О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 186
София, 25.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на шестнадесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 241 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по три касационни жалби, подадени от страни по спора, чието разрешаване е било предмет на постановеното от Бургаския апелативен съд, ТК, решение № 51 от 26.V.2017 г. по т. д. № 70/2017 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 26/2.VІІІ.2016 г. на ОС-Бургас по т. д. № 419/2011 г. С последното, в производството по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9 ГПК, е било признато за установено по иска на „Централна кооперативна банка” АД-София, че въззивниците И. Б. И., П. Б. И., С. Е. Г. и Валентни А. Прейс дължат солидарно на кредитната институция, в качеството им на авалисти, сума в размер на 156 127.36 лв. по запис на заповед, издаден в [населено място] на 6.VІ.2008 г. от „Сънимед” АД, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 13.VІІ.2012 г. и до окончателното й изплащане, за която банката е била снабдена със заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело № 1206/2010 г. на РС-Несебър, докато в останалата им част – до пълния предявен размер за главница от 251 400 лева, както и за лихва в периода, считано от подаване на заявлението по чл. 417, т. 9 ГПК (28.Х.2010 г.) и до датата 13.VІІ.2012 г., тези два положителни установителни иска на банката са били отхвърлени от първостепенния съд и – като необжалвано – в тази му част неговото решение е влязло в сила.
В касационната жалба на Т. Б. Л. от [населено място] (с вх. № 643/4.VІІ.2017 г.), подадена срещу горепосоченото въззивно решение, се поддържат оплаквания за постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като се претендира касирането му.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към тази жалба, подателката й Л. обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение Бургаският апелативен съд се е произнесъл по следния въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „Дали обезпечителната функция на процесния запис на заповед е отпаднала след като банката ищец се снабдила със съдебно изпълнително основание за вземането си?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Централна кооперативен банка” АД-София писмено е възразила чрез своя юрисконсулт по допустимостта на касационната жалба на Т. Б. Л., инвокирайки довод, че тя не е активно легитимирана да атакува пред ВКС горепосоченото въззивно решение, след като не е обжалвала постановеното от първостепенния съд решение по спора, т.е. не е била в кръга на 4-мата въззивници, които са атакували този съдебен акт пред Бургаския апелативен съд. Поддържа се също и че, според константната практика на ВКС, издателят на запис на заповед и авалистите, подписали същия менителничен ефект, не са необходими другари и затова не могат да се ползват от действията на останалите ответници в процеса – арг. чл. 26, ал. 2 ГПК-във вр. чл. 216, ал. 1, изр. 2-ро ГПК.
Втората касационната жалба (с вх. № 6457/4.VІІ.2017 г.) е подадена от авалиста С. Е. Г. от [населено място] чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Б. против горепосоченото въззивно решение, съдържа оплаквания за постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 235, ал. 2 ГПК както и чл. 22 ГПК/, а също „погрешна преценка на фактите и обстоятелствата по делото”. С оглед това Г. претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който предявените по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9 ГПК положителни установителни искове на банката да бъдат отхвърлени спрямо него: „като недопустим, неоснователен и недоказан”. Алтернативно касаторът Г. претендира въззивното решение да бъде отменено само в частта му, с която „се потвърждава първоинстанционното решение за присъдена законна лихва върху размер на дълга от 44 539.99 лв., считано от датата 13.VІІ.2012 г. и до окончателното изплащане на тази сума, както и съразмерно в частта за разноските”.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата подателят й С. Е. Г. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т.1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната установителна част на решението си Бургаският апелативен съд се е произнесъл по следните седем правни въпроса:
1./ „При предявен установителен иск на основание чл. 422 ГПК с правно основание запис на заповед, по който – след направени възражения и изложени факти (от която и да е от страните) – за наличието на каузално правоотношение, което записът обезпечава, както и при направено твърдение, че същият е безпаричен (именно поради обезпечителната му функция), следва ли претенцията да бъде уважена и приета за основателна спрямо авалист по записа: с оглед на самостоятелния характер на менителничното поръчителство, ако се докаже, че вземането по каузалното правоотношение е прехвърлено от банката ищец по записа на трето лице и така тя е получила плащане и удовлетворение на правата си?”;
2./ „Прилага ли се чл. 226 ГПК при установителен иск на основание чл. 422 ГПК с правно основание запис на заповед, по който е установено каузално правоотношение, което записът обезпечава и което е прехвърлено в хода на процеса от ищеца по делото, като следва ли в такъв случай да се привлече цесионерът (приобретателят) на вземането по каузалното правоотношение като трета страна в процеса и има ли решението сила на пресъдено нещо спрямо нея, а също и следва ли решаващият съд да съобрази това прехвърляне на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК и да уважи иска?”;
3./ „При предявен установителен иск на основание чл. 422 ГПК с правно основание запис на заповед срещу лице авалист по записа, по който е установено каузално правоотношение, което записът обезпечава, и при установяване след началото на производството на новонастъпили факти относно прехвърляне на вземането по каузалното правоотношение на трето лице, което е платило на ищеца вземането по него, основателен ли е този иск спрямо авалиста с оглед на самостоятелния характер на авала или следва да бъде отхвърлен с оглед на новонастъпилите факти?”
