О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 514
София, 13.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на девети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 295 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби срещу решения на Бургаския апелативен съд, ГК, постановени по т. д. № 331/2017 г. /второто от които за поправка на явна фактическа грешка/, които са били подадени от Ф. Д. К. от [населено място].
Касационната й жалба с вх. № 1781/9.ІІІ.2018 г. е срещу постановеното по това въззивно дело решение № 130/15.І.2018 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение № 199/19.VІІІ.2016 г. на Бургаския ОС по т. д. № 188/2014 г. в частта му, с която е било прието за установено, че касаторката, заедно с Д. А. К., М. Д. К., и А. З. К., солидарно дължат на „Банка Пиреос България” АД-София следните суми, за които в полза на кредитната институция е била издадена Заповед № 2681/30.V.2013 г. за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 4241/2013 г. по описа на РС-Бургас: 1./ В размер на 551 424.14 евро, представляваща неизплатена главница по договор за ипотечен кредит от 31.VІІ.2006 г. и подписаните анекси към него, както и ведно със законната лихва върху нея, считано от 29.V.2013 г. и до окончателното й изплащане; 2./ В размер на 121 718.73 евро, представляваща възнаградителна лихва за периода 28.ІХ.2010 г. – 10.ІІІ.2013 г.; 3./ В размер на 18 228.13 евро, представляваща наказателна лихва за периода от 28.Х.2010 г. до 28.V.2013 г.; 4./ В размер на 6 821.77 евро, представляваща месечна такса по Анекс № 236/AMR/09 от датата 2.V.2009 г. за периода от 28.VІІІ.2011 г до 10.ІІІ.2013 г.; 5./ В размер на 114 лева, представляваща разходи за нотариални такси за връчване на кредитополучателя на нот. покани за доброволно изпълнение.
Единственото оплакване на касаторката Ф. Д. К. е за недопустимост (поради липса на правен интерес банката до води иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК) на атакуваното въззивно решение от 15 януари 2018 г., поради което тя претендира обезсилването му, така, както и на първоинстанционното решение и прекратяване на исковото производство по делото.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателката й обосновава приложно поле на касационния контрол не само с евентуален порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, а и с твърдението си за неговата „очевидна неправилност” /основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК/, както и с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора Бургаският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в осем, постановени по реда на чл. 290 ГПК и конкретно посочени в изложението решения на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии, по следните три процесуалноправни въпроса:
1./ „Длъжен ли е съда да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните?”;
2./ „Длъжен ли е съда да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор, доколкото предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение?”;
3./ „Отмяната на разпореждането за издаване на заповед за изпълнение, води ли ex lege до отмяна на самата заповед, дори това да не е изрично посочено в акта на съда?”
Ответната по касация „Банка Пиреос България” АД-София не е ангажирала становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното с тази жалба въззивно решение.
Съответно касационната жалба с вх. № 4928/2.VІІ.2018 г. на Ф. Д. К. от [населено място], подадена чрез нейния процесуален представител по пълномощие от АК-Бургас, е против последващото решение № 139 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 14.V.2018 г. по т. д. № 331/2017 г., с което е била допусната поправка на явна фактическа грешка в решение № 130/15.І.2018 г., постановено по същото дело, като в заглавната страница на последното /л. 41 от делото на БАС/, на ред десети от горе надолу, в абзац първи, след състава на съда, е било добавен израза: „при участието на секретар Х. А.”.
Оплакванията на касаторката К. са за недопустимост, а също и за неправилност на това решение, постановено в производството по чл. 247 ГПК – предвид неговата необоснованост и постановяването му при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Инвокиран е довод, че порок на същото по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК бил налице, понеже извършването на поправка по реда на чл. 247 ГПК било допустимо само за диспозитива на решението – не и за другите негови части, в какъвто смисъл била съдебната практика, обективирана в определение № 331/12.ХІ.2013 г. на състав на І-во т.о. на ВКС по т. д. № 1116/2012 г. Докато в процесния случай се касаело за допълване на текста на решението със задължителен негов реквизит. Поради това се претендира обезсилването на този съдебен акт, респ. касирането му.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към тази втора касационна жалба подателката й обосновава приложно поле на касационния контрол както с твърденията си за вероятна недопустимост и за „очевидна неправилност” на постановеното в производството по чл. 247 ГПК решение на въззивния съд от 14.V.2018 г. /основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК/, така и с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че този свой акт Бургаският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в горепосоченото определение, така и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 43/1.ІІ.2018 г. на състав на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 60254/2016 г., по следния процесуалноправен въпрос: „Допустимо ли е извършването на поправка на съдебно решение в мотивната част, при липса на противоречие между мотивите и диспозитива?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация кредитна институция писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Бургас както по допустимостта на касационния контрол спрямо атакуваното решение за поправка на очевидна фактическа грешка, така и по основателността на оплакванията за неговата неправилност.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежна страна във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд, и двете касационни жалби на Ф. Д. К. от [населено място] ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
