О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 33
София, 12.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 538 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби (с вх. № 5540 от 20.ІХ.2018 г.) на въззивницата А. Т. Н. и (с вх. № 5223/3.ІХ.2018 г.) на привлеченото в процеса като трето лице-неин помагач „Вием инвест” ЕООД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [община], област Ловеч, подадени против решение № 196 на Варненския апелативен съд, ТК, от 26.VІІ.2018 г., постановено по т. дело № 265/2018 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение № 16/8.І.2016 г. на ОС-Варна, ТК, по т. д. № 581/2016 г.- досежно частичното уважаване на предявен от кредитна институция срещу Н. положителен установителен иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 417, т. 2 ГПК, обективирано в признаването за установено „по отношение на оспорващ длъжник”, а именно А. Тр. Н., че вземането на ищцовата „ОББ” АД, удостоверено по заповед за незабавно изпълнение № 661/8.ІІ.2016 г., издадена по ч. гр. дело № 1197/2016 г. по описа на РС-Варна, 19-и с-в, било дължимо по силата на сключения помежду им договор за ипотечен кредит от 1.ІІ.2008 г. и допълнителното споразумение към него от 19.ХІІ.2009 г., както следва:
~ В размер на сумата 228 512.71 лв., представляваща сбор от разсрочени части от предоставената главница по кредита, формирани от вноски с настъпил падеж в 5-годишен период, от 25.І.2011 г до 25.І.2016 г., по договорен между страните погасителен план, на основание чл. 430 ТЗ, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК, а именно 3.ІІ.2016 г. и до окончателното изплащане на тази сума;
~ В размер на сумата 50 936.92 лв., представляваща сбор от възнаградителни лихви с настъпил падеж, формирани от вноски по същия погасителен план, начислени в периода 3.ІІ.2013 г. – 25.І.2016 г., на основание чл. 430 ТЗ;
~ В размер на сумата 74 158.37 лв., представляваща сбор от наказателни лихви, начислен през горния период, на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД;
Като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила в частта му за отхвърляне – на основание чл. 111, б.б. „б” и „в” ЗЗД – на положителния установителен иск на „ОББ” АД срещу кредитополучателката Н., подпомагана от търговеца, с предмет съществуването на оспорени изискуеми вземания по същата заповед за изпълнение, а именно издадената по ч. гр. дело № 1197/2016 г. по описа на РС-Варна, ТК, 19-и с-в, както следва:
~ За горница над 50 936.92 лв. до пълния размер на претенцията от 112 248.43 лв. за възнаградителна лихва върху дължими погасителни вноски преди датата 3.ІІ.2013 г.;
~ За горница над 74 158.37 лв. до пълния размер на претенцията от 87 722.21 лв. за наказателни лихви, начислени като обезщетение за забавено плащане на изискуеми вноски по главницата на кредита преди датата 3.ІІ.2013 г.
Оплакванията на касаторката А. Тр. Н. са както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното въззивно решение, предвид постановяването му по недопустим по смисъла на чл. 299 ГПК положителен установителен иск на банка, а също и понеже било в противоречие с практиката на ВКС, не намирало законова опора и от страна на въззивния съд били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Инвокиран е довод, че Н. вече била уведомена за настъпването на предсрочна изискуемост на процесния кредит с връчването на исковата молба „в предходното исково производство по реда на чл. 422 ГПК”. Поради това касаторката претендира обезсилване на атакуваното въззивно решение и прекратяване на делото по водения срещу нея от „ОББ” АД положителен установителен иск или отменяването на тази съдебен акт по съществото на спора – като неправилен, както и постановяване на решение от настоящата инстанция за отхвърлянето на същия иск на банката: като погасен по давност.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателката й Н. обосновава приложно поле на касационния контрол както с твърдението си за вероятна недопустимост на атакуваното въззивно решение (основание по чл.280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК), така и с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора Варненският апелативен съд се е произнесъл по следния правен въпрос:
„При съобразяване на разрешенията, дадени както с определение № 147/13.ІІІ.2017 г на състав І-во т.о. на ВКС по т. д. 20992016 г., така и с определение № 97 на състав на ІІ-ро т.о. по т. д. № 500/2015 г., допустим ли е новопредявен иск с основание претендирани вземания за падежирали вноски, при условие, че цялото вземане е станало изискуемо съобразно условията на договора за кредит?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Обединена българска банка” АД писмено е възразила чрез свой юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаваното му, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Инвокиран е довод, че твърденията за идентитет в предмета на настоящия правен спор с този, приключил с решение № 115 от 11.01.2016 г. по т. д. № 2427/2014 г. на ВКС, ІІ-ро т.о., са несъстоятелни („нелепи”).
