О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 404
София, 06.08.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четвърти април през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря…………………………..……. и с участието на прокурора …………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2948 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по касационната жалба с вх. № 6340/2.VІІІ.2017 г. на „Юробанк България” АД-София, подадена против онези три части от решение № 112 на Пловдивския апелативен съд от 22.VІ.2017 г., постановено по т. д. № 252/2017 г., с които:
1./ Признато е било за установено по предявените от С. и В. И. от [населено място] искове против банката настоящ касатор, че – на основание чл. 146, ал. 1 З. – е нищожна, като неравноправна, клаузата на чл. 12, ал. 1 от сключения помежду им договор за кредит за покупка на недвижим имот HL-24570/24.VІІ.2007 г.;
2./ Потвърдено е било първоинстанционното решение № 1593/5.ХІІ.2016 г. на Пловдивския ОС, ГК, ХV-и с-в, постановено по гр. дело № 2791/2015 г. в частта му за осъждане на кредитната институция настоящ касатор – на основани чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД – да заплати на С. и В. И. от [населено място] общо сума в размер на швейцарски франка, представляваща
3./ Потвърдено е било първоинстанционното определение № 258/31.І.2017 г. на ОС-Пловдив по горепосоченото дело, постановено в производство по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК: за отказ да бъде изменено първоинстанционното решение в частта му за разноските, присъдени в тежест на банката при последващо приключването на съдебното дирене нейно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатения от ищците И. хонорар за един техен адвокат от АК-Пловдив.
Оплакванията на касатора „Юробанк България” АД-София са както за недопустимост на въззивното решение – в първата от атакуваните негови три части, а именно установителната, така и за неправилност /необоснованост и незаконосъобразност/ на същото: предвид постановяването му в атакуваните части както в противоречие с приетите по делото доказателства и с приложимите законови норми, така и без да са били обсъдени от съда направените от банката възражения. Поради това последната претендира частичното му касиране „ведно с всички законови последици”, както и да й бъдат присъдени всички направени в трите инстанции разноски при съобразяване на възражението й по чл. 78, ал. 5 ГПК. Допълнително, едва във финалната част от изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, банката настоящ касатор претендира постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъдели „оставени без уважение исковите претенции като недопустими, неоснователни и недоказани”.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата подателят й „Юробанк България” АД-София обосновава приложно поле на касационния контрол освен с довода си за порок на въззивното решение в първата от атакуваните негови две части по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, още и с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, вкл. и по отношение на останалите две части, изтъквайки, че с тях Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по следните петнадесет процесуално- и материалноправни въпроса:
1./ „Допустима ли е промяна на договорените между страните условия по кредитно правоотношение и промяна чрез съдебно решение на съдържанието и условията на договора за кредит, както и на условията на кредита – промяна от променлива във фиксирана лихва, при липса на изрично предвидените законови условия?”;
2./ „Коя погасителна давност е приложима – специалната или общата, при искове за връщане на суми по анюитетни месечни вноски на отпаднало основание по договор за кредит?”;
3./ „Липсата на становище и/или възражение от страна на кредитополучателя по предложените договорни клаузи следва ли да се тълкува като липса на възможност да влияе върху съдържанието на клаузите?”;
4./ „Липсата на активно поведение от страна на кредитополучателя следва ли да се вменява в отговорност на банката и в лишаване на кредитополучателя от възможност да влияе върху договорните клаузи?”;
5./ „Чия е доказателствената тежест при установяване липсата на възможност да се влияе върху съдържанието на договора и доколко са приложими гласни доказателства при установяване на това съобразно хипотезата на чл. 164 ГПК и установената търговска практика кредитополучателите да изразяват в писмен вид исканията си към банките?”;
6./ „Приемането на предложените условия по кредита и договорни клаузи, следва ли да се тълкува като потвърждаване от страна на кредитополучателя на съдържанието на договорните клаузи и в този смисъл, при липса на двете кумулативно дадени условия на чл. 145 З., следва ли клаузите да се определят като индивидуално договорени?”;
7./ „Кои са критериите за определяне наличието на неравноправие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като „значително” по смисъла на З.?”;
8./ „Налице ли е нищожност по смисъла на чл. 143 З. по отношение на чл. 3, ал. 5, изр. 3 от договора, с което страните са се съгласили, че „договорените в настоящия договор надбавки не се променят”?”;
