О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 794
София, 27.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………..………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 3797 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 295 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 10303 от 3.ХІ.2014 г. на [фирма]-от София, подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие от САК, против въззивното решение № 238 на Великотърновския ОС, ГК, от 20.VІІІ.2014 г., постановено по гр. дело № 391/2014 г., с което е бил отхвърлен иск на това д-во, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с предмет признаване съществуването на вземане към ответното [фирма]-гр. Горна О. в размер на 18 469.96 лв. на основание договор за предоставяне на телекомуникационна услуга, сключен 1.ІІ.2010 г. между последното и румънското „К.” SRL и издадените въз основа на същия две данъчни фактури от датите 13.VІІ.2010 г. и 11.VІІІ.2010 г., както и иск за съществуване на вземане в размер на 1 056.36 лв., представляващо договорна мораторна лихва по чл. 16 от Договора върху претендираната главница, считано от датата на допуснатата забава по всяка от процесните две ф/ри и до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.
Оплакванията на д-вото касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Великотърновския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъдели уважени в пълните предявени по делото техни размери и двата обективно кумулативно съединени положителни установителни иска на търговеца настоящ касатор срещу ответното по тях [фирма]-гр. Горна О., вкл. и ведно с присъждането на всички направени от касатора съдебно-деловодни разноски и адвокатско възнаграждение в пр-вото по чл. 422, ал. 1 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваното въззивно решение Великотърновският ОС се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС (обективирана както в ТР № 1/9.ХІІ.2012 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., така и в постановените по реда на чл. 290 ГПК девет решения на отделни състави от ГК и ТК на ВКС, а именно: 1./ Р. № 83/29.ІV.2014 г. на ІІІ-то г.о. по гр. д. № 1463/2013 г.; 2./Р. № 243/30.VІІ.2013 г. на ІV-то г.о. по гр. д. № 479/20 г.;
3./ Р. № 153/12.VІІ.2013 г. на ІІ-ро г.о. по гр. д. № 1317/2013 г.;
4./ Р. № 341/6.ХІІ.2011 г. на ІІ-ро г.о. по гр. дело № 252/2011 г.;
5./ Р. № 48/25.ІV.2014 г. на І-во г.о. по гр. дело № 2410/2013 г.;
6./ Р. № 228/20.ХІІ.2010 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 530/2010 г.;
7./ Р. № 415/25.І.2012 г. на І-во г.о. по гр. д. № 1332/2010 г.;
8./ Р. № 23/4.VІІІ.2014 г. на І-во т. о. по т. д. № 1938/2013 г., както и 9./ Р. № 341/2.VІІ.2010 г. на ІІ-ро г. о. по гр. д. № 177/2010 г.) по следните два процесуалноправни и един материалноправен въпрос, всички имащи значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото, а именно:
1./ „Какви са правомощията на въззивния съд, когато ответникът е пропуснал срока по чл. 131 ГПК и е направил възражения, сочейки нови обстоятелства, едва в първото по делото заседание, в устните състезания или във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, т.е. може ли въззивното решение да се основава на обстоятелства, които не са били въведени от ответника чрез възражение в законоустановения срок?”;
2./ „Длъжен ли е въззивният съд – при неизпълнение от страна на първата инстанция на задълженията й по чл. 145, ал. 2 ГПК, да отстрани сам нарушенията и да извърши пропуснатите процесуални действия, т.е. да укаже на страните да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях?”;
3./ „Кое е основанието за заплащане на уговорено възнаграждение между страни по договор за предоставяне на телекомуникационна услуга: издадената фактура или самият договор?”
Ответното по касация [фирма]-гр. Горна О. не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, но основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Великотърновския ОС, касационната жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Атакуваното въззивно решение е постановено в пр-во по чл. 294 ГПК, започващо от онова незаконосъобразно действие, което е послужило като основание за отмяна на първото въззивно решение по спора. Указанията на ВКС, дадени във връзка с тази отмяна, са били за излагане на мотиви относно съществуването на прехвърлените с договора за цесия задължения и тяхната изискуемост, както и за преодоляване на веднъж допуснатото процесуално опущение във връзка с изясняване становището на ответника по спора: „в съответствие с чл. 273, във вр. чл. 145, ал. 2 и чл. 7, ал. 1, предл. 2-ро ГПК”, т.е. при съблюдаване служебното начало в процеса на страните да бъде указано да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях. В случая, за да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли – „като недоказани по основание” – двата положителни установителни иска на търговеца настоящ касатор, предявени в условията на обективно кумулативно съединяване по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 410 ГПК срещу ответното [фирма]-гр. Горна О., новият състав на Великотърновския ОС е приел, че по делото липсват достатъчно категорични доказателства, установяващи основанието на което се претендира като съществуващо вземането, предмет на издадената по реда на чл. 410 ГПК заповед за изпълнение. Констатирал е, че в съдържанието на всяка от процесните две фактури /от 13 юли 2010 г. и от 11 август 2010 г./ е бил посочен не цитираният в исковата молба договор за предоставяне на телекомуникационна услуга № СМВ201000010 от 1.ІІ.2010 г., а друг – „Договор № n/a M.”. Наред с това и посочените в същите фактури падежи, както и банката на разплащане, не съответствали на уговореното с клаузата на чл. 16 от договора за предоставяне на телекомуникационна услуга, а именно плащането да става след получаване на фактурата, което обстоятелство – съгласно чл. 14 от същия, на свой ред следвало да се установи с обратна разписка /„известие за доставяне”/ или с подпис на абоната. Точно тези факти са били квалифицирани в сега атакуваното въззивно решение на Великотърновския ОС като релевантни за преценката откога е изискуемо спорното вземане, респ. за „датата на забавата и определянето на дължимата мораторна лихва”, като в тази връзка е направена преценка, че идентичността на посочения в процесните две фактури размер на вземането, от една страна, с този по договора за цесия – от друга, не е достатъчна, за да обуслови извод за основателността на разглежданите установителни претенции, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Съгласно мотивите, изложени към т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГК на ВКС по тълк дело № 1/09 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В процесния случай формулираните от д-вото касатор в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК два процесуалноправни въпроса обуславят извод за погрешно отъждествяване на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, но това обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Не се констатира наличие нито на предпоставката по т. 1, нито на тази по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол и във връзка с релевирания от касатора материалноправен въпрос /с пор. № 3 в изложението към жалбата/. Посочените относно него съдебни актове на състави на ВКС, а именно решение № 987/26.ХІ.2004 г. на ІІ-ро т. о. по т. д. № 15/2004 г., както и Р. № 155/13.ІІІ.2007 г. на ТК на ВКС, а също и Р. № 655/16.Х.2008 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 280/2008 г., не съставляват задължителна практика на ВКС, тъй като не само не съдържат противоречие помежду си и общо – с атакуваното въззивно решение, но и са били постановени по реда на отменения процесуален закон, действал до 29.ІІ.2008 г. Същевременно от страна на касатора не се навеждат конкретни доводи защо се налага тази съдебна практика, създадена при действието на Търговския закон, да бъде изоставена, изменена или осъвременена. Липсва също така и тъждество по правния въпрос, който е предмет на тези три решения на отделни състави на ВКС, постановени при действието на ГПК (отм.) и процесния спор, чието начало е било поставено със заявлението по чл. 410 ГПК, основаващо се освен на двете данъчни ф/ри, още и на писмен /формален/ договор за предоставяне на телекомуникационна услуга.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 238 на Великотърновския окръжен съд, ГК, от 20.VІІІ.2014 г., постановено по гр. дело № 391/2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2