8
Екземпляр единствен
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 215
София, 02.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2418 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби от страните по спора, чието разрешаване е било предмет на решение № 7 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 2.V.2017 г., постановено по т. д. № 063/2016 г. С това въззивно решение софийското [фирма] е било осъдено – на основание чл. 250 ЗЗД – да заплати парично обезщетение на ДА „Държавен резерв и военновременни запаси” в размер на сумата от 145 200 лв. (с вкл. ДДС) за установената пълна липса на 20 т. кашкавал „В.”, което количество е било депонирано в складове на търговеца на основание договор за влог от 21 юни 1993 г., сключен с праводателя му / [фирма]/, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на завеждане на делото – 2.ІХ.2002 г. и до окончателното й изплащане, както и 5 570.37 лв. разноски на Агенцията за двете инстанции, а също и 5 186 лв. – дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение. Съответно, като неоснователен – поради погасяването му по давност в периода 1.VІІІ.1996 г. – 2.ІХ.2002 г., е бил отхвърлен обективно кумулативно съединения осъдителен иск на Агенцията срещу софийския търговец [фирма] с правно основание по чл. 200 ЗЗД за заплащане на цената на 30 197.89 кг. кашкавал „В.”, чиито падеж е бил на датата 5.V.1994 г.
Касационната жалба с вх. № Я-59/8.VІ.2017 г. на ищцовата Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси” /по-нататък ДА ”Д.” или „Агенцията”/ е подадена чрез нейния гл. юрисконсулт против онази част от горепосоченото въззивно решение, с която е бил отхвърлен неин осъдителен иск срещу ответното [фирма]-София с правно основание по чл. 200 ЗЗД с предмет заплащането на 30 197.89 кг. кашкавал „В.” с падеж на задължението на датата 5.V.1994 г.
Оплакванията на агенцията касатор са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира частичното му касиране, както и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който исковата претенция с правно основание по чл. 250 ЗЗД да бъдела „уважена в частта, в която същата не е уважена, ведно със законните последици – лихви и разноски по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение”.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата ДА „Д.” неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната отхвърлителна част от решението си САС се е произнесъл по значими за изхода на делото процесуално- и материалноправни въпроси, но вместо ясно и точно такива да бъдат формулирани, се поддържа твърдение, че, в нарушение на чл. 60, ал. 5 ГПК (отм.!), въззивната инстанция била приела, че предходно исково производство с идентичен предмет и търговец ответник, който е имал статута на приватизиращо се дружество, явяващо се праводател на сегашното [фирма]-София , което е било образувано като гр. дело № 543/1995 г. по описа на Софийския окръжен съд, впоследствие е било прекратено с определение от 31.VІІ.1996 г., а също и че последното било влязло в сила „към края на 1996 г., а не в конкретен ден” – според изискванията на това съдопроизводствено правило, като в резултат от неустановяването на точния прекратителен момент осуетявало преценката за евентуална висящност на горното дело, респ. за погасяване на правото на иск за част от вземането на Агенцията настоящ касатор поради изтекла давност.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-София писмено е възразило както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на постановеното от САС решение в атакуваната от Агенцията негова отхвърлителна част, претендирайки за потвърждаването му. При изрично позоваване на разпоредбата на § 6а от ПЗР на ЗППДОбП (отм.), респ. на § 17, ал. 6 от сега действащия Закон за приватизация и следприватизационен контрол, този ответник по касация инвокира довод, че прекратяването на предходното исково производство е станало на 9.ІХ.1996 г., поради което се явявало неоснователно оплакването на Агенцията касатор за допуснато от САС особено съществено нарушение на съдопроизводственото правило на чл. 33, ал. 3 ГПК (отм.) – погрешно сочен като чл. 60, ал. 5 от отменения процесуален закон.
Ответното по касация [фирма] не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваното от ДАДРВВЗ негова отхвърлителна част.
Съответно касационната жалба на първия ответник по иска [фирма]-София с вх. № 66/13.VІ.2017 г., подадена от неговия управител, е срещу другата част от горепосоченото въззивно решение, с която това дружество е било осъдено – на основание чл. 250 ЗЗД – да заплати на ищцовата Агенция сума в размер на 145 000 лв. /с вкл. ДДС/, представляваща обезщетение за установена пълна липса на 20 тона кашкавал „В.” на големи пити по договор за влог от 21.VІ.1993 г., ведно със законната лихва върху тази главница от сто четиридесет и пет хиляди лева, считано от 2.ІХ.2002 г. и до окончателното й изплащане, както и разноски по делото в размер общо на 10 756.37 лв. за двете инстанции, вкл. дължимото на Агенцията възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК.
Оплакванията на търговеца настоящ касатор са както за недопустимост /на основание § 6а от ПЗР на ЗППДОбП (отм.)/, така и за неправилност на въззивното решение в същата атакувана негова осъдителна част – предвид неговата необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира частичното му обезсилване, респ. – касиране, вкл. в частта му за разноските, чиито размер бил определен „в нарушение на чл. 78, ал. 3 ГПК и на Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. на Висшия адвокатски съвет /за минималните размери на адвокатските възнаграждения/”.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към тази касационна жалба подателят й [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за порок на решението на САС по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК /постановяването му „по погасено право на иск”- според нормата на § 6а, изр. 2-ро in fine от ПЗР на ЗППДОбП (отм.)/ в атакуваната негова осъдителна част, но също и с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с тази част от своя акт по съществото на спора въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 9/10.ХІ.20124 г. на ОСГК, по следните два процесуално- и материалноправни въпроса:
1./ „Възможно ли е при приватизация на държавно имущество да се извърши преобразуване на Е. в обикновено О. без решение на органа по чл. 3 от ЗППДОбП (отм.) и не по установения от този закон и от ТЗ ред?”;
2./ „Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства във връзка с доводи и възражения на страните и следва ли да бъдат обсъдени и писмените доказателства, събрани по приложено друго дело?”
