7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50
София, 20.01.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на седми октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ……………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 3617 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби, подадени от двамата въззивници /същите ответници по положителен установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК/ по гр. дело № 193/2014 г. по описа на Благоевградския ОС, приключило с постановеното по него решение № 2424 от 6.VІ.2014 г., с което първоинстанционното решение № 322/17.Х.2013 г. на РС-Петрич по гр. д. № 180/2013 г. е било обезсилено в частта му, с която е било признато за установено по отношение на ответницата С. Ив. Д. от [населено място], че по процесния запис на заповед от датата 15.ІХ.2009 г. тя е задължена към ищцовото [фирма]-София със сума в размер на 11 685.96 евро., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК (28.ХІ.2012 г.) и до окончателното й изплащане, както и в частта, с която е било признато за установено, че Д. дължи на лизинговото търг. д-во сума в размер на 457.12 лв., представляваща направени от последното разноски за заповедното пр-во по ч. гр. дело № 1840/2012 г., а също и в частта, с която Д. е била осъдена да заплати на лизингодателя ищец 1 645.52 лв. разноски за пр-вото пред първостепенния съд, като в резултат въззивната й жалба е била оставена без разглеждане и образуваното по нея въззивно производство – прекратено. В останалата му част, с която горните вземания на [фирма] са били признати за съществуващи, но единствено спрямо ответното по иска с правно основание по чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК [фирма]-гр. П., първоинстанционното решение е било потвърдено.
В касационната жалба с вх. № 2423 от 14.VІІ.2014 г. на [фирма]-гр. П., представлявано от управителя си С. Ив. Д., се поддържат оплаквания за необоснованост и постановяване на горепосоченото въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Благоевградския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му изцяло и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който положителния установителен иск на лизинговото търг. д-во срещу ответното Е. и неговия управител да бъде отхвърлен, ведно с присъждане на всички направени по делото разноски – „в т. ч. и за адвокатско възнаграждение”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма]-гр. П. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно решение Благоевградският ОС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните три материалноправни въпроса:
1./ „Действителен ли е, т. е съдържа ли всички реквизити по чл. 535 ТЗ, запис на заповед, в съдържанието на който е било предвидено условие за пораждане на действието на поетото задължение за плащане на определена парична сума?”;
2./ „Следва ли по иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, поемателят /ищецът/ по менителничния ефект да установи валидното възникване и съществуване на въведеното от него каузално правоотношение, да установи фактите, от които вземането произтича, пораждането на задължението по твърдяното правоотношение и неговия размер, както и връзката на каузалното правоотношение с издаването на процесния запис на заповед?”;
3./ „Дали с изменението на договора за финансов лизинг по отношение размера на дължимите лизингови вноски, договорената лихва и сроковете за плащане, се погасява задължението на лизингополучателя по първоначално сключения договор, заменя ли го с други, нови и различни правоотношения от тези по съществуващия договор за лизинг, т. е представлява ли обективна новация?”
