3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 296
София, 28.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и пети юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ……………………………………………. и с участието на прокурора…….……..……………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. дело № 1669 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК- във вр. ч(л. 83, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 2436 от 24.ІV.2018 г. на Д. Е. Д. от [населено място], подадена чрез нейния процесуален представител по пълномощие от АК-В. против определение № 233 на Варненския апелативен съд, ТК, от 2.ІV.2018 г., постановено по ч. т. дело № 179/2018 г., с което е била оставена без уважение нейна частна жалба срещу първоинстанционното определение № 3245/13.Х.2017 г. на Варненския ОС по т. д. № 450/2017 г.: за отказ да бъде освободена от заплащане на дължимата държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК.
Поддържайки общо оплакване за неправилност на атакуваното въззивно определение, предвид противоречието му с точния разум на чл. 83, ал. 2 ГПК – досежно употребеното в тази разпоредба понятие „достатъчно средства”, частната касаторка Д. претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на това нейно искане от настоящата инстанция, с който последното да бъдело удовлетворено. Инвокират се доводи, че въззивният съд, задоволявайки се само „с формална проверка”, не е изяснил общото материално състояние а молителката, характеризиращо се с невъзможност да заплати „и смешната като парична изражение държавна такса от 30 лв., защото това би означавало да се лиши от бюджета си за една седмица”.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба, означено като „Касационни основания”, подателката й обосновава приложно поле на частното касационно обжалване единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в 3 конкретно посочени определения на състави от второто отделение на неговата търговска колегия, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, по следния процесуалноправен въпрос:
„Дали формалната служебна проверка, базирана на достъпните за съда източници на информация, съставлява изпълнение на изискването на чл. 83, ал. 2 ГПК този съд за вземе предвид: 1. доходите на лицето и на неговото семейство; 2.имущественото състояние, удостоверено с декларация; 3.семейното положение; 4. здравословното състояние; 5.трудовата заетост; 6. възрастта; 7. други констатирани обстоятелства”.
Ответната по касация [фирма]-София не е ангажирала становище на свой представител нито по допустимостта на частното касационно обжалване, нито по основателността на общото оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Варненския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на Д. Е. Д. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
За да потвърди отказа на първостепенния съд за освобождаването на ищцата Д. Е. Д. от заплащане на държавна такса по установителния й иск срещу ответната [фирма]-София с цена 6 746.17 лева, въззивната инстанция е приела с атакуваното определение, че: „Невярното деклариране само по себе си не е предпоставка да се откаже освобождаването от държавна такса, но наличието на данни за осъществяване на търговска дейност в редица дружества и съществуващо правоотношение като член на надзорен съвет на акционерно дружество на съпруга на страната, изключват възможността да се направи извод, че за нея е налице невъзможност да заплати държавна такса в размер на 30 лева”. Отделно от това в атакуваното определение съставът на Варненския апелативен съд се е съобразил стриктно с практиката на ВКС, обективирана в Опр. № 206/17.ІІІ.2013 г. на ІІ-ро г.о. по ч. гр. дело № 2434/2013 г.; Опр. № 612/12.VІІІ.2010 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 564/2010 г.; Опр. № 71/28.І.2015 г. на І-во т.о. по ч. т. дело № 25/2015 г.; Опр. № 318/12.VІІ.2012 г. на ІІ-ро г.о. по ч. гр. дело № 293/2012 г., както и Опр. № 40/1.ІІ.2012 г. на ІІ-ро г.о. по ч. гр. дело № 22/2012 г., според които: при молба на страната за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за удовлетворяване на искането въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за заплащане на д.т. за производството по делото., като тази преценка е винаги конкретна, предпоставяща съпоставка на данните по декларацията с цената на иска, а също и с пълния размер на реално дължимата държавна такса.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Разглеждан на плоскостта на това разяснение, формулираният от касаторката единствен т. нар. „процесуалноправен” въпрос, основаващ се на буквално възпроизвеждане на текста на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК, ще следва да бъде квалифициран като изцяло хипотетичен, т.е. такъв, който не е бил предмет на произнасянето на Варненския апелативен съд с атакуваното определение. Данни, съдържащи се в Търговския регистър, т.е. такива по т. 7 на чл. 83, ал. 2 ГПК, са били съпоставени от въззивния съд с тези по останалите реквизити / по т.т. 1-6 вкл. на чл. 83, ал. 2 ГПК/ от имуществената декларация на Д.. Ето защо, при установената липса в процесния случай на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на частното касационно обжалване, безпредметно се явява обсъждането налице ли е релевираната от частната касаторка Д. допълнителна предпоставка по т. 1 на същия законов текст.
В заключение, единствено за пълнота на настоящето изложение, ще следва да се констатира, че правно и житейски несъстоятелен се явява единствения довод на частната касаторка Д. Ем. Д. за невъзможност да заплати иначе „смешната, като парично изражение, държавна такса от 30 лв.”, щом като вече е заплатила две държавни такси от по 15 лв. – за въззивното, както и за касационно обжалване на отказа на първостепенния съд, постановен в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 233 на Варненския апелативен съд, ТК, от 2.ІV.2018 г., постановено по ч. т. дело № 179/2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2