О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 353
София, 29.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на девети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора……….…………………………..….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 154 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 5186/1.ІХ.2017 г. на В. С. Б. от [населено място], [община], област В., подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Г. против онази част от решение № 152 на Варненския апелативен съд, ТК, от 30.VІ.2017 г., постановено по т. д. № 183/2017 г., с която – на основание чл. 534, ал. 1 ТЗ – настоящия касатор е бил осъден да заплати на И. Х. И. от [населено място] сума в размер на 26 219.50 лв., представляваща левовата равностойност на 19 110 щатски долара, като обезщетение за неоснователно обогатяване със сумата по запис на заповед, издаден на 2.VІІІ.2011 г. от Б., чиито падеж е бил на датата 2.ІХ.2011г.
Поддържайки общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на постановеното ат Варненския апелативен съд решение в атакуваната негова осъдителна част, касаторът В. Ст. Б. претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото спора от настоящата инстанция, с който исковата претенция на И. с правно основание по чл. 534, ал. 1 ТЗ да бъде отхвърлена изцяло в предявения по делото неин размер от 19 110 $, вкл. и като му бъдат присъдени всички направени по делото разноски. Инвокиран е довод, че неправилно въззивната инстанция била квалифицирала противопоставените от Б. възражения за прескрибиране и за преюдициране на процесния менителничен ефект като „признание за елемент на фактическия състав” на отговорността по чл. 534 ТЗ.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателя й В. Ст. Б. обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната осъдителна част от решението си въззивният съд се е произнесъл по следните седем правни въпроса, явяващи се от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото, предвид липсата на съдебна практика по тях:
1./ „Следва ли да се зачита направеното от длъжника признание на вземането в изпълнителното производство, образувано по изпълнителен лист, издаден на основание заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, които впоследствие са обезсилени?”;
2./ „Правно релевантно ли е за последващите искови производства направеното от длъжника признание на задължението в предходно заповедно производство, имащо за предмет същото вземане, при положение, че заповедта за изпълнение впоследствие е била обезсилена?”;
3./ „Може ли липсата на реквизита „място на плащане” в записа на заповед да бъде санирана по реда на чл. 536, ал. 3 ТЗ, в случаите когато мястото на издаване и местожителството на издателя се различават?”;
4./ „В случаите, когато е уговорено, че плащането на обещаната сума ще бъде извършено срещу представянето на записа на заповед, необходимо ли е менителничния документ да бъде предявен на издателя, за да настъпи изискуемостта на задължението?”;
5./ „Следва ли да се приеме, че е извършена интервенция в текста на записа на заповед, в случаите, когато са налице задрасквания, поправки и добавяне на букви или цифри?”;
6./ „Редовен ли е от външна страна запис на заповед при извършени интервенции в текста, дори в случаите, когато чрез тълкуване би могло да бъде установено действителното съдържание на материализираното в документа волеизявление?;
7./ Редовен ли е от външна страна запис на заповед, който предвижда погасяване на паричното задължение единствено в брой, когато размерът на задължението е по-голям от допустимото за плащане в брой съгласно Закона за ограничаване на плащанията в брой и остава ли действителен ефекта, така че да породи правото на специалния иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ?”
