О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 233
София, 18.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на седемнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ……………………………………..…. и с участието на прокурора …………………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. д. № 815 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК /във вр. чл. 130, изр. 2-ро ГПК/ и се развива едностранно.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 4036 от 8.ІІІ.2017 г. на С. Махсин Д. от София, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против определение № 549 на Софийския апелативен съд, ТК, 9-и с-в, от 14.ІІ.2017 г., постановено по ч. т. дело № 6108/2016 г., с което е била оставена без уважение предходна частна жалба на настоящия частен касатор срещу онази част от първоинстанционното определение № 5984/15.ХІ.2016 г. на СГС, ТК, с-в VІ-16, по т. д. № 4095/2016 г., с която – на основание чл. 130 ГПК – е била върната исковата му молба (с вх. № 69372/19.V.2016 г.) срещу четиримата ответници: [фирма]-София; [фирма]-София; [фирма]-София и [фирма].
Оплакванията на частния касатор Д. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно определение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени процесуални нарушения, а също „и при противоречива практика на ВКС”. Поради това той претендира касирането му и „даването на задължителни указания за продължаване на съдопроизводствените действия”.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата частна касационна жалба подателят й С. Махсин Д. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение САС се е произнесъл по следните седем правни въпроса:
1./ „Допустимо ли е прехвърлителят по договор за прехвърляне на дружествени дялове да предяви иск за оспорване на правоотношение, сключено между трети лица, когато изпълнението на това правоотношение представлява заплащането на цената по същия договор?”;
2./ „Налице ли е правен интерес за съдружник от предявяването на иск за прогласяване на нищожност на сделки, извършени от името и за сметка на търговското дружество при накърняване на материално право на съдружника?”;
3./ „Необходимо ли е извършването на повторна процедура по приемане на съдружник в О. при успешно провеждане на иск за прогласяване на нищожност на договор за прехвърляне на дружествени дялове от капитала на О., алтернативно – при разваляне на договор за прехвърляне на дружествени дялове?”;
4./ „Налице ли е правен интерес за съдружник от провеждането на производство по развалянето на договор за прехвърляне на дружествени дялове – предвид специфичния предмет на този договор?”;
5./ „Представлява ли „несъществуващо обстоятелство” /по смисъла на чл. 29 от Закона за търговския регистър/ обстоятелството на развален договор за прехвърляне на дружествени дялове?”;
6./ „Представлява ли „несъществуващо обстоятелство” /по см. на чл. 29 ЗТР/ обстоятелството на съдебно решение за прогласяване на нищожност на договор за прехвърляне на дружествени дялове?”;
7./ „Какви са критериите за преценка относно наличието на правен интерес при провеждането на установителен иск при твърдяно от ищеца нарушение на субективно материално право?”
Поддържа се от страна на частния касатор, че произнасянето на САС с атакуваното определение по релевираните 7 правни въпроса било в противоречие „с практиката на съдилищата”, но също и с практиката на ВКС, обективирана в четири, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения, както следва: 1./ Р. № 133/22.ХІ.2011 г. на І-во т.о. по т. дело № 17/2011 г.; 2./ Р. № 207/24.VІІ.2012 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 914/2011 г.; 3./ Р. № 90/16.VІ.2015 г. на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 4406/2014 г.; 4./ Р. № 87/29.ІV.2013 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 436/2012 г.
Върховният касационен съд на Републиката, ТК, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Софийския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на С. Махсин Д. от София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
С атакуваното въззивно определение е била оставена без уважение частна жалба на С. Махсин Д. срещу прекратителното първоинстанционно определение на СГС по чл. 130 ГПК за връщане на неговата искова молба, поради процесуална недопустимост на съединените с нея установителни и конститутивни искове:
І. Относно прогласяването на нищожност на сключени без участието на този ищец сделки, а именно:
1./ Договор за заместване в дълг от 25.ІІІ.2010 г., по силата на който [фирма]-София замества в дълг [фирма] в задълженията му, произтичащи от договори за банков кредит към [фирма]-София;
2./ Договор за заместване в дълг, с който [фирма] замества [фирма] в задълженията му поети с първия договор за заместване в дълг;
3./ Договор за продажба, обективиран в нот. акт № 9/2011 г., по силата на който [фирма] прехвърля на [фирма] собствеността си върху недвижими имоти вместо изпълнението на паричния си дълг;
4./ Договор за продажба, обективиран в нот. акт № 144/2011 г., по силата на който [фирма] прехвърля на [фирма] собствеността си върху недвижими имоти вместо изпълнението на паричния си дълг;
5./ Договор от 25.ІІІ.2010 г. за прехвърляне на 17 653 дружествени дяла от капитала на [фирма] на „Н.. Център за дизайн и реклама”, сключен между ищеца С. Махсин Д. и последното, като искът е предявен срещу третите лица – [фирма] и първото дружество;
ІІ. Относно развалянето на последната разпоредителна сделка.
