О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 433
С., 14.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на седемнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 863 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 10106 от 8.VІІ.2016 г. на едноличния търговец В. С. Х. (а не „Х.”, както погрешно е посочено в титулната част на касационната жалба) от [населено място], [община], област С., действащ с фирмата „К.–В. Х.”, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК, против решение № 1160 на Софийския апелативен съд, ТК, 5 с-в, от 7.VІ.2016 г., постановено по т. дело № 2680/2014 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 40/6.ХІ.2013 г. на Софийския градски съд, ТК, с-в VІ-3, по т. дело № 2912/2011 г. С последното – като неоснователен и недоказан – е бил отхвърлен отрицателен установителен иск на ЕТ настоящ касатор с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен срещу двамата търговци [фирма]-С. и [фирма]-гр. С. с предмет установяването, че той „не дължи на никого от ответниците” сума в размер на 51 856.60 лв. по два договора за лизинг, сключени с първото от двете дружества на датите 12.Х.2007 г. и 12.ХІ.с.г.
Оплакванията на ЕТ касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. С оглед това ЕТ претендира касирането му изяло и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който отрицателният му установителен иск да бъде уважен срещу двамата ответници в предявения по делото негов размер /за несъществуване на негово задължение от 51 856.60 лв. към когото и да било от тях/, както и ведно с присъждането на всички направени по делото разноски.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата ЕТ неин подател обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение САС се е произнесъл по три правни въпроса, както следва:
1./ „Прекратява ли се лизинговия договор при погиване на вещта по реда на чл. 89 ЗЗД-във вр чл. 231, ал. 3 ЗЗД и чл. 347, ал. 2 ТЗ?”;
2./ „Включва ли разпределението на риска по чл. 343 ТЗ продължаване на задължението за плащане на цената при погиване на вещта – било то поначало или в хипотезата на бездействие на кредитора да я застрахова, в нарушение на лизинговия договор ?”;
3./ „Съставлява ли забава на кредитора бездействието на лизингодателя да застрахова вещта (при поето договорно задължение за това и заплащане на застраховката от лизингополучателя) и участва ли лизингодателят в причиняване на невъзможността лизингополучателя (погрешно посочено от касатора „лизингодателя” – бел. на ВКС) да ползва погиналата вещ, когато бездейства да застрахова същата в горната хипотеза?”
Според касатора Х. произнасянето на САС по първия правен въпрос било в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в две, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения: Р. № 294/20.ІV.2010 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 670/09 г., както и Р. № 170/23.VІІ.2012 г. на ІІ-ро т.о. по т. дело № 806/2010 г., а по същия релевантен за изхода на делото въпрос евентуално налице била и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване. Последната предпоставка била налице и по отношение на следващите два правни въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата на ЕТ Х..
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-С. писмено е възразило чрез своя юрисконсулт /С. П./ както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение – на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, в размер, определен съобразно съответните актуални разпоредби на Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Инвокиран е довод, че в подадената касационна жалба „разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК са изброени шаблонно и без да е направено необходимото мотивиране за позоваването на тях”.