Същите три материалноправни въпроса не само били противоречиво решавани от съдилищата, но и се явявали от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Съответно в касационната жалба с вх. № 2424/14.VІІ.2014 г. на физическото лице С. И. Д. от [населено място] срещу същото въззивно решение се поддържат идентични оплаквания за неговата неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, като с оглед това се претендира касирането му изцяло и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който положителния установителен иск на търговеца лизингодател, предявен по реда на чл. 422, ал. 1.-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, да се отхвърли в предявения по делото негов размер, ведно с присъждане на всички направени от тази касаторка по делото разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Д. обосновава приложно поле на касационния контрол отново с наличието на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно решение Благоевградският ОС се е произнесъл по същите три материалноправни въпроса.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-София писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, наведени в касационната жалба на [фирма]-гр. П., както и в тази на управителя на същото С. Ив. Д. от [населено място], претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски за касационното пр-во, но без да се ангажират доказателства, че такива реално са били направени.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежна страна във въззивното производство пред Благоевградския ОС, както касационната жалба на [фирма]-гр. П., така и тази на управителката на същото – С. Ив. Д. от [населено място] /в нейно лично качество/, ще следва да се преценяват поотделно като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1./ По касационната жалба на [фирма]-гр. П.:
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която по отношение на този търговец положителният установителен иск на [фирма]-София, предявен по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, е бил уважен в пълния предявен по делото негов размер, Благоевградският ОС е приел, че при условията на пълно главно доказване този ищец надлежно е установил както наличието на валидно абстрактно волеизявление, обективирано в процесния запис на заповед от 15.ІХ.2009 г. /с падеж 20 май 2011 г./, но така също и онова каузално правоотношение, което издаването на въпросната ценна книга е било предназначено да обезпечи. Във връзка с първия от релевираните от търговеца касатор в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК три материалноправни въпроса, изрично е било позоваването на въззивната инстанция на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 88/27.V.2013 г. на състав на ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 374/2012 г., приемащо, че, „от гледна точка на формалната редовност на записа на заповед”, наличието на писмено отбелязване, препращащо към конкретно каузално правоотношение, „следва да се счита за неписано”, но – от процесуално гледище – вписаният в ценната книга текст с такова съдържание може да придаде на записа на заповед значението на пряко писмено доказателство за паралелно каузално правоотношение между страните по абстрактната правна сделка, от което зависи възникването и съществуването на менителничното вземане. Следва да се констатира, че търговецът касатор е формулирал не особено коректно този материалноправен въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, тъй като няма дадни отбелязването в записа на заповед от 15.ІХ.2009 г. „по лизингов договор № 62-F/2008” да е било квалифицирано като „условие за пораждане на действието на поетото задължение за плащане на определена парична сума”, а и при категорично установената липса на своевременно депозиран отговор по исковата молба на [фирма] от страна на всеки един от настоящите двама касатори, такъв въпрос не е бил никога част от предмета на делото. Не е бил надлежно включен в този предмет и релевираният от търговеца касатор въпрос за обективната новация /с пор. № 3/ и затова последният обективно не е годен да обоснове приложно поле на касационния контрол. Що се отнася до втория т. нар. „материалноправен” въпрос, базиран върху тезата на д-вото касатор, че „независимо коя от страните е въвела каузалните правоотношения в спорния предмет на делото, ищецът по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, носи тежестта да докаже валидното възникване и съществуване на заявеното в съдебното производство парично вземане, а ответникът неговото погасяване”, при данните, че от страна на който е да е от двамата настоящи касатори не е бил депозиран отговор по исковата молба, този въпрос има изцяло хипотетичен характер. Безпредметно поради това е обсъждането на плоскостта на същия дали е налице някоя от предпоставките по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол.
2./ По касационната жалба на физическото лице С. И. Д. от [населено място]:
Освен като управител /и едноличен собственик на капитала/ на петричкото [фирма], С. Ив. Д. е подала въззивна жалба и в свое лично качество. Ето защо правният й интерес от обжалване на постановеното от Благоевградския ОС решение № 2424/6.VІ.2014 г. по гр. дело № 193/2014 г. е налице само по отношение на неговата имаща характера на определение прекратителна част, с която въззивната й жалба срещу първоинстанционното решение е била оставена без разглеждане. Следователно нито един от трите, релевирани в изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК, материалноправни въпроса няма каквото и да било отношение към този изцяло процесуален изход на делото, базиран върху констатацията, че – в личното си качество, като авалист по процесния запис на заповед от 15.ІХ.2009 г. /с падеж на 20.V.2011 г./ – Д. не е подала възражение срещу издадената по реда на чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК заповед за изпълнение на парично задължение.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2424 на Благоевградския окръжен съд от 6.VІ.2014 г., постановено по гр. дело № 193/2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 3617 по описа за 2014 г.