Същите два правни въпроса били решавани противоречиво от съдилищата, вкл. от отделни състави на ВКС, но и по естеството си се явявали такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответната по тази касационна жалба Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси” писмено е възразила чрез своя гл. юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и и по основателността на оплакванията на търговеца настоящ касатор за недопустимост и за неправилност на решението на САС в атакуваната негова осъдителна част, претендирайки за потвърждаването му, вкл. и в имащата характера на определение част за разноските. По повод тезата на търговеца касатор за недопустимост на въззивното решение в осъдителната му част, от страна на Агенцията се инвокира довод, че моментът на обнародване на заповедта за приватизация на праводателя на ответника [фирма], а именно 23.ХІ.1993 г., предшества с две години и половина влизането в сила на § 6а от ПЗР на ЗППДОбП (отм.) 28.V.1996 г.. Отделно от това в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата на търговеца липсвало конкретно посочване на значим за изхода на делото въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/.
Ответното и по двете касационни жалби [фирма] не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационния контрол, нито по основателността на оплакванията на за недопустимост и за неправилност на решението на САС.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежни страни /въззивник и въззиваем/ в производството пред САС, както касационната жалба на ищцовата Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси”-София, така и касационната жалба на ответното по иска й с правно основание по чл. 20 ЗЗД [фирма]-София, ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване по нито една от двете жалби от страните по спора, чието решаване е било предмет на атакуваното от тях решение на САС, са следните:
1./ По касационната жалба на ищцовата Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси”:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение. Върховният касационен съд не е задължен и не може да извежда релевантния въпрос (бил той материално- или процесуалноправен) от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, нито от твърденията на подателя й или от там сочените от него факти и обстоятелства. Въобще непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване – без да се разглеждат сочените от Агенцията две допълнителни предпоставки за това /по т.т. 1 и 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК/. При поддържаната в изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК теза, а именно, че „неправилното прилагане на горната правна норма /чл. 60, ал. 5 ГПК (отм.) – бел. на ВКС/ е повлияло върху решаване на въпросите от страна на въззивния съд относно висящността на горното дело и погасяване на правото на иск за част от вземането ни поради изтекла давност”, както и че промяната в правната квалификация на иска /от чл. 200 ЗЗД – на чл. 250 и чл. 253, ал. 2 ЗЗД/ всъщност влошавало положението на Агенцията като страна в процеса, а това било „в противоречие с чл. 208, ал. 2 ГПК (отм.)”, в процесния случай по необходимост се налага извод, че този касатор погрешно отъждествява касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, което обаче не е обективно годно да обоснове приложно поле на последния.
2./ По касационната жалба на ответното по иска с правно основание по чл. 250 ЗЗД [фирма]-София:
Съгласно т. 1 in fine от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за допустимостта, респ. – за нищожността на обжалваното решение. Само ако съществува вероятност атакуваното решение да е нищожен или процесуално недопустим съдебен акт, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а реално преценката за допустимостта му ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба. В процесния случай търговецът настоящ касатор въвежда твърдението си за порок на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК с твърдение, основаващо се на нормата на § 6а от ПЗР на Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия /отм./, в сила от 31.V.1996 г.: досежно изгубване на правото на иск от страна на кредитор на приватизиращо се предприятие по този закон, ако в 6-месечен срок от деня на обнародване на решението за откриване на дадена приватизационна процедура, той не е уведомил писмено съответния орган по чл. 3 от същия закон „за вземанията си към предприятието”. При фактическа съпоставка между датата на влизане в сила на цитираната преходна разпоредба в ЗППДОбП /отм./, от една страна, със следващата я с два месеца дата 31 юли 1996 г. – от друга, която е била възприета от САС като крайната възможна такава на влизане в сила на прекратителното определение по предходно дело, водено между Агенцията и приватизираното вече през 1995 г. [фирма] за същото искане и на същото основание по ИМ с вх. № 803/10.ІV.1995 г., такава вероятност – за изгубване правото на иск поради неуведомяване на съответния орган по чл. 3 ЗППДОбП отм./, а оттам и за процесуалната недопустимост на уважения от САС осъдителен иск, е практически изключена.
Съгласно същата точка на горепосоченото тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС за касационното производство, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правите изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към постановката, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай се констатира, че ако вторият въпрос в изложението на търговеца касатор по чл. 284, ал. 3 ГПК се отнася до правилността на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част, то първият е с изцяло хипотетичен характер. Във връзка с последната констатация само за пълнота ще следва да се отбележи следното:
Предвид разпоредбата на чл. 64 ТЗ, установяваща лимитативно 5-те вида търговски дружества, преобразуването им е винаги преход от един вид към друг, докато трансформирането на Е. в О. или обратно никога не е преобразуване, а се явява само преструктуриране на капитала на такова /капиталово по см. на ал. 3 на същия законов текст/ дружество.
В заключение, при този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК разноските следва да останат в тежест на всяка от страните по спора така, както са били направени.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 2.V.2017 г., постановено по гр. дело № 063/2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2