8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
София, 19.02.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на седми октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 8 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 5829 от 25.ІХ.2012 г. на бургаското [фирма], подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие от АК-Б., против решение № 359 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-и с-в, от 25.VІІ.2012 г., постановено по т. д. № 706/2012 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 8/23.ІІ.2012 г. на ОС-Хасково по т. д. № 52/2011 г.: за отхвърлянето, като неоснователен и недоказан, на осъдителния иск на търговеца настоящ касатор с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, предявен срещу ответното димитровградско събирателно д-во „Б.-БВ-Б. и сие” и двамата съдружници в него Б. Д. Б. и В. К. Б., чиито предмет е бил присъждане на неустойка в размер общо на 200 000 лв. /след допуснатото увеличение на иска/, уговорена в чл. 50 от сключения между дружествата договор за наем на недвижим имот-склад от 16.ІІ.2006 г. и претендирана за периода от 22.Х.2007 г. – 30.ІІІ.2011 г., ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от датата на завеждане на делото (6.VІ.2011 г.) и до окончателното й изплащане.
Оплакванията на капиталовото д-во касатор са за постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила Поради това [фирма] претендира касирането му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или, алтернативно, постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който осъдителния иск на касатора с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД да бъде уважен срещу тримата ответници в предявения по делото размер от 200 000 лв., ведно с претенсдираната законна лихва и с присъждане на всички направени по делото разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличието на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с обжалваното решение, освен по непредявен иск, Пловдивският апелативен съд се е произнесъл и по девет процесуално- и два материалноправни въпроси, едната част от които – в противоречие с практиката на ВКС, други – решавани противоречиво от съдилищата, а трета част – такива, имащи значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Общо деветте формулирани в изложението към жалбата процесуалноправни въпроса са следните:
1/ Противопоставили ли са тримата ответници допустимо „и редовно” възражение по чл. 75 ЗЗД (по втората алинея – бел. на ВКС) и процедирал ли е въззивният съд в съответствие с принципа по чл. 6, ал. 2 ГПК, според който се дължи защита в обхвата, очертан от страните по спора?
2/ Какви са последиците от липсата на точен доклад по чл. 146 ГПК и с оглед служебното задължение на въззивната инстанция да се произнесе и по допустимостта на решението на първостепенния съд – съобразно разпоредбите на чл. 269 и чл. 270, ал. 3 ГПК?
3/ Задължен ли е въззивният съд да направи нов доклад по делото при несъгласие с дадените указания от първоинстанционния съд, което е било заявено с въззивната жалба, с оглед точното приложение на разпоредбите на чл. чл. 145 и 146 ГПК?
4/ Може ли въззивният съд по своя преценка и липса на доказателства за това да излиза извън обхвата на заявените с писмения отговор /по исковата молба-бел. на ВКС/ обстоятелства и факти?
5/ Задължена ли е въззивната инстанция да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, следва ли той мотивирано „да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не”?
6/ Дали при разглеждане на последиците от прекратен договор за наем, когато в него е имало предварително уговорено право на обезщетение за ползване на вещта и след настъпването на този момент, коя е правната норма /тази на чл. 92, ал. 1 ЗЗД или на чл. 236, ал. 2 ЗЗД/, под която следва да бъдат субсумирани фактическите твърдения в исковата молба и налице ли е колизия помежду им?
7/ Дали наличието на влязло в сила решение за неизпълнение на задължението за връщане на вещта от страна на наемател по прекратен наемен договор и съответно – за заплащане на обезщетение за лишаване от право на ползване на бившия наемодател за предходен период, „влече годни правни последици” при разглеждане на нова претенция относно такова обезщетение за последващ период и дали разглеждащият по-късно заведеното дело съд трябва да се съобрази „с тази установеност на вината на наемателя”?
8/ Може ли да се счита, че едно трето лице е овластено да приеме изпълнение на задължение за предаване на недвижим имот, ако легитимацията му следва само от изпълнителен лист, „чийто изпълнителен титул не е влязъл в сила” към момента на изпълнение на това задължение?
9/ Представлява ли изпълнителният лист по въззивно решение, „чийто изпълнителен титул не е влязъл в сила”, годно основание да се квалифицира наемателя като добросъвестен, с оглед факта, че същият не е изпълнил валидно поето облигационно задължение за връщане на наетия имот на наемодателя си, а вместо това е предал вещта на титуляра по изп. лист „и по този начин въззивният съд не е ли разрешил косвено спор за собственост – без да са налице основания за това”?
Съответно двата материалноправни въпроса, които според търговеца касатор са били предмет на произнасянето на Пловдивския апелативен съд с атакуваното решение, са следните:
1/ Следва ли да е налице материално- или процесуалноправно правоотношение между наемател на една вещ и третото лице, претендиращо собствеността върху нея, за да е налице добросъвестност при неизпълнение на задълженията на наемателя да върне недвижимия имот на бившия си наемодател при прекратен договор за наем?
2/ Дали разпоредбата на чл. 75 ЗЗД дерогира приложението на специалните норми на чл. 233 ЗЗД и чл. 236, ал. 2 ЗЗД при наличието на влязло в сила решение „по отношение на наемателя, с което същият е задължен да предаде на наемодателя наетия обект”?
