О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 695
С., 01.08.2013 г.
Върховният касационен съд на Р. България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесети май през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 681 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 18265 от 9.VІІ.2012 г. на [фирма]-гр. П., подадена чрез процесуалния представител на търговеца по пълномощие от АК-П., против въззивното решение № 1003 на Пловдивския ОС, ГК, ХІV-и с-в, от 14.VІ.2012 г., постановено по гр. дело № 1377/2012 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 917 на РС-Пловдив, ГК, ІІ-ри с-в, от 6.ІІІ.2012 г. по гр. д. № 404/09 г. С последното е бил отхвърлен иск на настоящия касатор с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК, предявен срещу едноличния търговец А. Т. Д. от [населено място], действащ с фирмата „Е.-А. Д.”, относно признаването за установено, че към последния д-вото имало вземане в размер на 25 000 лв. по запис на заповед, издаден от ЕТ на 23 май 2008 г., която сума била платима на предявяване.
Оплакванията на д-вото касатор са за необоснованост и постановяване на обжалваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което се претендира касирането му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или, алтернативно – постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция с който положителният установителен иск на касатора по чл. 422, ал. 1 ГПК срещу ЕТ А. Тр. Д. да бъде уважен. Инвокирани са доводи, че въззивният съд не е взел отношение по всички доводи, развити от д-вото в неговата въззивна жалба и като на свой ред е приел, че процесният менителничен ефект е невалиден, изобщо не разглеждал и не се и произнесъл по изпълнението или неизпълнението от страна на въззиваемия „на въведената в производството каузална сделка”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК търговското дружество-касатор обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличието на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, но вместо посочване на релевантните правни въпроси, по които Пловдивският ОС се е произнесъл с атакуваното въззивно решение, се формулират такива, „отговорите на които са от значение за правилното решаване на делото”, както следва:
1./ „В производството по чл. 422, вр. чл. 420, ал. 1, вр. чл. 417, т. 9 ГПК допустимо ли е да се проверява дължимостта на сумата, обективирана в заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист в зависимост от действителните каузални отношения, съществуващи между страните по спора и обусловили издаването на запис на заповед като обезпечително средство?”
2./ „Валидността на абстрактната сделка от външна страна, проверена в производството по чл. 418 ГПК, може ли да се проверява повторно в производството по чл. 422 ГПК, след изтичане на преклузивния срок по чл. 133 вр. чл. 131 ГПК?”
3./ „Когато записът на заповед се издава за обезпечение на изпълнението на издателя му по каузална сделка, посоченото в ценната книга условие за плащане при неизпълнение по каузалната сделка дали се отнася към определяне на датата на падежа по записа на заповед или към безусловното задължение за се плати?”
4./ „Указанията в т. 2 от ТР № 1/2005 г. на ОСТК на ВКС относно липсата на условия, предопределящи плащането, като условие за валидност на записа на заповед, отнасят ли се и до такъв, издаден като средство за обезпечение?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК едноличният търговец ответник по касация А. Тр. Д. писмено е възразил чрез своите двама процесуални представители по пълномощие от АК-П. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за неговото потвърждаване и за присъждане на разноски за настоящето касационно производство, посочени в приложено към отговора адвокатско пълномощно.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския ОС касационната жалба на [фирма]-гр. П. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по същото дело. В настоящия случай такъв процесуалноправен въпрос, по който Пловдивският ОС се е произнесъл с атакуваното въззивно решение, е бил този досежно изключенията от концентрационното начало в гражданския процес в полза на принципите за законност и за установяване на истината. По изложението на касатора това е въпрос с пореден № 2 от горепосочените общо четири въпроса. В тази връзка въззивната инстанция е приела, при докладваната от първостепенния съд правна квалификация на положителния установителен иск по чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 417, т. 9 ГПК и чл. 535 ТЗ, че за да бъде последният уважен, ищецът настоящ касатор следва „при условията на пълно главно доказване за установи основанието и размера на вземането”, вкл. наличието на всички задължителни реквизити на записа на заповед, визирани в цитирания по-горе текст на търговския закон, а материалноправният въпрос досежно валидността на всяка една такава абстрактна правна сделка „съдът и без възражение на ответника е длъжен да обсъди, доколкото се касае до императивни правни норми, за чието спазване той следи служебно”. Не се констатира – след сравнение с ангажираните от касатора: решение № 102/25.VІІ.2011г. на ВКС, ІІ-ро т.о. по т. д. № 672/2010 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК, което обаче е по различен правен въпрос, както и Р. № 221/15.ХІІ.2010 г. на Варненския апелативен съд по т.д. № 489/2010 г. /за което дори липсват данни че е влязло в сила/ атакуваното въззивно решение на Пловдивския ОС да е било постановено по посочените по-горе релевантни правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС или те да са решавани противоречиво от съдилищата. Напротив, по посочените правни въпроси въззивното решение е в пълно съответствие с т. 10 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/17.VІІ.2001 г. на ОСГК на ВКС, които не са изгубили значението си и след влизането в сила на сега действащия процесуален закон В този смисъл: Р. № 196/11.ІV.2012 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 994/2010 г., както и Р. № 71/3.VІІ.2012 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 444/2011 г.– и двете постановени по реда на чл. 290 ГПК. Не е налице и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване, тъй като по релевирания от касатора въпрос № 4 не се излагат конкретния съображения в каква насока задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/2005 г. на ОСТК на ВКС следва да бъдат осъвременени и представляват ли в някакъв аспект неточно тълкуване на чл. 535 и сл. ТЗ.
В заключение, извършеното във втората част от изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК преповтаряне на оплакванията му за необоснованост и допуснати от състава на Пловдивския ОС съществени нарушения на съдопроизводствени правила не обосновава приложно поле на касационно обжалване, тъй като отменителните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, отнасящи се до правилността на атакуваното решение, не може да бъдат отъждествявани с основания за допустимостта на този инстанционен контрол.
По претенцията на ответника по касация за разноски с правно основание по чл. 81 във вр.чл. 78, ал. 3 ГПК:
С огледа изхода на настоящето производство по чл. 288 ГПК на ответника по касация ЕТ А. Тр. Д. от [населено място] ще следва да бъдат присъдени разноски, но само за един негов адвокат. При ангажираното с отговора по касационната жалба доказателство /пълномощно/, според което на двамата свои процесуални представители по пълномощие от АК-П. той е заплатил хонорар в размер общо на 500 лв., ще следва да му се присъдят разноски в размер на 250 лв. /двеста и петдесет лева/.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1003 на Пловдивския окръжен съд, ГК, ХІV-и с-в, от 14.VІ.2012 г., постановено по гр. дело № 1377/2012 г.
О С Ъ Ж Д А [фирма] /Е.[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в този град, [улица], НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК, да заплати на ответника по касация /и по иска/ ЕТ А. Т. Д., Е. [ЕГН] от [населено място], [улица], действащ с фирмата „Е.-А. Д.” /Е.[ЕИК]/, СУМА в размер на 250 лв. /двеста и петдесет лева/, представляващи направени от последния разноски за настоящето касационно производство за възнаграждение на един негов адвокат.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2