5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 370
София, 23.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на петнадесети юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. д. № 423 по описа за 2015г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1-във вр. чл. 130 ГПК и поради това се развива едностранно.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 110151/26.ІХ.2014 г. на Р. Г. К., действаща лично и като законен представител на малолетния си син Р. И. К. – двамата от [населено място], подадена против определение № 15271 на Софийския градски съд, ГК, ІV-и с-в, от 21.VІІ.2014 г., постановено по ч. гр. дело № 2597/2014 г., с което е била оставена без уважение тяхна частна жалба срещу определението на СРС, ГО, 24-и с-в, от 26.І.2014 г. по гр. дело № 2288/2013 г.: за прекратяване на първоинстанционното производство „поради недопустимост на предявените искове”.
Поддържайки общо /бланкетно/ оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение, двамата частни касатори претендират касирането му и връщане на делото в първостепенния съд за произнасяне на по съществото на спора, въведен с предявените от тях искове срещу ответниците [фирма]-София и [фирма]-София с цена 19 986.21 лв. и съответно 1 515.50 лв.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частните касатори Р. и Р. Кисьови от [населено място] обосновават приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно определение СГС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 51/1967 г. на ОСГК на ВС на НРБ, както и в Решение № 3289/1997 г. на ІV-то г.о. на ВКС, но също „и в противоречие с практиката на съдилищата”, по следните пет правни въпроса:
1./ „Дали наследниците на кредитополучател, вземането по банковия кредит на когото е било застраховано със сключена застраховка „Живот” в полза на съответната банка, са надлежна страна по установителен иск, предявен след настъпване на застрахователното събитие срещу кредитната институция и застрахователя, чиито предмет е установяване правото на първата да получи застрахователна сума, съответстваща на остатъка по кредита и произтичащото от това право насрещно задължение на застрахователното д-во да й заплати застрахователната сума, като се има предвид, че изпълнението му би освободило наследниците от дълга им към банката?”;
2./ „Дали неоснователна претенция на банката към наследниците на кредитополучателя ги прави надлежна страна за предявяване на установителен иск, чиито предмет е установяване на нейното право на вземане срещу застрахователя и съответно задължението на последния да я удовлетвори, като това установяване освобождава наследниците от задължение за плащане?”;
3./ „Дали е налице правен интерес от завеждане на такъв установителен иск срещу банката и застрахователя при оспорване от страна кредитната институция на възможността да получи остатъка по отпуснатия на наследодателя им потребителски кредит от застрахователя му, както и при оспорване от страна на ответното застрахователно д-во на задължението му да заплати застрахователната сума на кредитната институция, въведено с твърдения за липса на застрахователно събитие и произтичащото от това пряка търсене на плащане от банката срещу наследниците на кредитополучателя?”
4./ „Налице ли е правен интерес от воденето на такъв установителен иск при положение, че банката, като застрахова собствения си риск и по силата на договорна застраховка „Живот” на кредитополучателите има право да получи застрахователната сума при настъпването на покрит риск, вместо директно да търси плащане от наследниците?”
5./ „Дали е допустим иска по чл. 242, ал. 1 КЗ, предявен от наследниците на кредитополучател при непогасяване на остатък по кредита, а в случай на отрицателен отговор – поради липса на предвидената в закона предпоставка /плащане на остатъка от кредита към банката/, е ли тогава налице правен интерес от водене на установителния иск от страна на наследниците на кредитополучателя срещу банката и застрахователното д-во с очертания по-горе негов предмет?”
Същите пет правни въпроса били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „тъй като не са нормативно уредени и няма изрично задължение на банката да търси първо плащане от застрахователя”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред СГС, съвместната частна касационна жалба на Р. Г. К. и нейния ненавършил пълнолетие син Р. И. К. – двамата от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
По същество, след уточняване на релевираните в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК от двамата частни касатори общо пет правни въпроса, се налага констатацията, че процесният случай касае един и същи правен въпрос, но формулиран по различни начини: за наличието на правен интерес у приели наследството наследници по закон от воденето на положителен установителен иск за съществуването на правно отношение, породено от застраховка „Живот”, сключена в полза на банка за обезпечаване на задължение на физическото лице-техен наследодател, ответници по който да са банката и застрахователя.
За да потвърди първоинстанционното определение по чл. 130 ГПК, въззивната инстанция е приела, че на разположение на настоящите двама части касатори /в качеството им на наследници на кредитополучателя по процесните два договора – от 13.VІІ.2007 г и от 14.ІІ.2008 г./, е поставен сурогационния иск по чл. 134 ЗЗД, с който те – като процесуални субституенти по смисъла на чл. 26, ал. 4 ГПК – биха могли да упражнят правата на кредитната институция срещу нейния застраховател, ако тя бездейства по отношение на това да потърси правата си по сключената групова застраховка „Живот” на кредитополучателите, препращайки в тази насока към разрешението, дадено с определение № 284 на ІІ-ро т.о. на ВКС, постановено на 16.ІV.2010 г. по ч. т. дело № 518/09 г. също в пр-во по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. С последното съставът на ВКС е съобразил твърдения на ищците по конкретното дело, изложени в допълнителната им искова молба /депозирана във вр. с противопоставено от ответното застрахователно д-во защитно възражение за недопустимост на техния иск/, а именно, че те са носители на право на иск срещу застрахователя в качеството си на наследници на застрахования и като такива са встъпили в задължението на застрахования кредитополучател по договор за банков кредит, а щом като техният наследодател е страна в застрахователното правоотношение (застрахован), затова и те, като негови наследници по закон, могат да черпят права от същия застрахователен договор. К. контрол е бил допуснат по правния въпрос за надлежната процесуална легитимация на тези ищци, като от страна на ВКС ясно е отграничено, че въпросите за активната материалноправна легитимация на ищците, а именно дали наследниците на кредитополучателя са носители на права по сключения между съответните банка и застраховател договор за застраховка „Живот”, вкл. по материалното право „да търсят от застрахователя заплащане на застрахователно обезщетение”, дали техният наследодател е застрахован, какво е качеството на банката по същия договор – на застрахован или на застраховащ, както и дали ищците като наследници са се суброгирали в правата на наследодателя си и др. релевантни въпроси, са от значение за решаване на спора по същество, но не касаят допустимостта на предявения иск”.
Горните разяснения са били дадени във връзка с предявен осъдителен иск, пр-вото по който незаконосъобразно е било прекратено по реда на чл. 130 ГПК. Докато в настоящата хипотеза предявеният от двамата частни касатори срещу ответните банка и застраховател иск е по природата си установителен, а – съгласно чл. 124, ал. 1 in fine ГПК, правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за воденето му и затова относно нейното наличие сезираният с иска съд е длъжен да следи служебно. Следователно от значение за настоящия случай е препращането, извършено с горецитираното определение, към формираната константна практика на ВС и на ВКС по правния въпрос за допустимостта на предявения иск и процесуалната легитимация на ищците, която безпротиворечиво е в смисъл, че „процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право”. Ето защо, при констатацията, че е било постановено в точно съответствие с тази трайна практика на ВКС, кореспондираща с ясното разрешение на чл. 235 КЗ, атакуваното въззивно определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. В заключение, при наличието на посочената практика на ВКС, обективирана в определение по чл. 274, ал. 3 ГПК, на което въззивната инстанция изрично се е позовала в мотивите към атакуваното в настоящето пр-во определение, няма основание за провеждането на такъв инстанционен контрол в която и да е от хипотезите по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 15271 на Софийския градски съд, ГК, ІV-и с-в, от 21.VІІ.2014 г., постановено по ч. гр. дело № 2597/2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2