Съответно оплакванията на привлечения като трето лице-помагач на ответницата по иска, а именно касаторът „Вием инвест” ЕООД, са както за недопустимост на атакуваното въззивно решение, така и за неправилност на същото: предвид неговата необоснованост и постановяването му в нарушение както на материалния закон, така и при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира неговото обезсилване, респ. касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който положителния установителен иск на „ОББ” АД с правно основание по чл. 422, ал. `1 ГПК, във вр. чл. 417, т. 2 ГПК, да бъдел отхвърлен изцяло.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата си подпомагащата страна „Вием инвест” ЕООД обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, но също и с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с положителното си произнасяне за допустимост на първоинстанционния съдебен акт Варненският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с постановката по т. 11б на ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г. Необходимото било, от друга страна, „по законодателен път да бъдат въведени обективни критерии” относно определяне на понятията искане и основание по чл. 298, ал. 1 ГПК.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Обединена българска банка” АД-София писмено е възразила чрез свой юрисконсулт както по допустимостта на касационния контрол, така и по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, поддържани в касационната жалба на подпомагащата страна „Вием инвест” ЕООД, претендирайки за неговото потвърждаване и за присъждане на дължимо юрисконсултско възнаграждение в тежест на този касатор.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че макар и да е постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и да е подадена от надлежна /подпомагаща/ страна във въззивното производство пред Варненския апелативен съд, касационната жалба на третото лице-помагач „Вием инвест” ЕООД, ще следва да се преценява като процесуално недопустима.
Съображенията за оставянето й без разглеждане и за частично прекратяване на настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК по тази жалба са следните:
Съгласно чл. 221, ал. 1 ГПК третото лице има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на действията, представляващи разпореждане с предмета на спора. Редовно конституираното /по реда на чл. 219, ал. 1 ГПК/ в исковия процес трето лице обаче, не разполага с повече процесуални права от главната страна, която подпомага. В конкретния случай първоинстанционното решение е било обжалвано единствено от ответницата по частично уважения положителен установителен иск на банката А. Тр. Н. – не и от търговеца, когото тя е привлякла, за да й помага. Следователно търговското дружество, което не е упражнило правото си на въззивно обжалване, не може самостоятелно да атакува решението на Варненския апелативен съд пред ВКС. Това разрешение следва от обстоятелството, че правото на достъп до касационно обжалване се явява функция от надлежно упражнено право на въззивно обжалване, щом като е съвпадащ правният резултат от разглеждането на спора в първите две инстанции, т.е. следва да е налице интерес от обжалването.
Съответно, като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, подадена от надлежна /главна/ страна във въззивното производството пред Варненския апелативен съд и насочена срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС негов съдебен акт по съществото на спор, въведен с положителен установителен иск на банка с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 417, т. 2 ГПК с цена над законоустановения минимум за търговско дело, касационната жалба на въззивницата А. Тр. Н. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:
Вероятната недопустимост на атакуваното въззивно решение е единственото надлежно релевирано от касаторката А. Тр. Н. основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК. Неговото изрично закрепване в този текст на процесуалния закон, в сила от 29.Х.2017 г., a priori изключва вторичното му интерпретиране на плоскостта на предпоставките по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като за допустимостта на обжалваните пред него актове на въззивните съдилища ВКС винаги е следил по свой, служебен почин.