Ответникът по касация И. Хр. И. от [населено място] не е ангажирал свое становище нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната от Б. негова осъдителна част.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския апелативен съд, касационната жалба на В. С. Б. от [населено място], [община], област В., ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която настоящия касатор е бил осъден – на основание чл. 534, ал. 1 ТЗ – да заплати на ищеца И. Хр. И. от [населено място] процесната сума от 19 110$ (деветнадесет хиляди сто и десет щатски долара), определена с левова равностойност в размер на 26 219.50 лв. към меродавната дата 2.ІХ.2011 г., когато е падежът на задължението, посочен в процесния запис на заповед, въззивният съд е могъл преди всичко да констатира, че от страните по спора не е било въвеждано твърдение за наличието на каузално правоотношение, за обезпечаване изпълнението по което да е бил издаден същия менителничен ефект. Същевременно доводите на ответника настоящ касатор както за преюдициране, така и за прескрибиране на процесния менителничен ефект, са били преценявани от въззивната инстанция не като негови защитни възражения, а като „признание на елемент от фактическия състав” на отговорността му по чл. 534, ал. 1 ТЗ: доколкото погасяването на правото на приносителя на запис на заповед на пряк иск по чл. 531, ал. 1 ТЗ представлява онзи юридически факт, от проявлението на който за последния възниква правото на субсидиарния иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ, означен от законодателя като такъв „за неоснователно обогатяване”. Що се отнася до поведението и изявленията на В. Ст. Б. в проведените срещу него заповедно и изпълнително производство, основани на менителничното право, те са били интерпретирани от състава на Варненския апелативен съд в най-благоприятната за него насока на позоваване на изтекла специална погасителна давност от падежа на задължението по процесната ценна книга на заповед. Сред решаващите правни изводи на въззивната инстанция е и този, че за изискуемостта на задължението не е било необходимо предявяване на менителничния ефект на издателя му, щом като последният е поел това задължение безусловно и неотменимо и същевременно няма други допълнителни изявления в текста на процесния запис на заповед, „които да разколебават безусловността или неотменимостта”. В заключение, прието е било също така в мотивите към атакуваната осъдителна част на въззивното решение, че в резултат от задраскване на неправилно изписан от издателя символ на щатския долар /”$” – бел на ВКС/, поставен след цифрата „19 110”, не се създава неяснота относно вида чуждестранна валута, на базата на която следва да се определи размера на поетото безусловно задължение в левовата му равностойност, щом като валутата „щатски долари” е била изписана словом, а също и че макар „място на плащане” да не е било изрично посочено, този реквизит на записа на заповед се замества от мястото на издаване, съгласно нормативното разрешение по чл. 536, ал. 3 ТЗ.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в конкретния случай по необходимост се налага извод, че въпросите с номера 3, 5, 6 7, формулирани в изложението на касатора Б. по чл. 284, ал. 3 ГПК, са с изцяло хипотетичен характер, т.е. същите реално не са били предмет на произнасянето на Варненския апелативен съд с атакуваната осъдителна част на обжалваното негово решение. Така, предвид фактическата констатация на въззивния съд за съвпадане между място на издаване на менителничния ефект и местожителството на неговия издател /гр. И., [община]/, ирелевантно за изхода на спора е било обстоятелството дали въпросната констатация е вярна, щом като, според диспозитивната разпоредба на чл. 536, ал. 3 ТЗ: „Ако не е уговорено друго, мястото на издаването се смята за място на плащането и за местожителство на издателя”.
Що се отнася до първите два въпроса, релевирани в това изложение към касационната жалба, те, след надлежното им уточняване, могат да бъдат обединени в един: за правното значение по отношение необходимостта от изрично позоваване на страната на специалната погасителна давност по чл. 534, ал. 2 ТЗ, което поведението на длъжник в проведени срещу него заповедно и изпълнително производство, основани на менителничното право, и обезсилени впоследствие заповед за изпълнение и издаден въз основа на нея изпълнителен лист, би могло да има, когато последователно е било обективирано в признания за съществуването на същото вземане. След като този правен въпрос е бил решен в точно съответствие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 132/17.VІ.2010 г. на състав на ІІ-ро т.о. по т. д. № 161/09 г., се явява безпредметно обсъждането дали в случая е налице допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В заключение, разрешението на материалноправния въпрос с пореден № 4 е в точно съответствие с т. 3 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/28.ХІІ.2005 г. на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 1/2004 г., което не е изгубило актуалността си и понастоящем. Ето защо, при наличието на такава – задължителна, практика на Върховния касационен съд, не може да се обсъжда налице ли е допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 152 на Варненския апелативен съд, ТК, от 30.VІ.2017 г., постановено по т. дело № 183/2017 г. В АТАКУВАНАТА НЕГОВА ОСЪДИТЕЛНА ЧАСТ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2