7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 326
София, 14.05.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на осемнадесети март през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря……………………………….………..……. и с участието на прокурора ……………………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1965 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по касационната жалба с вх. № 3655/26.ІІІ.2014 г. на [фирма]-София, подадена против решение № 33 на Софийския апелативен съд, ГК, 2-ри с-в, от 13.І.2014 г., постановено по гр. дело № 1528/2013 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 123/21.І.2013 г. на СГС, ТК, с-в VІ-12, по гр. дело № 689/2011 г. С последното са били отхвърлени исковете на търговеца настоящ касатор с правно основание по чл. 55, ал 1 ЗЗД и съответно – по чл. 59 от същия закон, предявени срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите и министерството на вътрешните работи за солидарното им осъждане да му заплатят сума в размер на 244 162.36 лв. и мораторна лихва върху тази главница за периода 10.VІІ.2008 г. – 24.ІІ.2011 г. на вяко от двете основания.
Оплакванията на д-вото касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъдат уважени предявените по делото искове „при условията на субсидиарност, така както са били предявени.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК софийското [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакувано решение САС се е произнесъл по общо 17 /седемнадесет/, „включени в предмета на спора, обусловили правната воля на съда и поради това от значение за изхода на делото, но разрешени неправилно в обжалваното решение” правни въпроси, както следва:
1./ Дали описаната от ищеца фактическа обстановка по делото и, по-конкретно, очакването му да получи разрешение за опериране на процесния търговски обект от страна на м-во на финансите, т.е. да му бъде учредено право на ползване върху същия, намира правен израз в постановката на ППВС № 1/28.V.1979 г., според която: „…при втория фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД престацията се извършва с оглед на очаквано в бъдеще основание, което обаче не е могло да бъде осъществено…”?
2./ Приложима ли е постановката на същото ППВС, според която третият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД би бил налице, когато „…основанието е съществувало при даване/получаване на престацията, но то е отпаднало с обратна сила…”, ако се има предвид обстоятелството, че с редакцията на § 12 от ПЗР на Закона за изменение допълнение на закона за безмитната търговия /ДВ, бр. 52 от 6.VІ.2008 г./ е преустановено действието на процесната заповед № ЗМФ-688/2.VІ.2007 г., представляваща първия правопораждащ факт от сложния фактически състав, довел до построяване на процесната сграда?
3./ Дали извършеното от САС позоваване на „нищожност на разрешение за строеж № 142/30.VІІ.2007 г. на [община]” води до съставомерност на фактическия състав по първата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тъй като престацията на ищеца, изразяваща се в построяването на сграда и даването й на Държавата, ще бъде осъществена при условията на нещо, дадено при начална липса на основание?
4./ Необсъждането от страна на въззивния съд на липсата на представени от ответниците по делото доказателства, даващи им основание да задържат получената неоснователно престация, е ли процесуално нарушение с оглед хипотезата на чл. 12 ГПК и във вр. с Опр. № 190/15.ІV.2010 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 1110/09 г.?
5./ Налице ли са пропуски, допуснати от съда и необоснованост при постановяване на решението, в което изводите му не съответстват на установената по делото фактическа обстановка, нелогични са, има противоречия в мотивите и са нали грешки в тълкуване на правните сделки, предмет на производството, като се отчита факта, че САС не е обсъждал и взел предвид в атакуваното решение фактите, удостоверяващи, че е налице даване от страна на ищеца на сграда, получена от първия ответник, че така станалото имуществена разместване е извършено при неосъществено, респ. отпаднало основание, че иска е за връщане на даденото без основание, респ. – при отпаднало основание и че е налице фактическа невъзможност точно даденото да бъде върнато обратно, поради което претенцията е с предмет паричната равностойност на даденото?
6./ Дали е сред задълженията на ответника в пр-вото по чл. 55, ал. 1 ЗЗД да обоснове и докаже основанието, на което задържа, владее и ползва дадената му вещ при условията на отпаднало, неосъществено правно основание и недоказването на това основание води ли до правния извод за налично негово неоснователно обогатяване?
7./ Задължение ли е за въззивната инстанция да изготви собствени мотиви при постановяване на решението си, а оттам – дали механичното потвърждаване на фактическите и правни констатации на първата инстанция с оценката, че те са законосъобразни и обосновани, не представлява процесуално нарушение?
8./ Каква преценка – за валидност или за законосъобразност на административния акт, се извършва от решаващия съд при направено искане от страна на ответника за упражняване на косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК досежно материалноправната компетентност на органа, издал разрешение за строеж № 142/30.VІІ.2007 г. на [община]?
9./ Процесуално допустимо ли е искане за преценка на валидност, респ. на законосъобразност на адм. акт, предявено по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК, в случай че произнасянето по това искане няма за предмет относим към основния спор преюдициален спор за материално право на собственост?
10./ С оглед сигурността и стабилитета на правния оборот, регламентиран от ЗУТ, представлява ли влязлото в сила строително разрешение, въз основа на което е била построена и въведена в експлоатация сграда, валиден и стабилен административен акт, който е станал неотменяем с осъществяване на разрешеното с него строителство?
11./ Разпоредбата на чл. 148, ал. 3, т. 2, б. „б” ЗУТ – като законово допустимо изключение от общото правило на ал. 2 от същия текст, за всички видове строежи ли се отнася или само за „строеж на обекти на техническата инфраструктура”?