Касаторът [фирма]-Б. е подал и частна жалба с вх. № 445/21.І.2013 г., означена от него като „касационна”, срещу постановеното от Пловдивския апелативен съд определение № 1810/12.ХІ.2012 г. по същото т. д. №706/2012 г., с което е било допълнено въззивното решение с присъждане на разноски в полза на димитровградското събирателно д-во „Б.-БВ-Б. и сие” в размер на 3 000 лв. – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Основното оплакване е за произнасяне на въззивната инстанция по една просрочена молба с правно основание по чл.248, ал. 1, предл. 1-во ГПК, поради което се претендира отменяване на атакуваното определение за разноски.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-гр. Д. писмено е възразило чрез процесуалния си представител по пълномощие от АК-Х. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му. Инвокирани са доводи както за това, че търговецът настоящ касатор е се е позовал общо на всички основания за допустимост на касационния контрол, без обаче да е било извършено отграничаване на отделните хипотези на закона, което води до невъзможност да се осъществи и защитата срещу самата жалба, а също и че смесването на основанията за допустимост на касационното обжалване с тези по съществото на жалбата се установява с категоричност от „липсата на ясно и точно формулиран процесуално- или материалноправен въпрос от значение за изхода на делото, по който да се е произнесъл въззивния съд”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на [фирма]-Б. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по това дело. В тази връзка ще следва да се констатира следното:
Сред формулираните в изложението на касатора девет т. нар. процесуалноправни въпроса, тези с поредни номера 4, 5, 6, 7, 8 и 9, както и първият от двата материалноправни, не са били надлежно включени като част от предмета на спора по делото, тъй като по естеството си са или тъждествени с оплакването на търговеца касатор за допуснати от състава на въззивната инстанция съществени нарушения на съдопроизводствени правила, което е касационно отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, но не и едновременно основание за допустимост на касационния контрол (въпроси с пор. №№ 4, 5 и 6), или пък те са с изцяло хипотетичен характер (въпроси с пор. №№ 7, 8 и 9), при положение, че разпоредбата на чл. 404, т. 1, предл. 3-то ГПК е категорична относно това, че „на принудително изпълнение подлежат осъдителните решения на въззивните съдилища” – независимо от обстоятелството, че те не са влезли в сила съдебни актове. С изцяло хипотетичен характер е и вторият материалноправен въпрос – за съотношението между разпоредбата на чл. 75 ЗЗД, от една страна, и нормите на чл. 233, ал. 1 и чл. 236, ал. 2 ЗЗД – от друга, при съвършено ясното законодателно разрешение, че чл. 75 ЗЗД има приложение към всички възможни облигационни правоотношения, страни по които са кредитор и длъжник.
Първият от деветте процесуалноправни въпроса относно това „процедирал ли е въззивният съд в съответствие с принципа на чл. 6, ал. 2 ГПК, според който се дължи защита в обхвата, очертан от страните по спора” очевидно не би могъл да се отнася до самото произнасяне на Пловдивския апелативен съд с атакуваното решение, а до евентуално оплакване за допуснато от него нарушение на диспозитивното начало, игнориращо обаче обстоятелството, че в отговора на исковата молба тримата ответници изрично са се позовали на предхождащото го нотариално заверено свое уведомление от 12.Х.2007 г. до търговеца настоящ касатор, което е било в смисъл, че фактическата власт върху складовото помещение с площ от 425 кв. м. те са предали на третото лице – бургаския Р. „Ч.” въз основа на представени им „съдебни решения и изпълнителен лист”.
Съответно отговорът на релевираните от касатора [фирма] процесуалноправни въпроси с пор. №№ 2 и 3 се съдържа в т. 2 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/9.ХІІ.2013 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г. и гласи, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Но в случаите, в които въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствени правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. А когато въззивната инстанция прецени, че дадената от първостепенния съд квалификация на иска е неправилна, вследствие на което на страните по спора са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, тя следва служебно – без да е сезирана с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания досежно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства.
В заключение, не се констатира вероятност атакуваното въззивно решение да е процесуално недопустим съдебен акт, тъй като Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в стриктно съответствие с формулираната от бургаското [фирма] в петитумната част на исковата му молба претенция за неустойка, основаваща се на клаузата на чл. 50 от сключения между търговските д-ва, страни по наемния договор от 16.ІІ.2006 г., отнапред предназначена да обезпечи надлежното изпълнение на произтичащото от същата сделка задължение по чл. 233, ал. 1 ЗЗД на тримата ответници /СД и съдружниците в него/: да върнат ползвания по договора имот на наемодателя или на всяко овластено от съда /или от закона/ трето лице.
По частната жалба срещу допълнителното определение на въззивния съд за разноски:
Тази частна жалба няма характера на касационна и аргументите за това са развити в т. 24 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 6/6.ХІ.2013 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., където е разяснено, че определението на въззивния съд за допълване или изменяне на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, алинея втора ГПК. Неоснователно е главното оплакване на бургаското [фирма] за произнасяне на въззивната инстанция по една просрочена молба с правно основание по чл. 248, ал. 1, предл. 1-во ГПК. Щом съгласно чл. 62, ал. 2, изр. 2-ро ГПК срокът не се смята за пропуснат ако молбата е била подадена „в друг съд или в прокуратурата в срока, освен ако е подадена по електронен път” (а по делото няма данни за избор на последната хипотеза), то подаването от страна на ответното по иска събирателно д-во на молба за допълване на въззивното решение в частта му за разноските в канцеларията на същия въззивен съд, но при сгрешено посочване на номера на висящото пред него дело, законосъобразно не е била третирана по различен начин от страна на постановилия атакуваното определение съдебен състав /арг. чл. 50, ал. 1, т. 1 ПАРОАВАС (отм.)/.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 359 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-и с-в, от 25.VІІ.2012 г., постановено по т. д. № 706/2012 г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба с вх. № 445/21.І.2013 г. на [фирма]-Б. срещу постановеното от Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-и с-в, в пр-во по чл. 248, ал. 1, предл. 1-во ГПК определение № 1810/12.ХІ.2012 г. по горното дело.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 8 по описа за 2013 г.