О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 449
С., 24.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четиринадесети юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………..…………….. и с участието на прокурора……………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1009 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 1341 от 13.ІІІ.2017 г. на С. А. А. от [населено място], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-П. против решение № 261 на Великотърновския апелативен съд, ТК, от 16.ХІ.2016 г., постановено по т. д. № 194/2016 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 30/15.ІІІ.2016 г. на Плевенския ОС по т. д. № 70/2014 г. С последното – като неоснователен и недоказан – е бил отхвърлен иск на настоящия касатор с правно основание по чл. 439 ГПК, предявен срещу ответното [фирма]-С. относно признаването за установено, че не съществували негови задължения за плащане към дружеството на следните суми, присъдени с решение № 98/21.V.2012 г. на Плевенския ОС по т.д. № 185/2011 г. и решение № 50/19.ІІ.2013 г. на Великотърновския апелативен съд по т. д. № 264/2012 г., за чието принудително събиране е било образувано изп. дело № 441/2011г. по описа на ЧСИ Ц. Н. – с рег. № 756, а именно: 1./ Сума в размер на 20 000 евро (двадесет хиляди евро), явяваща се вземане по договор за заем № НСТ-4411-0076-0/8.ХІ.2007 г. и свързания с него договор за учредяване на ипотека в нотариална форма от дата 16.ХІ.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело № 2923/2011 г. по описа на Плевенския РС и до окончателното й изплащане; 2./ Сума в размер на 782.33 лв. (седемстотин осемдесет и два лева и тридесет и три стотинки), представляваща направени от търговеца разноски в заповедното пр-во по горепосоченото ч. гр. дело по описа на РС-Плевен; 3./ Сума в размер на 782.33 лв. (седемстотин осемдесет и два лева и тридесет и три стотинки), представляваща разноски, направени от търговеца по воденето на гр. д. № 185/2011 г. по описа на Плевенския ОС; „поради погасяването на тези задължения чрез плащане на продажната цена в размер на 39 500 евро по договор за продажба на недвижим имот от 16.ХІ.2007 г., сключен във формата на нот. акт № 107, том V, рег. № 8475, нот. дело № 765/2017 г. на Нотариус П. Ц. от страна на купувачката М. Б. М. по с/ка на продавача [фирма]-С., което дружество притежава 85.72% от акциите в [фирма]-С.”.
Оплакванията на касатора А. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон. Поради това, инвокирайки доводи, че същото било противоречиво и не съответствало на събраните по делото доказателства, той претендира касирането му.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано като Раздел ІІ от текста на жалбата, подателят й обосновава приложно поле на касационното обжалване единствено с наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните пет материалноправни въпроса, явяващи се от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1./ „Кога ипотекарният кредитор дава съгласието си за заличаване вписването на учредена в негова полза ипотека?”; 2./ „Ако при вече образувано изп. дело взискателят даде съгласието си за заличаване на вписана ипотека, без да е извършена публична продан, приложим ли е чл. 175 ЗЗД, уреждащ погасяване на ипотеката?”; 3./ „Погасено ли е вземането до размера на вписаната в ипотечния акт сума, която обезпечава имота, за чието заличаване кредиторът е дал своето съгласие?”; 4./ „Заличаването на вписана ипотека явява ли се последица от спор за съществуването на вземането – извън хипотезата на изтекъл 10-годишен срок?”; 5./ „След като едно лице стане собственик на имоти, обезпечаващи собственото му вземане, погасява ли се ипотеката?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]–С. писмено е възразило чрез своя юрисконсулт /Е.Т.Д./ както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждането на разноски. Инвокирани са доводи, че, от една страна, поставените от касатора въпроси не покриват общото основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са били надлежно включени в предмета на спора, а – от друга, че са „общи”, поради което не изпълняват и допълнителното изискване по т. 3 на същия законов текст, за да се явяват такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Великотърновския апелативен съд, касационната жалба на С. Ат. А. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да потвърди изцяло решението на първостепенния съд въззивната инстанция е приела, от една страна, че отрицателният установителен иск на настоящия касатор срещу ответното [фирма] с правно основание по чл. 439 ГПК е процесуално допустим, понеже се основава на факт, настъпил след влизането в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение, издадена срещу А., вкл. след образуването срещу него на изпълнително дело, щом като от негова страна не е постъпвало възражение срещу тази заповед за изпълнение и затова не е провеждано исково пр-во по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. От друга страна, Великотърновският апелативен съд е приел, че исковата му претенция по чл. 439 ГПК е неоснователна, тъй като в процеса е останало недоказано главното твърдение на ищеца настоящ касатор, че задължението му по изпълнителното дело е било погасено „чрез плащане на цената на продаден от третото лице [фирма]-С. на купувачката М. М. с нот. акт № 107/16.ХІ.2011 г. ипотекиран в полза на кредитора му /т.е. на [фирма] – бел. на ВКС/ недвижим имот”. При положение, че нито ищецът А., нито кредиторът му – сега ответник по касация, не са имали качеството на страна по тази разпоредителна сделка, а и макар „свързани” [фирма]-С. и [фирма]-С. са различни юридически лица (чл. 63, ал. 3 ТЗ), решаващият правен извод на въззивния съд за неоснователност на отрицателния установителен иск на А. е бил основан върху разпоредбата на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, според която, за да има погасителен ефект изпълнението на задължението, то следва да бъде направено на кредитора или на овластено от него, от съда или от закона лице, а в противен случай, какъвто се явява този по настоящето дело, в което липсват данни [фирма] да се е възползвало от извършеното между горепосочените две трети лица плащане на основание договор за продажба, такъв погасителен ефект не би могъл да се осъществи. Като цяло е била счетена за правно несъстоятелна тезата на настоящия касатор, че след като се продава недвижим имот, обременен с ипотека, то с получената цена е следвало да бъде погасено задължението му към [фирма], заради данните по делото, че въпросната ипотека е била заличена преди процесната продажба, датираща от 16.ХІ.2011 г.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. На плоскостта на това разяснение в случая по необходимост се налага извод, че нито един от 5-те, формулирани от касатора А. правни въпроса няма естеството на такъв, който да е бил от значение за изхода по конкретното дело. Всички те са с изцяло хипотетичен характер, т.е. не са били предмет на произнасянето на Великотърновския апелативен съд с атакуваното негово решение по спора. Ето защо, извън съображенията, произтичащи от разяснението по т. 4 на същото тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС, след като не се установява наличие на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е допълнителната предпоставка по т. 3 на същия законов текст.
При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация търговско д-во искане по чл. 81-във вр. чл. 78, алинеи 3 и 8 ГПК, настоящият касатор ще следва да бъде осъден да му заплати дължимо юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), определена по размер в съответствие с разпоредбата на чл. 25, ал. 2, предл. 2-ро от Наредбата за заплащането на правното помощ, приложима, на основание чл. 37 от Закона за правната помощ, към датата на депозиране на писмения отговор по настоящата касационна жалба, а именно 24.ІV.2017 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 261 на Великотърновския апелативен съд, ТК, от 16.ХІ.2016 г., постановено по т. д. № 194/2016 г.
О С Ъ Ж Д А касатора от С. А. А., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], сега със съдебен адрес в [населено място], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 3 и 8 ГПК – да заплати на ответното по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], бл. 14-партер, СУМА в размер на 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2