4./ „Приложим ли е чл. 491 ТЗ по отношение на менителници (записи на заповед) с падеж на предявяване и допустимо ли е същият да се предявява (по см. на чл. 487, ал. 1 ТЗ) в един от двата следващи работни дни след изтичането на преклузивния срок, определен в същия и валидно ли е това предявяване?”;
5/ „При предявен иск с правно основание запис на заповед, който е с падеж на предявяване по чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ- във вр. чл. 537 ТЗ и служи за обезпечение на задължение по договор за банков кредит, за да е налице обезпечителната му функция, следва ли същият да е предявен на дата, съвпадаща с тази на предсрочното обявяване на задължението по кредита, или това предявяване за плащане следва да се извърши след датата на настъпване на изискуемостта на задължението по кредита (независимо на коя дата точно)?”;
6./ „Дали при предявен иск с правно основание запис на заповед, който е с падеж на предявяване по чл. 486, ал. 1, т. 1ТЗ- във вр. чл. 537 ТЗ и служи за обезпечение на задължение по договор за банков кредит, ще е налице обезпечителната му функция, ако същият е предявен за плащане преди настъпването на изискуемостта на задължението по договора за банков кредит?”
7./ „В случая на доказана недобросъвестност на кредитора по менителничния ефект и опит за злоупотреба с право, допустимо ли е да се противопоставят от авалистите лични възражения на издателя на записа на заповед и, по-конкретно, да се оспорва и доказва незаконосъобразност и неправилност на извършеното погасяване на вземането по каузалното правоотношение в изпълнително дело?”
Твърдението на касатора Г. във връзка с така релевираните от него 7 правни въпроса, е, че всички те били от значение не само за изхода на делото, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Независимо от позоваването на наличие и на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, в изложението на Г. по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата му не се формулират обаче други правни въпроси, които въззивната инстанция да е решила в противоречие с посочената иначе практика на ВКС.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Централна кооперативна банка” АД-София писмено е възразила чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му. Инвокирани са доводи, че касаторът Г. „неправилно се позовава на противоречива съдебна практика, която в контекста си не съвпада с фактическата и правна действителност по настоящия спор и като такава е неотносима към него”.
Третата касационна жалба (с вх. № 6547/6.VІІ.2017 г.) е подадена от авалиста В. А. Прейс чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против горепосоченото въззивно решение и съдържа оплаквания както за недопустимост, така и за неправилност на същото – предвид неговата необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което се претендира касирането му.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към тази /трета/ касационна жалба подателят й В. Ал. Прейс обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение Бургаския апелативен съд се е произнесъл по следните осем правни въпроса:
1./ „Противоречи ли с тълкувателно решение на ВКС № 4/2013 г. въззивното решение, че по този вид търговски правоотношения следва да се доказва от ищеца-банка и каузалната сделка, а не само формалната страна?”;
2./ „Противоречи ли с тълкувателно решение на ВКС № 4/2013 г. мотивът в обжалваното въззивно решение да се признае доказателствена тежест на извлечения, изходящи съставени вследствие записвания на банка относно благоприятни факти за нея?”;
3./ „Има ли пълно субективно дублиране между длъжник и авалист в процесното договорно заемно правоотношение – като сложен фактически състав с права и задължения според тълкувателно решение на ВКС № 4/2013 г. и атакуваното решение на въззивния съд?”;
4./ „Длъжен ли е съдът да обсъди всички допустими и относими доказателства, представени пред него, в тяхната взаимна връзка и зависимост без да са наведени като аргументи от представителя на държавата и инвалида – докъде се простира диспозитивното начало и има ли задължение за служебна намеса на съда, свързано с правилната преценка на доказателствената тежест?”;
5./ „Каква е материалната доказателствена сила на проверката, следва ли тя да съдържа всички задължения /изпълнени и неизпълнени/ на лицето и от кой момент формира допълнителни изисквания?”;
6./ „Дали нарушава изискването за обоснованост на съдебните решения съждението на въззивния съд, с правния му извод почивал на логическа преценка на събраните писмени и гласни доказателства, както и необходимо ли е решаващият съд да формира своите правни изводи по съществото на спора след преценка на всички относими доказателства по делото и следва ли да посочи на кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка?”;
7./ „Как става погасяването на няколко кредити в една сметка, кой решава кое плащане къде да отнесе при единна сметка и различни планове?”;
8./ „Липсата на счетоводно основание на прави ли и направените „отразявания” правно невалидни?”