9./ „Налице ли е нищожност на чл. 3, ал. 5, изр. 1 от договора за кредит и какви са последиците от прогласяване на тази клауза при оставяне във валидност на чл. 3, ал. 1 от договора, съгласно който страните са обвързали договорната лихва с един променлив и един постоянен по размер компонент?”;
10./ „Налице ли е промяна на договорените между страните условия по кредитното правоотношение?”;
11./ „Уговорената възнаградителна лихва определена ли е съобразно изискванията на ЗКИ и З. и кои са критериите за констатиране на това?”;
12./ „Налице ли е по отношение на банката, като доставчик на финансова услуга и следва ли да намери приложение хипотезата на чл. 144, ал. 1, т. 1 З. и на чл. 144, ал. 2, т. 1 З.?”;
13./ „Прогласяването на нищожност на чл. 3, ал. 5 от процесния договор не представлява ли по своята правна същност недопустима промяна на постигната между страните обща воля и съгласие?”;
14./ „Следва ли изрично в договора за кредит да е вписана възможност за едностранното му прекратяване от страна на кредитополучателя, след като то се следва ex lege и как трябва да се тълкуват разпоредбите на чл. 8 и чл. 9 от този договор, предвиждащи възможността за неговото предсрочно прекратяване?”;
15./ „Прогласяване нищожността на чл. 3, ал. 5 от договора за кредит води ли до промяна на характера, вида и размера на договорената възнаградителна лихва – съгласно чл. 3, ал. 1 от същия договор?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК двамата ответници по касация С. и В. И. от [населено място] писмено са възразили чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Пловдив както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост, както и за неправилност на въззивното решение в атакуваните от банката негови две части /установителна и осъдителна/, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на направените за настоящата инстанция разноски в размер общо на 2 000 лв. (две хиляди лева), съгласно приложените към отговора документи: договор за правна помощ, адвокатско пълномощно от същата дата, както и Списък по чл. 80 ГПК. Инвокиран е довод, че нито един от формулираните в изложението към касационната жалба правни въпроси не е бил включен „по какъвто и да е начин” в предмета на спора по делото и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Пловдивския апелативен съд, настоящата касационна жалба на „Юробанк България” АД-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По твърдението на касатора за порок на въззивното решение в първата от атакуваните негови три части по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК:
Това твърдение се основава на представата на касатора, че претенции, чрез които се иска от решаващия съд, било пряко или косвено, със своя акт по съществото на спора да замести волята на страните по едно договорно правоотношение и да измени неговото първоначално съдържание, било допустимо само в изрично предвидени законови хипотези: чл. 299 ТЗ, чл. 300 ТЗ, чл. 307 ТЗ и т.н., които хипотези били различни от процесната, „поради което и необходимите за това предпоставки не са налице”.
Съгласно т. 1 in fine от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за недопустимостта или за нищожността на обжалваното решение. Само ако съществува вероятност последното да е нищожен или процесуално недопустим съдебен акт, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, като преценката за неговата валидност и допустимост ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба.
В процесния случай въззивната инстанция се е произнесла с първата част от атакуваното нейно решение по установителен иск за нищожност на договорна клауза, който е бил с правно основание по чл. 146, ал. 1 З., признавайки за установено в отношенията между страните, че банката настоящ касатор изначално не е могла „да запази правото си”, така както впрочем и през цялото време на действие на процесния договор за кредит /т.е. за срока от 360 месеца/, да променя собствената си Тарифа /”за условията, лихвите, таксите и комисионите”/, които прилага при операциите си, „както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране”, щом като въпросната клауза не е била индивидуално уговорена, а, напротив – изготвена е била предварително от банката и поради това ищците С. и В. И. от [населено място], като кредитополучатели /”потребители”/, не са имали каквато и да било възможност да влияят върху съдържанието й. След като не се касае до конститутивна искова претенция, която единствена би могла да е съпоставима с последиците от прилагане на институтите на стопанската непоносимост, както и на тези по чл. 299 ТЗ и чл. 300 ТЗ, не се констатира вероятност в тази си част атакуваното въззивно решение да е процесуално недопустим съдебен акт, вкл. и по аргумент от текста на чл. 146, ал. 5 З.. От това произтича извод, че въпросите с номера 1, 10 и 13, формулирани в изложението на банката настоящ касатор по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, не са от естество да обосноват приложно поле на касационния контрол в хипотеза на вероятна недопустимост на атакуваното въззивно решение.
