6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 359
София, 22.05.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1477 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 4449 от 14.ІІІ.2014 г. на [фирма]-София, подадена против онази част от въззивното решение № 2102 на Пловдивския ОС, ГК, VІІ-и с-в, от 29.ХІІ.2013 г., постановено по гр. дело № 2261/2013 г., с която в пр-во по чл. 422, ал. 1 ГПК е бил отхвърлен положителния установителен иск на търговеца настоящ касатор срещу ответниците Х. П С. и Ф. П С. – двете от [населено място], [община], област Пловдив, относно солидарната дължимост на вземане по издаден от първата и авалиран от втората запис на заповед за разликата над 902.38 евро и до пълния предявен размер на поетото към поемателя задължение /и на претенцията му/ от 7 623.52 евро.
Оплакванията на д-вото касатор са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част в нарушение на материалния закон, поради което се претендира касирането му и присъждане на направените разноски пред трите инстанции.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК софийското [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване единствено с наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната отхвърлителна част от решението си Пловдивският ОС се е произнесъл по следния противоречиво решаван от съдилищата материалноправен въпрос: „Дали, ако не е договорено друго, записът на заповед с падеж на определена дата, издаден като гаранция за изпълнението на свързано каузално правоотношение, обезпечава вземанията по последното, които стават изискуеми след падежа на менителничния ефект, а също и кой е крайният момент, към който съдът трябва да прецени размера на изискуемите и неизпълнени по каузалното правоотношение задължения, за да може да се произнесе с решение относно установяване на претендираните по същата ценна книга суми?” В подкрепа на тезата си за противоречивото решаване на този правен въпрос от съдилищата в страната, търговецът касатор се позовава на пет влезли в сила съдебни решения, както следва:
1./ Решение № 112/27.ІV.2012 г. на Варненския апелативен съд, ТК, постановено по т. д. № 84/2012 г.;
2./ Решение № 209/17.V.2012 г. на Плевенския ОС, ГК, 2-ри с-в, постановено по гр. дело № 129/2012 г.;
3./ Решение № 242/3.VІІ.2012 г. на Варненския апелативен съд, ТК, постановено по т. д. № 209/2012 г.;
4./ Решение № 1345/12.Хі.2012 г. на Пловдивския апелативен съд, ТК, постановено по т. д. № 266/2012 г.;
5./ Решение № 132/17.V.2012 г. на Варненския апелативен съд, ТК, постановено по т. д. № 28/2012 г.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация писмено са възразили чрез общия свой процесуален представител по пълномощие от АК-Хасково както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната от търговеца негова отхвърлителна част, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски в размер на платения хонорар от 1 300 лв. хиляда и триста лева, съгласно приложения договор за правна помощ от 11.ІV.2014 г. .
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския ОС, касационната жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационния контрол, са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение в същата негова отхвърлителна част Пловдивският ОС е приел, че процесният запис на заповед, издаден на 5.Х.2010 г., е служил като гаранция за плащанията по лизинговия договор, а също и че до датата на неговия падеж – 23.VІ.2011 г., предхождаща с половин година прекратяването на договора за финансов лизинг, дължима е само сумата от 902.38 евро, докато за останала част до претендирания размер от 7 623.52 евро искът е неоснователен- предвид последвалото връщане на вещта /търговско оборудване/ във фактическата власт на лизингодателя настоящ касатор. Изрично в тази връзка е било посочено от въззивната инстанция, че като договор за периодично изпълнение процесният – с предмет финансов лизинг на търговско оборудване – подлежи на прекратяване /разваляне/ само занапред, „а не и със задна дата”, доколкото лизинговите вноски представляват възнаграждение за ползване, от каквото обаче лизингополучателят бива практически лишен след развалянето на сделката. В съпоставка между обжалваното в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК въззивно решение и останалите пет, на които касаторът се позовава в потвърждение на тезата си за наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, бе констатирано, че само въззивното решение № 209/17.V.2012 г. на Плевенския ОС, ГК, 2-ри с-в, постановено по гр. д. № 129/2012 г., има естеството на влязъл в сила /на основание чл. 296, т. 3, предл. 1-во ГПК – предвид произнасянето на ВКС, ТК, Второ отделение с Определение от 22.ІV.2013 г. по т. д. № 834/2012 г. с отказ да бъде допуснато касационното му обжалване/ съдебен акт, докато за останалите 4 съдебни решения, посочени в настоящето изложение към касационната жалба на [фирма]-София, липсват данни те да са влезли в сила. Касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Плевенския ОС не е било допуснато предвид липсата в изложението по чл. 284, ал. 2 ГПК на надлежно формулиран въпрос (бил тай материално- или процесуалноправен), по който този въззивен съд да се е произнесъл и същият да е бил от значение за изхода по конкретното дело.
Съгласно т. 9 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 4 от 18.VІ.2014 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., моментът, към който се установява съществуването на вземане по издадена заповед за изпълнение, е приключването на съдебното дирене в исковия процес по чл. 422 ГПК, като в това пр-во нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на релевантните за спорното право факти, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед изпълнение, но с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Ето защо, от обстоятелството дали каузалното правоотношение, обезпечено със запис на заповед, се обективира в обикновен двустранен договор или в такъв за продължително /или периодично/ изпълнение, биха последвали различни разрешения на релевирания от настоящия касатор материалноправен въпрос в хипотезата на разваляне на договора: в първия случай с обратно действие, а във втория – за в бъдеще. Това разграничение сочи изцяло хипотетичния характер на формулираният от търговеца настоящ касатор правен въпрос, т.е. същият не само не е бил от значение за изхода на делото, по което е било постановено атакуваното в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК въззивно решение, но и не е идентичен с въпроса, оказал се от значение за изхода на онова гр. дело по описа на Плевенския ОС, по което е било постановено влязлото в сила решение № 209/17.V.2012 г. – с приетото в мотивите към последното, че дори и при върната вещ, предмет на ползването по договор за финансов лизинг, последвалата й продажба на трето лице „погасява бъдещите вземания на лизингодателя”, т.е. тези до края на погасителния план. С оглед всичко изложено в случая не е налице приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В заключение, при този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК и изрично направеното от ответниците по касация искане по чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът „Т Л.” Е.-София ще следва да бъде осъден да им заплати разноски в размер на платения хонорар за един техен адвокат от АК-Хасково, възлизащ на 1 300 лв., съгласно приложения договор за правна помощ от 11.ІV.2014 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2102 на Пловдивския окръжен съд, ГК, VІІ-и с-в, от 29.ХІІ.2013 г., постановено по гр. дело № 2261/2013 г. В АТАКУВАНАТА НЕГОВА ОТХВЪРЛИТЕЛНА ЧАСТ.
О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], район „Л.”, [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати на Х. П С. и Ф. П С. – двете от [населено място], [община], област Пловдив, ул. „І-ва” № 70, ОБЩО сума в размер на 1 300 лв. (хиляда и триста лева), представляваща изплатен от тях хонорар за един техен адвокат от АК-Хасково за изготвяне на писмен отговор по касационната жалба, съгласно приложен договор за правна защита от 11.ІV.2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 1477 по описа за 2014 г.