Според касатора В. Ал. Прейс първите три правни въпроса били решение от Бургаския апелативен съд в противоречи с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК по тълк. дело № 4/2013 г., докато останалите 5 се явявали такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Централна кооперативна банка” АД-София писмено е възразила чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му. Инвокирани са доводи, че решението на Бургаския апелативен съд не е било постановено по нередовна искова молба, а също и че жалбоподателят Прейс всъщност се опитва да въведен множество нови, неточно формулирани възражения пред ВКС, които не са направени в законоустановения срок и са преклудирани.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК /във вр. чл. 221, ал. 1 ГПК/ конституираното в процеса като трето лице-помагач на страната на ответната по касация ЦКБ” АД, а именно „Финанс Инфо Асистанс” ЕООД-София, писмено е възразило чрез своя юрисконсулт единствено по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, изложени в касационната жалба на авалиста В. Ал. Прейс, претендирайки за потвърждаването на този съдебен акт.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежни страни във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд, както касационната жалба на С. Е. Г. от [населено място], така и касационната жалба на В. А. Прейс от [населено място], ще следва да се преценяват като процесуално допустими. Недопустима обаче е касационната жалба на Т. Б. Л. от [населено място], която не е атакувала първоинстанционното решение пред Бургаския апелативен съд и затова спрямо нея последното – на основание чл. 296, т. 2, предл. 1-во ГПК – е влязло в сила.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване по останалите две жалби, са следните:
1. По касационната жалба на авалиста С. Е. Г. от [населено място]:
За да потвърди решението на първостепенния съд в обжалваната негова установителна част, въззивната инстанция е приела, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна менителничен ефект и е бил издаден – без протест и на предявяване за плащане в срок от 26 месеца от датата на издаване – от търговско дружество във връзка със сключен с ответната по касация банка договор за кредит /овърдрафт/. Този запис на заповед е бил надлежно предявен за плащане от кредитната институция както на заемателя „Сънимед” АД, така и на авалистите /настоящи касатори/ по него, което – в съгласие с разпоредбата на чл. 491 ТЗ – е станало на последния от двата, следващи падежа й дни, в случая на датата 10.VІІІ.2010 г. При съобразяване на правилото на чл. 485, ал. 2 ТЗ за самостоятелния характер на менителничното поръчителство /авал/, вкл. и на плоскостта на практиката на ВКС, обективирана в определение № 457/23.VІІ.2015 г. на състав на ІІ-ро т.о. по т. дело № 2701/2014 г., Бургаският апелативен съд е преценявал повдигнатото от въззивниците авалисти релативно възражение /т.е. такова основано на твърдение за недобросъвестност и извършена от приносителя на ефекта злоупотреба с право/ за несъществуване на търсеното от тях вземане в пълен размер – предвид данните за извършени погашения в изпълнителни производства, насочени към принудително изпълнението на задълженията по същия договор за кредит № 79700РО-АА-0167/.VІ.2008 г., обезпечен с авалирания от тях запис на заповед. Отхвърляйки довода на авалиста Г. за преразглеждане на действията на съответния ЧСИ по разпределяне на получените след реализиране на изпълнителния способ суми, въззивната инстанция е посочила като „значим за крайния изход на делото”, образувано по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, фактът на частично погасяване, в резултат от така извършеното разпределение, на задълженията по каузалната сделка, т.е. по договора за кредит. Именно предвид самостоятелния характер на авала, въззивната инстанция е счела като ирелевантна за съществуването на задълженията по процесния запис на заповед извършената от „ЦКБ” АД цесия на правата й по договора за кредит (след снабдяване със заповед за незабавно изпълнение на парично задължение) в полза на конституираното в процеса като трето лице неин помагач Финанс Инфо А.” ЕООД-София, игнорирайки по такъв начин възраженията на авалистите /вкл. и на настоящия касатор Г./, че кредитната институция не можела да търси изпълнение по абстрактната сделка, щом била прехвърлила правата си по каузалната, но зачитайки извършените частични погашения по изпълнителните дела в онази тяхна хронология, посочена в неоспореното заключение на изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза, според което непогасеният остатък от кредита е възлизал на 156 127.36 лв.