О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 228
София, 10.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четиринадесети март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………..……. и с участието на прокурора …………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2771 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по касационната жалба с вх. № 13707/3.VІІІ.2017 г. на варненското [фирма], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Варна против решение № 1393 на Софийския апелативен съд, ТК, 11-и с-в, от 16.VІ.2017 г., постановено по т. д. № 1148/2017 г., с което е било и;цяло потвърдено първоинстанционното решение № 1968/11.ХІ.2016 г. на СГС, ТК, с-в VІ-17, по т. д. № 1463/2015 г. С последното е било отхвърлен осъдителния иск на варненския търговец с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, предявен срещу ответната [фирма]-София за заплащане на сума в размер на 88 01 лв., претендирана като неустойка, дължима съгласно чл. 6.3 от сключен помежду им на 15.ІХ.2007 г. договор за наем при едностранно предсрочно прекратяване на същия /без отправяне на 6-месечно писмено предизвестие от Банката наемател/, каквото в случая е било осъществено с изявление, обективирано в писмо нар кредитната институция с изх. № 305-360/23.VІ.2011 г.
Оплакванията на търговеца настоящ касатор са за постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон /чл. 20 ЗЗД/, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствени правила, поради което се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който осъдителния иск на варненския търговец срещу ответната [фирма]-София с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД да бъде уважен в предявения по делото негов размер от 88401 лв. , вкл. и ведно с присъждане на всички направени по водене на делото разноски.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата варненският търговец неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение САС се е произнесъл по следните седем правни въпроса:
1/ „Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД, за да достигне до действителната воля на страните, ако в конкретния договор има противоречие в отделните уговорки?”;
2./ „Има ли действие прекратяването на договора за наем спрямо страните, в случай че в него се съдържа уговорка за определен период да няма такава възможност, но въпреки това е уговорено, че при настъпване на тази хипотеза се дължи санкция за неизпълнение?”;
3./ „Какви са последиците от това волеизявление, както и от последващите действия на страните и изразеното в кореспонденцията, разменена между тях?”;
4./ „При освободен наемен обект, възможно ли е договорът да продължава своето действие или не, както и не следва ли изправната страна да поиска от неизправната съответната санкция за виновно освобождаване на наемания обект?”;
5./ „Обвързващи ли са за страните текстовете на чл. 3.3 от договора, досежно дължимост на наемните вноски до изтичането на определен срок, въпреки невъзможността за прекратяване, но в случай, че такова прекратяване на договора е било е пак реализирано?”;
6./ „Коя от двете уговорки е релевантна при противоречие помежду им?”;
7./ „Какви са последиците при договори за наем с включени клаузи без възможност за прекратяване в определен срок, същевременно освободен наемен обект и уговорена неустоечна клауза за дължимост на наемните цени до изтичане на срока на договора без право на прекратяване, именно поради виновно освобождаване на обекта, предмет на договора?”
Поддържа се от варненския търговец настоящ касатор, че произнасянето на САС с атакуваното въззивно решение по тези 7 правни въпроса било в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в 13, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии, но също и че тези 7 правни въпроса били противоречиво решавани от съдилищата, видно от влязлото в сила решение (без номер) на Варненския ОС от 16.VІ.2011 г., постановено по т. д. № 1666/2010 г.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация [фирма]-София писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на направените по делото разноски (платената по с/ка на ВКС държавна такса на основание чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК). Инвокирани са доводи, че в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата „изобщо не се съдържа ясно дефиниран въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, въпреки, че в него е посочено противоречие на обжалваното решение с цитирани решения на ВКС”, както и досежно това, че „в касационната жалба се подържат напълно идентични съображения с изложените основания за нейното допускане до касационно разглеждане”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, настоящата касационна жалба на [фирма]-гр. Варна ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да потвърди решението на първостепенния съд въззивната инстанция е споделила неговия решаващ правен извод, че процесният наемен договор е бил сключен за срок от 5 години и поради това не би могъл да бъде прекратен с едномесечно предизвестие, вкл. с обективираното такова в изявлението на банката наемател с изх. № 305-360/23.VІ.2011 г., за разлика от безсрочния /чл. 238 ЗЗД/. Надлежно констатирано е било от САС и че страните по сделката изрично са изключили възможността наемателят /т.е. [фирма] – бел. на ВКС/ да може да прекратява наемното правоотношение едностранно – за разлика от уговорените в полза на наемодателя настоящ касатор хипотези за прекратяването му дори и преди изтичането на първите 3 години, свързани с неизпълнението на конкретно определени договорни задължения на банката наемател. Докато процесната неустоечна клауза по чл. 6.3 от този договор за наем, върху която отхвърлената искова претенция по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е била основана, се е отнасяла за случай на прекратяване на същия договор от страна на наемодателя: при неизпълнението на конкретно предвидени задължения на банката наемател. По делото липсвали обаче твърдения и доказателства наемодателят настоящ касатор да е упражнявал правото си да прекрати този договор преди изтичането на три години от неговото сключване и затова – независимо от опразването на наемания обект – банката негов наемател продължавала да дължи „всички дължими текущи и просрочени плащания по договора, вкл. наемни цени, режийни такси, обезщетения и разходи за период от 6 месеца”, следващ т. нар. „прекратяване”. Предвид неотносимостта на неустоечната клауза по чл. 6.3 от процесния договор за наем „към създалите се фактически отношения” САС е счел безпредметно обсъждането на възражението на въззиваемата банка за нейната нищожност.
Съгласно т. 1 от задължителните съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правите изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка от тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на така проведеното разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от 7-те правни въпроса, формулирани от касатора, не е такъв, който да е бил включен в предмета на спора и да е обусловил решаващите правни изводи на САС в атакуваното решение. Ето защо, при липсата на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането дали е налице някоя от допълнителните предпоставки по т.т. 1-3 от същия законов текст. Отделен е въпросът, че варненският търговец касатор не е навеждал конкретни доводи за наличие на приложно поле на касационното обжалване в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В заключение, погрешното отъждествяване от представителя на [фирма] на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1-во и 2-ро ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния.
При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответната по касация кредитна институция искане за това, варненският касатор ще следва да бъде осъден – на основание чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК – да заплати на [фирма]-София разноски в размер на сумата от 30 лв. /тридесет лева/, представляваща платена от Банката държавна такса на основание чл. 1, ал. 2, т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1393 на Софийския апелативен съд, ТК, 11-и с-в, от 16.VІ.2017 г., постановено по т. д. № 1148/2017 г.
О С Ъ Ж Д А касатора [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати на ответната по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 30 лв. /тридесет лева/, представляваща изплатена по с/ка на ВКС държавна такса.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2