5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 297
София, 04.08.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четиринадесети май през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………..………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 3956 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 5299 от 14.VІІІ.2013 г. на Н. М. К., К. И. К. и Е. И. К. – тримата от [населено място], [община], подадена чрез техния общ процесуален представител по пълномощие от АК-К., против решение № 368 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-ви с-в, от 8 юли 2013 г., постановено по гр. дело № 662/2013 г., с което – като неоснователен и недоказан– е бил отхвърлени техния пряк иск с правно основание по чл. 265, ал. 1, предл. 2-ро ЗЗД, предявен срещу ответната застрахователна компания [фирма]-София за разликата над присъденото в полза на първата от тях застрахователно обезщетение от 40 000 лв. и до пълния предявен размер на претенцията от 150 000 лв., както и за разликата над присъдените застрахователни обезщетения на втората ищца и на третия ищец от по 30 000 лв. и до пълния предявен размер на претенцията на всеки един от тях от по 150 000 лв., като в резултат тримата са били осъдени за заплатят на застрахователя юрисконсултско възнаграждение в размер общо на 3 675 лева.
Оплакванията на тримата касатори са за необоснованост и постановяване на въззивното решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това те претендират касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който техните субективно съединени преки осъдителни искове срещу застрахователя да бъдат уважени за разликите до пълния предявен размер на претенциите им, ведно със законната лихва върху главниците на търсените застрахователни обезщетения, считано от настъпване на процесното вредоносно събитие /ПТП/ и до окончателното им изплащане, а също и да им бъдат присъдени, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, всички съдебно-деловодни разноски, направени по делото.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК тримата касатори обосновават приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваното въззивно решение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (обективирана в Р. № 160/17.ХІІ.2012 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 808/2011 г. и съответно в Р. № 55/14.VV2012 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 362/2011 г.; в Р. № 202/16.І.2012 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 705/2011 г., както и в Р. № 191/20.V.2013 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 114/2010 г.) по материалноправния въпрос за справедливия размер на дължимите им застрахователни обезщетения, а също и по процесуалноправния въпрос: за момента, към който следва да се преценява изтичането на погасителната давност за вземанията за тези обезщетения, за които по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК било направено искане за увеличаване размера на преките искове по чл. 226, ал. 1 КЗ.
От друга страна, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, било произнасянето на Пловдивския апелативен съд по следния материалноправен въпрос: Следва ли да се ограничава обема на гражданската отговорност на застрахователя до размера на присъденото обезщетение по уважен граждански иск по чл. 45 ЗЗД срещу прекия делинквент, респ. допустимо ли е искане за присъждане на застрахователно обезщетение в по-висок размер срещу застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ от този размер на обезщетението, присъден по приключило дело по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента?
В частта му за присъденото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на застрахователя юрисконсултско възнаграждение атакуваното въззивно решение съдържало произнасяне по противоречиво решаваните от съдилищата два процесуалноправни въпроса, както следва: 1./ В случай на недопуснато увеличение на иска, следва ли да се присъждат разноски и върху тази /недопуснатата/ част на исканото увеличение?; 2./ Допустимо ли е отклонение от императивната разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК, в смисъл дали се дължи присъждане на юрисконсултско възнаграждение, ако търговското д-во (ЮЛ по смисъла на чл. 63, ал. 3 ТЗ – бел. на ВКС) вместо от свой юрисконсулт е било представлявано от надлежно упълномощен адвокат?
Ответната по касация застрахователна компания [фирма]-София не е ангажирала становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, съвместната касационна жалба на Н. М. К., К. И. К. и Е. И. К. – тримата от [населено място], [община] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Главният аргумент на въззивния съд, за да отхвърли преките, субективно съединени осъдителни искове на настоящите трима касатори срещу ответната по тях застрахователна компания [фирма]-София за горепосочените разлики до пълните предявени размери на претенциите им, е бил в съответствие с разяснението в мотивите към т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 2/6.VІ.2012 г. на ОСТК на ВКС по тълк. дело №1/2010 г., според което прякото право срещу застрахователя не може никога да се породи, ако увреденият няма право на обезщетение от деликт и това преди всичко определя вторичния му спрямо деликтното право характер, „чието особено проявление е при определяне на размера му – застрахователят никога не може да дължи повече от дължимото от прекия причинител на непозволеното увреждане.”
По допускане на касационното обжалване:
От значение за изхода по конкретното дело е релевираният в т. 2 от изложението на тримата касатори материалноправен въпрос – следва ли в пр-вото по пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ обемът на отговорността на застрахователя да се ограничава до размера на присъденото обезщетение по уважен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента? В този смисъл доказано се явява твърдението на касаторите за отклоняване на въззивното решение от задължителна практика на ВКС, обективирана в две постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на състави от второто отделение на неговата търговска колегия: Р. № 129/29.ХІ.2012 г. по т. д. № 346/2011 г. и Р. № 11/8.ІІ.2013 г. по т д. № 620/2011 г. Следователно налага се констатацията, че обусловилият изхода на конкретното дело релевантен правен въпрос се разрешава противоречиво в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, поради което и на основание чл. 292 ГПК пр-вото по настоящето дело ще следва да бъде спряно – с оглед отстраняване на установеното противоречие между горецитираните две решения по чл. 290 ГПК, от една страна, и приетото с мотивите към т 1 на ТР № 2/6.VІ.2012 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/2010 г. – от друга. Предвид естеството на застрахователните договори като търговски сделки от категорията на абсолютните /арг. чл. 1 ал. 1, т. 6 ТЗ/, релевантният материалноправен въпрос следва да бъде отнесен за разглеждане само от Общото събрание на търговската колегия на ВКС.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПРЕДЛАГА на Общото събрание на Търговска колегии на Върховния касационен съд да постанови тълкувателно решение по следния правен въпрос: Следва ли в производството по пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ обемът на отговорността на застрахователя да се ограничава до размера на присъденото обезщетение по уважен иск чл. 45 ЗЗД срещу делинквента?
СПИРА производството по т. д. № 3956/ 2013 г. по описа на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2