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Преценяван на плоскостта на това разяснение първият от формулираните от касатора Г. 7 правни въпроса в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата се явява такъв извън предмета на спора по конкретното дело, тъй като решаващият извод на въззивната инстанция е, че банката ищец е била удовлетворена само частично. Поради това исковата й претенция е била уважена за главница в размер на 156 127.36 лв. и съответно отхвърлена за разликата до пълния предявен размер от 251 400 лв. Не е бил от значение за изхода на делото по отношение на въззивника Г. и вторият, формулиран в изложението му към касационната жалба правен въпрос, тъй като в исковото производство, образувано по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК-във вр. чл. 417, т. 9 ГПК, надлежно е бил конституиран като трето лице-помагач на ищцовата кредитна институция цесионерът „Финанс Инфо Асистанс” ЕООД, както извършената цесия изрично е била квалифицира като „ирелевантна за съществуването на задълженията по процесния запис на заповед”. В този свой аспект атакуваното въззивно решение стриктно съответства на разяснението по т. 10б, ал. 3 от задължителните за съдилищата в Република постановки на ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г. Няма характера на значим за изхода на делото обаче и третият, релевиран от касатора Г. правен въпрос, след като новонастъпилите в течение на процеса факти са били преценявани спрямо този авалист в съгласие с постановката по т. 9 на горепосоченото тълкувателно решение за заповедното производство. Що се отнася до това дали разпоредбата на чл. 491 ТЗ била приложима по отношение на менителнични ефекти с падеж на предявяване, както и дали такова предявяване е валидно – при съпоставка с разпоредбата на чл. 486, ал. 1, т.т. 2-4 ТЗ, това е въпрос свързан с правилността на атакуваното въззивно решение, т.е. същият a priori не би могъл да е включен в предмета на спора по делото. Същевременно формулираните от касатора С. Г. правни въпроси с поредни №№ 5 и 6 от изложението му към касационната жалба, също са били извън предмета на спора по делото – при отхвърляне на базисното му защитно възражение за съществуване на хипотеза на ненадлежно прогласена предсрочна изискуемост на процесния банков кредит: вследствие констатацията, че главното задължение на кредитополучателя „Сънимед” АД е фиксирано със срок – 6 юни 2010 г., т.е. в случая е важало правилото „срокът кани” длъжника, и затова изискуемостта на същото задължение е настъпила с изтичането на този срок, т.е. няма естеството на предсрочна. В заключение, не е налице приложно поле на касационния контрол и по последния /с пор. № 7/ правен въпрос в изложението на касатора Г. по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като той се оказва с изцяло хипотетичен характер: доколкото „да се оспорва и доказва неправилност на извършеното погасяване на вземането по каузалното правоотношение в изпълнително дело” изрично е било изключено от въззивния съд при точното очертаване на действителния предмет на спора по делото.
С оглед гореизложеното по касационната жалба на авалиста въззивник С. Е. Г. в процесния случай по необходимост се налага извод, че след като не се установява наличие на главното основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК (липса на формулиран въпрос от значение за изхода на делото), то е безпредметно обсъждането налице ли е някоя от релевираните допълнителни предпоставки /по т.т. 1 и 3/ на същия законов текст.
2. По касационната жалба на авалиста В. А. Прейс от [населено място]:
В мотивите, изложени към т. 1 на горепосоченото тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., последователно е разграничено, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесия случай по необходимост се налага извод, че формулираните от касатора В. Ал. Прейс в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата правни въпроси с номера 5, 7 и 8 са с изцяло хипотетичен характер, т.е. не са били включени в предмета на спора по делото, докато останалите пет /с поредни номера 1-4 и 6/ се отнасят до правилността на атакуваното въззивно решение. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли са релевираните от авалиста въззивник В. Ал. Прейс допълнителни предпоставки по т.т. 1 и 3 на същия законов текст. Във връзка с въпросите на Прейс с поредни номера 1-4 и 6 в изложението към жалбата му ще следва да се отбележи, че погрешното отъждествяване от този касатор на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не годно да обоснове приложно поле на последния.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Т. Б. Л. от [населено място] (с вх. № 6435/4.VІІ.2017 г.), подадена против решение № 51 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 26.V.2017 г., постановено по т. д. № 70/2017 г. И ПРЕКРАТЯВА образуваното по нея касационно производство.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 51 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 26.V.2017 г., постановено по т. д. № 70/2017 г.
Определението подлежи на обжалване единствено в прекратителната му част пред друг тричленен състав на ВКС след съобщаването му страните, вкл. и на третото лице-помагач „Финанс Инфо Асистанс” ЕООД-София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2