Не се е констатира вероятност обжалваното решение № 196/26.VІІ.2018 г. на Варненския апелативен съд, ТК, по т. д. № 265/2018 г. да е процесуално недопустим съдебен акт – като постановено в нарушение на процесуалния запрет по чл. 299 ГПК за непререшаемост на спора, доколкото при съпоставка между него и влязлото в сила решение № 115/11.І.2016 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, постановено по т. д. № 2427/2016 г., се установява единствено идентичност на страните по спора /вкл.и досежно привлечената подпомагаща страна/, но не и съвпадане в петитумната част и в основанието на разгледаните по същество два положителни установителни иска на „ОББ” АД срещу кредитополучателката Н. по един и същ договор за ипотечен кредит, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 417, т. 2 ГПК, но с различни цени: 324 237.65 лв. по влязлото в сила решение на ВКС и съответно 353 608 лв. по атакуваното в настоящето производство въззивно решение.
Същинското разграничаване на тези два съдебни акта следва от разяснението по т. 18 на задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., което е в смисъл, че ако фактите, относими към настъпването и обявяването на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание. Следователно, доколкото атакуваното решение на Варненския апелативен съд е за съществуването на вземания на „ОББ” АД срещу кредитополучателката Н., но не на основание надлежно обявена предсрочна изискуемост на задълженията й по същия договор за ипотечен кредит от 18.ІІ.2008 г., Анекс № 1към нвего и Доп. споразумение № 2/19.ХІІ.2009 г., а само за непогасените от нея вноски с вече настъпил падеж („без да се претендират вземания на основание предсрочна изискуемост”: абз. 7 на стр. 2 от И.М), доводът на касаторката за непререшаемост на спора не може да се слуша.
В процесния случай отчетливо може да се констатира, че във връзка с наведените в касационната жалба на Н. допълнителни оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение – в противовес на главното оплакване за порок на същото по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, няма релевиран в изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК въпрос (бил той материално- или процесуалноправен), който да е от значение за изхода по конкретното дело, но да е различен от доводите й за недопустимост на същия съдебен акт.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълк. решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело /бил той материално- или процесуалноправен/, който е бил разрешен в обжалваното въззивно решение. А това винаги е този въпрос, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция. Върховният касационен съд не само не е задължен, но и не може да извежда същия правен въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба, нито от твърденията на подателя й или от там навеждани от него факти и обстоятелства. Непосочването на релевантния правен въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки за това (в случая всичките основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК).
При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответната по касация кредитна институция искане по чл. 78, ал. 8 ГПК, всеки един от двамата касатори ще следва да бъде осъден да й заплати по 450 лв. (четиристотин и петдесет лева) дължимо юрисконсултско възнаграждение, чийто размер е определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Независимо от частичното прекратяване на настоящето производство по отношение касационната жалба на подпомагащата страна „Вием инвест” ЕООД, съгласно чл. 78, ал. 10 ГПК последното дължи заплащане на разноски, които е причинило със своите процесуални действия.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба (с вх. № 5223/3.ІХ.2018 г.) на конституираното в процеса като трето лице-помагач „Вием инвест” ЕООД /ЕИК 200507/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [община], област Ловеч, КАТО ПРЕКРАТЯВА касационно производство по чл. 288 ГПК по същата.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 196 на Варненския апелативен съд, ТК, от 26.VІІ.2018 г., постановено по т. д. № 265/2018 г.
О С Ъ Ж Д А касаторката А. Т. Н., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес в [населено място], [улица], ет. ІІІ, ап. #29 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81, във вр. ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 3 и 8 ГПК – да заплати на ответната по касация „Обединена българска банка” АД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
О С Ъ Ж Д А подпомагащата страна „Вием инвест” ЕООД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [община], област Ловеч, [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81, във вр. ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 8 и 10 ГПК – да заплати на ответната по касация „Обединена българска банка” АД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище е адрес на управление в [населено място], [улица] СУМА в размер на 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Определението подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС единствено в частта му за оставянето без разглеждане на касационната жалба на третото лице „Вием инвест” ЕООД в едноседмичен срок от съобщаването му на търговеца.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2