2. По твърдението на касатора „Юробанк България” АД за наличие на приложно поле на касационния контрол във всички хипотези по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК (в редакцията на този текст преди ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 27.Х.2017 г.):
Съгласно т. 1 от постановките на горецитираното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС /по тълк. дело № 1/09 г./ правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че формулираните в изложението на банката по чл. 284, ал. 3 ГПК въпроси с номера 2, 5, 8, 9 и 15 се отнасят изцяло до правилността на решението на Пловдивския апелативен съд в първата от атакуваните негови три части. Докато останалите въпроси от това изложение към касационната жалба, а именно тези с номера 3, 4, 6, 7, 11, 12 и 14, се явяват такива с хипотетичен характер, т.е. реално не са били предмет на произнасянето на въззивната инстанция, с която и да е от трите атакувани части на нейното решение. Ето защо, при така установената липса на главното основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, безпредметно се явява обсъждането налице ли е която и да е от допълнителните предпоставки по т.т 1-3 на същи законов текст.
В заключение, по отношение на атакуваната трета част от постановеното от Пловдивския апелативен съд решение и при съобразяване на т. 24 от задължителните постановки на ТР № 6/6.ХІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., ще следва да се подчертае, че тя има характера на определение по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, т.е. такова подлежащо на касационен контрол като разрешаващо материалноправен спор, свързан с предмета на съдебното производство. Банката настоящ касатор обаче, не е навеждала в изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата каквито и да било доводи в подкрепа на тезата си за допустимост на такъв инстанционен контрол, винаги основаващ се върху предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от двамата ответници по касация С. и В. И. искане по чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът „Юробанк България” АД-София ще следва да бъде осъдена да им заплати ОБЩО сума в размер на 900 лв. (деветстотин лева), представляваща част от изплатения хонорар за един техен адвокат от АК-Пловдив – съгласно приложените към писмения им отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК договор за правна помощ от 20.ІХ.2017 г., адвокатско пълномощно от същата дата и Списък по чл. 80 ГПК. Основателно в тази връзка е възражението на Банката касатор по чл. 78, ал. 5 ГПК при съобразяване на правилата на чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения-във вр. чл. 7, ал. 1, т. 4 и ал. 2, т. 3 от същата. При отчитане на действителната правна и фактическа сложност на делото, изразяваща се конкретно в изготвяне на отговор по касационна жалба с изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, подадена от кредитна институция против решение, с което срещу нея са били уважени обективно кумулативно съединените установителен иск за нищожност на клауза в договор за кредит за покупка на недвижим имот /поради неравноправност, по чл. 146, ал. 1 З./ с осъдителен иск за връщане на недължимо платена от кредитополучателите сума в размер на 3 681.25 швейцарски франка, чиято левова равностойност възлиза на 6 625.48 лв. по фиксинга на БНБ към датата на постановяване на атакуваното въззивно решение, дължимото адвокатско възнаграждение не следва на надхвърля 900 лв. (деветстотин лева).
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 112 на Пловдивския апелативен съд, ТК, от 22.VІ.2017 г., постановено по т. д. № 252/2017 г. В ОБЖАЛВАНИТЕ МУ ТРИ ЧАСТИ.
О С Ъ Ж Д А касатора „Юробанк България” АД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати ОБЩО на ответниците по касация С. К. И., ЕГН [ЕГН], и В. Й. И., ЕГН [ЕГН] – двамата от [населено място],[жк], бл. 126-А5, вх. ”Б”, ап. #24/172, СУМА в размер на 900 лв. (деветстотин лева), представляваща равностойността на изплатения хонорар за един техен адвокат от АК-Пловдив след намаляването му от 2 000 лв. – поради прекомерност – по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2