О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 263
С., 20.03.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четвърти март през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………………..….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 443 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 5257/28.V.2012 г. на „Б.П. С.Ц.”, подадена чрез неин процесуален представител по пълномощие от САК, против решение № 633 на Софийския апелативен съд, ГК, 3-и с-в, от 23.ІV.2012 г., постановено по ф. д. № 1142/2012 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение от 27.ІІ.2012 г. на СГС, ТК, по ф. д. № 665/2012 г.: за отказ да бъде вписана в публичния регистър на вероизповеданията религиозна институция-вероизповедание под горното наименования.
Оплакванията на касатора са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон, поради което, вкл и с доводи за противоречието му с чл. 9 ЕКПЧОС и с практиката на Европейския съд по правата на човека, се претендира касирането му и допускане вписване в публичния регистър на вероизповеданията при СГС и на тази религиозна общност.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по три материалноправни въпроса от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото предвид „липса на съдебна практика /противоречива или не/ и сравнително новата правна уредба в ЗВ”, както следва:
1/ Дали било правилно приетото тълкуване на разпоредбата на чл. 15, ал. 2 и на § 3 от закона за вероизповеданията, според което „Б. П. Ц. – Б. П.” е единствен изразител и представител на традиционното вероизповедание в Република България – източното православие и регистрацията на друго православно вероизповедание е недопустима?;
2/ Дали съответства приетото тълкуване на разпоредбата на чл. 15, ал. 2 и на § 3 от закона за вероизповеданията в обжалваното решение на СГС и на Софийския апелативен съд на нормите на Конституцията на Република България и нормите на международното право, защитаващи свободата на религията?;
3/ Дали „едни и същи” /”идентични”/ наименования са тези, които съдържат различни думи?
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производството пред САС, жалбата на религиозната общност касатор ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2009 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, който все пак е този, включен надлежно в предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на съответния въззивен съд. Върховният касационен съд не само не е длъжен, но и не може да извежда този въпрос от изложението на касатора по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата му, нито от твърденията на подателя й или от там сочените от него факти и обстоятелства. В резултат, непосочването релевантния правен въпрос е „само по себе си достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване”, без да се разглежда соченото допълнително основание за това – в случая по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулираният от касатора въпрос за „правилността” на едно или друго тълкуване на отделни текстове от приложимия към случая материален закон /ЗВ/ или за „съответствието” на това тълкуване с нормите на националната Конституция и тези на международното право, не би могло да е предмет на произнасянето на въззивната инстанция с атакуваното решение, понеже очевидно предполага нейно отстранено, оценъчно отношение към собственият й акт, с който е приключило разглеждането на делото. Ето защо начинът, по който са били формулирани първите два т.нар. материалноправни въпроса, налага констатацията за недопустимо отъждествяване на касационни отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 1-во и 3-то ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от друга. Вътрешнопротиворечива обаче е и базисната теза на касатора при обосноваване приложимост на касационния контрол в хипотезата по т. 3 н чл. 280, ал. 1 ГПК: за липса на съдебна практика, но с предпоставянето, че такава /”противоречива или не”/ все пак съществува.
Според задължителната постановка на т. 4 от горецитираното тълкувателно решение правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени – но винаги с отчитането, че става въпрос за едно общо (неделимо) основание за допустимост на касационното обжалване. Напр. с постановеното по реда на отменения процесуален закон решение на ВКС, ТК, Първо отделение, по т. д. № 601/07 г. е била оставена без уважение касационната жалба на вероизповедание с наименованието „М. О. за К. С. – С., Н.”, подадена против решението на САС, потвърждаващо отказ на СГС да го впише в специалния регистър на вероизповеданията, понеже съдилищата са констатирали обстоятелството, че кришнаизмът вече е бил регистриран като религия в България под наименованието „О. К. С.”, а и верското убеждение на същия касатор не е разкривало отлики от присъщото на вписаното в регистъра на СГС „О. К. С.”, т.е. налице е била идентичност на религиозната доктрина.
В заключение, третият формулиран в изложението на настоящия касатор към жалбата му въпрос няма естеството на материалноправен, защото е фактически и представлява буквално повторение на изложеното в нея оплакване0 за необоснованост на въззивното решение. Ето защо и той не е от естество да обоснове приложимост на касационното обжалване.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 633 на Софийския апелативен съд, ГК, 3-и с-в, от 23.ІV.2012 г., постановено по ф. д. № 1142/2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2