О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
София, 22.11.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………….………….…..……. и с участието на прокурора ……………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т.. д. № 2539 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 274 ГПК, ал. 3, т. 1 ГПК – във вр. чл. 83, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 6834 от 29.VІІІ.2018 г. на И. К. К. от София, подадена чрез нейния процесуален представител по пълномощие от САК против определение (без номер) на Пловдивския апелативен /погрешно посочен като „окръжен”/ съд, ТК, 1-и с-в, от 2.VІІІ.2018 г., постановено по ч. т. д. № 413/2018 г., с което е била оставена без уважение нейна частна жалба срещу първоинстанционното определение № 480/13.ІІІ.2018 г. на Пловдивския ОС по т. д. № 774/2016 г.: за отказ тя да бъде освободена от заплащането на дължима държавна такса в размер на сумата 5 461.50 лв. (пет хиляди четиристотин шестдесет и един лева и петдесет стотинки).
Оплакванията на частната касаторка И. К. са за постановяване нса атакуваното въззивно определение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това тя претендира касирането му и постановяване на съдебен акт от настоящата инстанция, с който – на основание чл. 83, ал. 2 ГПК – тя да бъдела освободена от заплащането на горепосочената държавна такса, понеже нямала достатъчно средства. Инвокирани са доводи, че атакуваното определение на Пловдивския апелативен съд не само противоречало „на задължителната са съдилищата съдебна практика на ВКС”, но същото се явявало и „ограничаващо достъпа й до справедлив съдебен процес”.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба подателката й обосновава приложно поле на частното касационно обжалване единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в 5 конкретно посочени определения на състави от неговите гражданска и търговска колегии, по следните пет правни въпроса:
1./ „Към кой момент съдът преценява финансовите възможности на молителя за освобождаване от заплащане на държавна такса – този на подаването на молбата или друг предходен момент, базирайки се в това отношение на данни, предхождащи подаването на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК?”;
2./ „Обстоятелството, че жалбоподателката притежава недвижим имот, ипотекиран в полза на неин кредитор, който обаче е възбранен и тя няма възможност да реализира доходи от него, представлява ли основание за отказ от освобождаване от заплащане на държавна такса?”;
3./ „Обстоятелството, че жалбоподателката е в трудоспособна възраст, достатъчно ли е да обоснове извода, че тя реално получава доходи?”;
4./ „При наличието на запорирани сметки и вземания на жалбоподателката и декларирано обстоятелство, че същата не разполага с парични влогове, представлява ли невярно обстоятелство, съобразно мотивите на обжалваното определение, както и основание за отхвърляне на молбата й по чл. 83, ал. 2 ГПК?”;
5./ „При положение, че жалбоподателката е декларирала, че не получава доходи от търговска дейност, поради това, че дружествата, в които участва, реално нямат дейност и това се установява от представени доказателства към молбата, представлява ли това основание за отхвърлянето на последната?”
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответната по касация „Райфайзенбанк (България)” ЕАД-София писмено е възразила чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на единственото бланкетно оплакване за неправилност на атакуваното въззивно определение, претендирайки за потвърждаването му.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Пловдивския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на И. К. К. от София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
За да потвърди определението на първостепенния съд, постановено в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК, въззивната инстанция е приела, че К. не е установила такава промяна във финансовото си състояние, позволяващо й да заплати адвокатски хонорари, надхвърлящи по размер сумата 5 000 лв., за изготвянето на нейна въззивна жалба през месец януари`2018 г., но ограничаващо я във възможността да изпълни разпореждането на окръжия съд „от същия месец” за внасянето на дължима държавна такса.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния обжалван акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е релевантен за изхода на делото, да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че въпросите с поредни номера 1 и 2 се явяват такива с изцяло хипотетичен характер, докато останалите три се отнасят до правилността на атакуваното въззивно определение. Преценката на Пловдивския апелативен съд досежно това дали К. разполага с парични средства, е извършена към един и същи период от време – месец януари на настоящата 2018 г., трудоспособната й възраст се е оказала релевантна с оглед възможността й да реализира макар и минимални доходи (а не, че реално е получавала такива), докато по повод наложената възбрана върху неин недвижим имот е направена констатация, че това не е пречка за реализиране на доходи от отдаването му под наем. Ето защо, при установената липса на главното основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, безпредметно се явява обсъждането налице ли е допълнителната предпоставка по т. 1 на същия законов текст.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение (без номер) на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-и с-в, от 2.VІІІ.2018 г., постановено по ч. т. дело № 413/2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2