Ответното по касация [фирма]-гр. С. не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на ЕТ В. С. Х., действащ с фирмата „К.-В. Х.”, чието седалище и адрес на управление е в [населено място], [община], област С., ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да потвърди решението на първостепенния съд въззивната инстанция е приела, че правното твърдение на ЕТ Х. за приложимост в процесния случай на чл. 89 ЗЗД не може да бъде споделено, тъй като тази разпоредба урежда случаите, в които прекратяването на договорната връзка е при настъпила обективна невъзможност за изпълнение, т.е. по причини, които не могат да се вменят във вина на длъжника, докато безспорният по делото факт на погиване на лизинговата вещ по вина на ЕТ ищец изключва приложението на горецитираната норма и затова процесните два договора за лизинг не може да се считат прекратени по право, а развалянето им следва да се смята настъпило с връченото – на датата 13.ІІ.2009 г. – от първия ответник на ЕТ настоящ касатор едностранно волеизявление. Ето защо и при съобразяване клаузата на т. 11.10 на приетите ОУ към същите договори за лизинг (досежно хипотезите на настъпила тотална щета на лизинговата вещ), според САС, до тази дата Х. е продължавал да дължи точно изпълнение на задълженията си по сделките. Прието е било в тази връзка и че правото на лизингодателя да търси реално изпълнение на задължението на ЕТ настоящ касатор за плащане не изискуемите лизингови вноски „не е обвързано от условието за точно изпълнение на задължението на лизингодателя по сключения между него и съответното застрахователно д-во договор за застраховка тип „Каско”, а също и че въпросът за вината на лизингодателя за невъзможността да се получи застрахователно обезщетение не рефлектира върху задължението на лизингополучателя да плати уговорените вноски от общата лизингова цена, съгласно погасителните планове и затова няма основание – било то договорно или законово – да се приеме, че неплащането на заместващата облага поради виновно поведение на застрахования /т.е. на първия ответник по иска и по касация/ има погасителен ефект по отношение на ЕТ настоящ касатор, а би било релевантно единствено досежно отговорността за връщане на платената от последния застрахователна премия, което обстоятелство обаче, „е извън предмета на настоящия спор”.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение ще следва да се преценява признанието на ЕТ касатор, съдържащо се в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК, че цитираните и представени две решения на състави на ІV-то г.о. и на ІІ-ро т.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, всъщност давали „частичен отговор” на първия релевиран правен въпрос и то в съвършено друг „процесуален контекст”. При липсата на идентитет на правите въпроси обаче, по необходимост се налага извод, че не възможно да се констатира противоречие на атакуваното въззивно решение със задължителна практика на ВКС, а оттам – и наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Същевременно наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол не се констатира както по първия, така и по останалите два правни въпроса в изложението на ЕТ касатор по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, след като там липсват конкретни негови доводи за непълнота, неяснота или противоречие в относимите към разрешаване на процесния случай материални закони: ТЗ /с изричната норма на чл. 343/, както и ЗЗД с неговите общи разпоредби. В подкрепа на този извод са разясненията, дадени с т. 4 на горецитираното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС. В заключение, по съображения на плоскостта на постановките по т. 3 от същото ТР, не може в процесния случай наличието на последната предпоставка – тази по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, да се обосновава с влезли в сила определения на състави от ГК и ТК на ВКС, постановени в пр-ва по чл. 288 ГПК, както и с влезли в сила решения на ВС /до 1996 г./, които предхождат влизането в сила на Част ІІІ на ТЗ за търговските сделки (ДВ, бр. 83 от 1.Х.1996 г.).
При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация [фирма] искане по чл. 78, ал. 8 ГПК, ЕТ касатор ще следва да бъде осъден да му заплати юрисконсултско възнаграждение от 1 564.28 лв. (хиляда петстотин шестдесет и четири лева и двадесет и осем стотинки), чиито размер е бил определен в съответствие с разпоредбите на чл. 9, ал. 3-във вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – в редакцията на тези текстове към датата на депозиране на писмения отговор по касационната жалба, а именно 14.Х.2016 г., т.е. към ДВ, бр. 10 от 5.ІІ.2016 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1160 на Софийския апелативен съд, ТК, 5-и с-в, от 7.VІ.2016 г., постановено по т. д. № 2680/2014 г.
О С Ъ Ж Д А касатора ЕТ В. С. Х., ЕГН [ЕГН], действащ с фирмата „К.-В. Х.” /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [община], област С., същият със съдебен адрес в [населено място], [улица]-партер /кантора на адв. Кр. И./ – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 3 и 8 ГПК – да заплати на ответното по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], район „В.”, [улица], СУМА в размер на 1 564.28 лв. (хиляда петстотин шестдесет и четири лева и двадесет и осем стотинки), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2