12./ Фактът, че процесната сграда е заснета под № 24 в план за застрояване на ПИ 000052 и ПИ 000053 на ГКПП Г., одобрен със заповед № РД 02-14-150/2.ІІ.2009 г. на министерство на регионалното развитие и благоустройството, удостоверява ли обстоятелството, че е налице валидно правно основание за съществуване на тази постройка в правния свят и оборота?
13./ Административният акт на министъра на Р., с който е утвърден застроителния план на ПИ 000052 и ПИ 000053 на ГКПП Г., отразяващ и процесната постройка, води ли до последващо саниране на който и да е първоначален порок на строителните книжа, въз основа на които тя е и била изградена?
14./ Следвало ли е въззивната инстанция да изследва направеното от ищеца и неуважено от първостепенния съд /СГС/ искане за събиране на доказателства относно това дали първият ответник желае да задържи процесния обект и да се ползва от него – с оглед разяснението в ТР № 6/27.ХІІ.1974 г. по гр. д. № 98/74 г., според което „…ако собственикът приема имота в застроено състояние, това строителство следва да се третира като подобрение на имота…”, а оттам – и като обогатяване на получилия имота субект?
15./ Недопускането на доказателствени средства в горната насока, което в крайна сметка релевира неправилния извод на САС в атакуваното решение за липса на обогатяване на държавата, е ли процесуално нарушение?
16./ Представеното по делото и издадено от гл. архитект на [община], на основание чл. 177, ал. 3 ЗУТ, удостоверение № 7/8.ІІ.2008 г. за въвеждането в експлоатация на процесния обект за безмитна търговия, представлява ли стабилен, валиден, неоспорен и неотменен индивидуален административен акт, пораждащ правните последици, даващи реални права за ползване на сградата и дали това право на ползване в крайна сметка е форма на обогатяване на собственика на сградата?
17./ Позоваването по реда на чл. 17, ал. 2 ГП:К на някакъв евентуален порок на строителното разрешение, довело до построяване на процесната сграда, води ли автоматично до отмяна или до порок на индивидуалния административен акт, представляващ разрешение за ползване на същата тази сграда?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК в качеството й на ответник по касация държавата, представлявана по реда на чл. 31, ал. 1 ГПК от министъра на финансите, писмено е възразила чрез юрисконсулт в МФ както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК.
Ответното по касация м-во на вътрешните работи не е ангажирало становище нито по допустимостта на касационния контрол, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред САС, настоящата касационна жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно мотивите към т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.23010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед това, че формулираните в изложението на касатора правни въпроси с поредни №№ 4, 5, 7, 9, 14 и 15 се отнасят изцяло до правилността на атакуваното въззивно решение, те не следва да бъдат обсъждани при преценката за наличие на приложно поле на касационното обжалване. Оплакванията за необоснованост и допуснати от състава на въззивния съд съществени нарушения на процесуални правила при постановяване на обжалвания съдебен акт по съществото на спора са такива за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро и 3-то ГПК, но не и основания за допустимост на касационния контрол. Ето защо, погрешното им отъждествяване от страна на търговеца касатор, обективно не е годно да обоснове приложно поле на касационното обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените от касатора срещу държавата и МВР под условието на алтернативно съединяване осъдителни искове с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и съответно – по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, са били отхвърлени, Софийският апелативен съд е приел, че изградената въз основа на нищожно (издадено вместо от министъра на Р. – от кмета на община) разрешение за строеж постройка e незаконна и като такава подлежи на премахване, а оттам – че построеното от ищеца не представлява подобрение, за което да се дължи обезщетение от страна на собственика на терена – държавата, докато спрямо ответното м-во на вътрешните работи, като ползвател на същия обект, не се констатира то да се е обогатило за сметка на търговеца. Следователно въпросите с поредни номера 1, 2, 8, 10, 11, 12, 13, 16 и 17 от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата на търговеца настоящ касатор са с изцяло хипотетичен характер – те не са били надлежно включени в предмета на спора и затова не са от значение за изхода на делото.
Предвид извършеното в съответствие с възможността по чл. 272 ГПК препращане на САС с атакуваното решение към мотивите на първоинстанционния съд, ще следва да се отбележи, че произнасянето по формулираните в изложението на касатора към жалбата му въпроси с номера 3 и 6 не се явява в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/28.V.1979 г., след като е ноторно – т. ІІ.7 от ППВС № 6 от 27.ХІІ.1974 г., че подлежащите на премахване незаконни строежи не се заплащат и се отнемат в полза на държавата, като от последното не следва, че в такава хипотеза тя се обогатява неоснователно, а още по-малко – че следва да доказва основанието, за да се окажат в нейния патримониум. Предвид наличието на тази задължителна практика на ВКС формулираните в изложението на търговеца касатор въпроси с номера 3 и 6 също не обсновават наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, която той и без друго схваща едностранчиво: само от значение за точното прилагане на закона, а не и за развитието на правото, т.е. в отклонение от дадените с т. 4 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело 1/09 г. разяснения.
В заключение, при този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от страна на държавата (като ответник по касация, представляван от министъра на финансите) искане за това по чл. 78, ал. 8 ГПК, дружеството касатор ще следва да бъде осъдено да й заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 6 867.36 лв., каквото е било дължимото и за въззивното производство пред САС.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 74 на Софийския апелативен съд, ГК, 2-ри с-в, от 13.І.2014 г., постановено по гр. дело № 1528/2013 г.
О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище в [населено място], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 И 8 ГПК – да заплати на държавата, представлявана от министъра на финансите, юрисконсултско възнаграждение в размер на 6 867.36 лв. (шест хиляди осемстотин шестдесет и седем лева и тридесет и шест стотинки).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 1965 по описа за 2014 г.