7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 432
С., 02.06. 2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2004 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби от страните по спора, предмет на решение № 1247 на Пловдивския апелативен съд, ГК, от 3.Х.2012 г., постановено по гр. дело № 666/2011 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 32 на Хасковския ОС, ГК, 3-и с-в от 7.04.2011 г. по гр. дело № 127/2010 г.: за осъждането на [фирма]-С., на основание чл. 226, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да заплати на Н. З. Б. и съпруга й Р. Н. Б. – двамата от [населено място], обезщетение в размер общо на 80 000 лв. за понесените от тях неимуществени вреди от смъртта на техния син Н. Р. Б., загинал при ПТП на 27.V.2006 г., както и обезщетение в размер общо на 2 000 лв.- за претърпените от Борикарови имуществени вреди от същото събитие, ангажиращо отговорността на застрахователя по риска „Гражданска отговорност” на автомобилистите. С така потвърденото решение на първостепенния съд ответното застрахователно д-во е било осъдено, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да заплати на Борикарови мораторна лихва върху присъденото им обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 2 670.85 лв. – съответно за периода от 23.ІV.2010 г. /получаване на отправената до застрахователя изрична покана/ и до завеждане на делото, както и 38.48 лв. мораторна лихва върху присъденото им обезщетение за имуществени вреди за същия, посочен по-горе период, като за разликата до пълния предявен размер на първата претенция за мораторна лихва от 87 996.58 лв., съответстваща на периода от датата на настъпване на процесното ПТП /27.V.2006 г./ и до въпросната покана, датираща от 23.ІV.2010 г., както и за разликата до пълния предявен размер на втората претенция за мораторна лихва върху присъдената главница на обезщетението за имуществени вреди от 1 099.92 лв. за същия период, предшестващ поканата до застрахователя, тези две претенции са били отхвърлени: като неоснователни и недоказани.
Съвместната касационна жалба с вх. № 6938/9.ХІ.2012 г. на ищците Н. З. Б. и Р. Н. Б. – двамата от [населено място], e подадена против онази част от горепосоченото въззивно решение, с която е била отхвърлена претенцията им за присъждане на лихви върху дължимите им застрахователни обезщетения до размер на сумата от 87 996.58 лв.
Оплакванията на двамата касатори-ищци са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в посочената негова отхвърлителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъде уважена изцяло исковата им претенция срещу застрахователя „по отношение присъждане на законовите лихви върху обезщетенията, законната лихва върху главницата и направените разноски”.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите Н. и Р. Борикарови обосновават приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваната отхвърлителна част от решението си Пловдивският апелативен съд се е произнесъл „по съществени материалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и Апелативните съдилища и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото”. Вместо ясно и точно формулиране на поне един материалноправен въпрос обаче, касаторите Борикарови поддържат, че в обжалваната си част, като основано върху „разпоредбата на чл. 233, ал. 4 КЗ – във връзката й с тази на чл. 224, ал. 1 КЗ”, решението на въззивната инстанция се явявало в противоречие с практиката на ІІ-ро т.о. на ВКС, изразена в негово определение по ч. т. дело № 1285/2011 г., но също така и с практиката на Пловдивския апелативен съд, обективирана във влязлото в сила негово решение по гр. д. № 470/2011 г., както и в невлязлото в сила решение на същия, постановено по гр. дело № 295/2011 г.
Ответното по тази касационна жалба [фирма]-С. не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на постановеното от Пловдивския апелативен съд решение в атакуваната от Борикарови негова отхвърлителна част.
Съответно подадената по пощата на 9.ХІ.2012 г. касационната жалба на застрахователя [фирма]-С. е против осъдителната част на същото въззивно решение, като в тази връзка в нея се излагат оплаквания за постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който както преките искове на Борикарови с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ, така и обективно кумулативно съединените с тях претенции с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да бъдат отхвърлени, ведно с присъждане на всички направени от д-вото по делото разноски, вкл. и заплатения хонорар за един негов адвокат.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК застрахователят обосновава приложно поле на касационния контрол с наличие на предпоставките по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че в атакуваната от него осъдителна част на решението въззивният съд се е произнесъл по решаван противоречиво от съдилищата въпрос: за размера на застрахователното обезщетение при настъпването на смърт, при наличие на съпричиняване на този резултат от страна на загиналия и при извършено от застрахователя плащане на определена застрахователна сума. Същевременно от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото се явявал въпроса дали въззивният съд може да приеме за безспорен един факт, който е бил спорен, а оттам – и за разпределянето на доказателствената тежест между страните по делото по отношение установяване отрицателния факт, че трето лице /делинквент/ не е платило на ищците обезщетение за понесените от тях имуществени и неимуществени вреди, за което е било осъдено с влязла в сила присъда.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и от подадени от надлежни страни по спора, чието решаване е било предмет на атакуваното от тях решение на Пловдивския апелативен съд, всяка една от тези две касационни жалби ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че по нито една от жалбите не е налице приложно поле на касационния контрол, са следните:
1. По изложението към касационната жалба на ищците Н. и Р. Борикарови от [населено място]:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на въпроса (бил той материално- или процесуалноправен) от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение. Върховният касационен съд не е задължен и не може да извежда този релевантен правен въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, нито от твърденията на подателя или от там сочените от него факти и обстоятелства. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване – без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В тази връзка ще следва да се констатира не само, че касаторите Борикарови не са приложили към изложението по жалбата си съдебните актове, на които се позовават, но и че в процесуалния закон не съществува предпоставката „противоречие с практиката на апелативните съдилища” за допустимост на касационния контрол, а също и че липсата на надлежно формулиран от тях релевантен правен въпрос представлява пречка пред възможността да се преценява евентуалното наличие на другите две предпоставки – по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславящи приложно поле на касационното обжалване.
2. По изложението към касационната жалба на ответното [фирма]-С.:
Въпросът за обосноваване размера на дължимото обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от деликт /ПТП/ не е такъв, който да се решава противоречиво от съдилищата, след като е налице задължителна практика на ВКС, датираща още от 1968 г. и, в частност, отнасяща се до това, че „справедливостта” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не може да се схваща като абстрактно понятие. Следователно в случая не е налице предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол в атакуваната от застрахователя осъдителна част на въззивното решение. Съгласно т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк.дело № 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременана предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В процесния случай обаче, релевираният от застрахователя въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, представлява единствено повторение на оплакването му за допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Но касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК не може да се отъждествява с основание за допустимост на касационния контрол.
При този изход на делото в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК разноските на страните ще следва да останат в тежест на всяка една от тях така, както са били направени.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1247 на Пловдивския апелативен съд, ГК, от 3.Х.2012 г., постановено по гр. дело № 666/2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по т. д. № 2004 по описа за 2013 г.