дадената правна квалификация)?”;
4./ „Допустимо ли е съдът да счита разсрочването на задължение на длъжника по договор за кредит като постигната между страните извънсъдебна спогодба, която има правопогасяващ ефект спрямо договора за кредит, задълженията по който се разсрочват със споразумението?”
5./ „Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент и на таксата за управление, както и прилагат ли се за тези клаузи изключенията, предвидени в чл. 144, алинеи 2 и 3 от Закона за защита на потребителите, а също и какво трябва да е съдържанието на такива клаузи и как трябва те да се тълкуват от съда съобразно чл. 147, алинеи 1 и 2 от ЗЗП?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Юробанк България” АД-София писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията на двамата касатори за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски, но без да са били ангажирани доказателства, че такива реално са били направени. Инвокиран е довод, че нито един от 5-те, формулирани в изложението на двамата касатори по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата им правни въпроса, „не е от категорията на основанията за допускане на касационно обжалване”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Варненския апелативен съд, съвместната касационна жалба на С. Й.. С. и С. Н. С. – двамата от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да потвърди решението на първостепенния съд в частта му досежно осъждането на С. и С. С. да заплатят на „Юробанк България” АД сумата в размер на 52 370.96 лв., въззивната инстанция е приела по възражението им в отговора на исковата молба на банката за неравноправност /нищожност/ на клаузи от процесния договор за банков кредит, сключен на 20.VІІІ.2007 г. и последвалите 4 допълнителни споразумения към него, че специално онези договорни клаузи, касаещи начина на определяне на договорната възнаградителна и наказателна /санкционна/ лихва, респ. капитализирането на начислени договорни лихви към главницата, начина на погасяване на кредита, правото на едностранна промяна, са били индивидуално договорени между страните по спора, което изключва тяхната неравноправност. Отчетено е било обстоятелството, че точно оспорените клаузи /по самия договор за банков кредит и в 4-те анекса към него/ не са били включени в Общи условия на банката, изготвени предварително и на които кредитополучателите да не са могли да влияят. Напротив, сключените анекси са се отнасяли до промяна на лихвените проценти, а това със сигурност е предпоставяло съгласие на настоящите двама касатори с промени, които не са имали за свой резултат постигане на съществено предимство за банката кредитор.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. В процесния случай обаче, нито един от 5-те, формулирани в изложението на двамата касатори по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната им жалбата правни въпроса не отговаря на това главно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. Безпредметно поради това се явява обсъждането налице ли са допълнителните, релевирани от тях, основания по т. 1 и по т. 3 на същия законов текст, щом като според разясненията, дадени в мотивите към тази точка от горецитираното тълкувателно решение, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че първите четири въпроса от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата на С. са такива, изцяло отнасящи се до правилността на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част. Погрешното отъждествяване от касаторите на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол- от друга, обективно не годно да обоснове приложно поле на последния.
Що се отнася до произнасянето на въззивния съд по последния /въпрос с пор. № 5/, който – за разлика от първите 4, се явява такъв, надлежно включен в предмета на спора по делото, не се констатира той да е бил решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК и приложени от касаторите решение № 77/22.ІV.2015 г. на ІІІ-то г.о. по гр. д. № 4452/2014 г., както и в Р. № 424/2.ХІІ.2015 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 1899/2015 г. Напротив, произнасянето на въззивната инстанция по този правен въпрос е в съзвучие с изразеното в последното становище, че: „Съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока, но при съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин (чл. 147, ал. 2 ЗПП), във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата (чл. 145, ал. 1 ЗПП)”.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 166 на Варненския апелативен съд, ТК, от 13.VІІ.2017 г, постановено по т. дело № 242/2017 г. В АТАКУВАНАТА НЕГОВА ОСЪДИТЕЛНА ЧАСТ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2