Освен главното съображение на плоскостта на чл. 87, ал. 3 ЗЗД – за недопустимост на претенцията за разваляне по съдебен ред на договор за възмездно прехвърляне на дружествени дялове, за да потвърди първоинстанционното определение по чл. 130 ГПК въззивната инстанция е приела, че настоящият частен касатор не е страна по атакуваните от него като нищожни договори за заместване в дълг и за продажба на недвижими имоти, а трето лице, спрямо правната сфера на което не би рефлектирало по никакъв начин евентуалното уважаване на тези искови претенции, щом от процесните сделки не се засяга негово конкретно субективно материално право. Прието е също, че наличието на изрично уредена искова защита на членствените права на съдружник – по чл.чл. 71 и 74 ТЗ, изключва интерес от атакуване на сделките, по които страна е съответното дружество /в случая [фирма]/, защото дори обявяването за нищожен на договора за прехвърляне на въпросните 17653 дружествени дяла от капитала на последното не би имало за своя автоматична последица възстановяване на членството на настоящия частен касатор С. Д. в [фирма] – при ясните императивни разпоредби на чл. 122 ТЗ и чл. 140, ал. 4 ТЗ за вписването на такова обстоятелство в търговския регистър.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правите изводи на съда по това дело. Ето защо, в процесния случай се констатира, че формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата частна касационна жалба въпроси с пор. №№ 1, 5, 6 и 7 са с изцяло хипотетичен характер, т. е. не са били включени в предмета на спора, докато останалите три правни въпроса – с номера 2, 3 и 4 имат своите ясни отговори в материалния закон: чл. 87, ал. 3 ЗЗД и съответно чл. 122 и чл. 140, ал. 4 ТЗ. Меродавно в случая обаче, е обстоятелството, че липсва идентитет между въпросите с поредни номера 2, 3 и 4 от изложението на частния касатор по чл. 284, ал. 3 ГПК, от една страна, и който е да е от онези правни въпроси, които са били предмет на разрешаване с посочените от него четири решения на състави от търговската и гражданската колегии на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – от друга. Така решение № 133/21.ХІ.2011 г. на състав на І-во т.о. на ВКС по т. д № 17/2011 г., предпоставящо, че установителен иск с правно основание по чл. 1214, ал. 1 ГПК е бил предявен от лице, „имащо качеството на съдружник в О.”, е по разрешаването на правния въпрос: „Налице ли е правен интерес за съдружник в О. да предяви установителен иск за прогласяване на нищожност на договор за ипотека, сключен от дружеството, в което той е съдружник, когато той счита, че с учредяването на ипотеката се накърняват неговите членствени права?” Докато в процесния случай настоящият частен касатор е изгубил качеството си на съдружник в [фирма], видно от твърдението му в обстоятелствената част на върнатата искова молба, че: „делът на ищеца е намален до нула в резултат от действията на [фирма]”. Съответно и другото, постановено по реда на чл. 290 ГПК, решение № 90/16.VІ.2015 г. на състав на ІІІ-то г.о. на ВКС по гр. дело № 4406/2014 г. е категорично в смисъл, че „няма правен интерес от иск, който няма да се отрази върху правната сфера на ищеца”, докато в случая, който е бил предмет на това дело ответното по иск за нищожност на договор за замяна на недвижими имоти дружество се е легитимирало като собственик на земеделска земя и възстановяването на същата – по реда на ЗСПЗЗ – в полза на ищцата, като една трето лице за разпоредителната сделка, се е оказало в стадия на спряна реституционна процедура: до разрешаването на този „спор за материално право”. Останалите две, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на състави от гражданската колегия на ВКС също категорично са в смисъл, че правен интерес от завеждането на установителен иск за прогласяване нищожността на сделка, когато ищецът не е страна по същата, има само лице, върху чиято правна сфера непосредствено би рефлектирано съдебното решение за уважаването на тази искова претенция. Докато в процесния случай преценката на САС за недопустимост на установителните искове, предявени от настоящия частен касатор с върнатата му искова молба, е била основана върху категоричното изключване на такова въздействие, т.е. липсва твърдяното противоречие между атакуваното в настоящето частно касационно пр-во въззивно определение и горецитираната задължителна практика на ВКС. Същевременно относно конститутивната си искова претенция /за развалянето по съдебен ред на договор за прехвърляне на дружествени дялове/ настоящият частен касатор не е ангажирал практика на ВКС, от съпоставка с която да може да се изведе противоречие с атакуваното въззивно определение в тази част на върнатата по реда на чл. 130 ГПК искова молба.
В заключение, разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не познава като основание за допустимост на касационния контрол противоречие на обжалвания акт на въззивния съд „с практиката на съдилищата”, а във връзка с твърдяното от частния касатор наличие и на предпоставката по т. 3 на същия законов текст, не се констатира той да е навеждал каквито и да било конкретни доводи в значението на двата аспекта на това общо основание за допускане на касационното обжалване /точното прилагане на закона, както и развитието на правото/ – извън лишената от смисъл теза, че щом с обжалваното определение въззивната инстанция се е произнесла по съществен материално- и процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, то „разглеждането му ще допринесе за развитието на правото”
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 549 на Софийския апелативен съд, ТК, 9-и с-в, от 14.ІІ.2017 г., постановено по ч. т. дело № 6108/2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2