І. По касационната жалба с вх. № 1781/9.ІІІ.2018 г. срещу въззивното решение от 15 януари 2018 г.:
За да потвърди решението на първостепенния съд за уважаване на предявения от „Банка Пиреос България” АД-София положителен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1, във вр. чл. 417 ГПК, въззивната инстанция е приела, че издадената в полза на този кредитор (кредитодател) заповед за изпълнение на парично задължение „не е обезсилена по реда и при предпоставките, предвидени в закона, т.е. все още произвежда действие”. Този неин извод се основава на констатацията, че с определение № 146/28.V.2014 г. по ч. гр. дело № 624/2014 г. Бургаският ОС, действащ като въззивен, е отменил разпореждането от 30.V.2013 г. по ч. гр. дело № 424/2013 г. на РС-Бургас, уважаващо молбата на банката за незабавно изпълнение, съдържащо се в издадената в нейна полза Заповед № 2681/30.V.2013 г., единствено обезсилвайки издадения въз основа на нея изпълнителен лист – не и самата Заповед за изпълнение. Предвид установената от Бургаския апелативен съд „липса на оплаквания за неправилност на решението на Бургаския ОС” и в точно съответствие с правомощията си по чл. 269, изр. 2-ро ГПК, той е приключил въззивната проверка „без да се произнася по съществото на спора”.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. В процесния случай единственият спорен във въззивното производство правен въпрос е бил този за редовното учредяване на процеса пред първостепенния съд по предявен от ответната по касация банка положителен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. На този въпрос, с който Бургаския апелативен съд е бил изрично сезиран от Ф. Д. К. /арг. 269, изр. 1-во, предл. 2-ро ГПК/, той е отговорил утвърдително, приемайки, че постановеното първоинстанционно решение в частта, с която искът на банката е бил уважен, не е процесуално недопустим съдебен акт. Следователно нито един от трите въпроса, формулирани в изложението на касаторката Ф. Д. К. по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата й, няма естеството на такъв, който да е бил от значение за изхода по конкретното дело. Релевираните от нея два процесуалноправна въпроса се отнасят до хипотеза, в която въззивната инстанция се произнася по съществото на спора, а такава в процесния случай не е била налице. Що се отнася до третия, т.нар. „материалноправен въпрос”, той не е бил предмет на произнасянето на въззивния съд с атакуваното решение от 15.І.2018 г., тъй като действителният предмет е бил досежно приложението на разпоредбата на чл. 419 ГПК, озаглавена „Обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение”.
В заключение, атакуваното от Ф. Д. К. от [населено място] въззивно решение не е и очевидно неправилно, той като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък extra legem (Бургаският апелативен съд да е основал решението си върху несъществуваща или несъмнено отменена правна норма).
ІІ. По касационната жалба с вх. № 4928/2.VІІ.2018 г. срещу решението на Бургаския апелативен съд от 14.V.2018 г. за поправка на явна фактическа грешка (с добавяне имената на секретар-протоколиста):
Съгласно чл. 273 ГПК доколкото няма особени правила за производството пред въззивната инстанция, се прилагат съответно правилата за производството пред първата инстанция. Като е съобразил това, Бургаският апелативен съд е предприел по свой почин отстраняването на допуснат пропуск в титулната, а не в мотивната част на решението си (както погрешно поддържа касаторката), попълвайки по този начин – по нарочния ред на чл. 247 ГПК – реквизит на съдебния акт по чл. 236, ал. 1, т. 2, предл. 3-то ГПК, отсъствието на който обаче не би се отразило нито върху валидността, нито върху допустимостта на този съдебен акт – арг. чл. 236, ал. 3 ГПК. Следователно процесната очевидна фактическа грешка е по естеството си опущение от технически характер и поправката й, извършена от състава на Бургаския апелативен съд, не противоречи на базисното разбиране в константната съдебна практика, че производството по чл. 247 ГПК, респ. – по чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.), има за свое предназначение да се отстрани надлежно всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Меродавно в случая е, че с допуснатата поправка не се нарушава процесуалният запрет на чл. 246 ГПК за неоттегляемост на решението. Докато пропускът да се вземе предвид определен факт или доказателство или погрешната тяхната преценка (145 ІІ-76-І, Сб. 25; 629-82-І, Сб. 41; 332-82-ІІ, Сб. 153), както и пропускът да се вземе становище по част от иска, не са очевидна фактическа грешка.
Във връзка с горното не се констатира вероятност атакуваното решение, постановено в нарочното производство по чл. 247 ГПК, да е процесуално недопустим съдебен акт, т.е. липсва и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК /във вр. чл. 281, т. 2 ГПК/ за допустимост на касационния контрол.
Не е налице и противоречие между това решение на Бургаския апелативен съд и постановеното в също такова производство по чл. 247 ГПК решение № 331/12.ХІ.2013 г. на състав на І-во т.о. на ВКС по т. д. № 111/2012 г. (погрешно сочено от касаторката Ф. Д. К. като „определение” при уважаващ искането на страната за поправка диспозитив, започващ след думата „РЕШИ”), щом като поправката, която тя атакува, не е нито в диспозитива, нито в мотивите на въззивното решение, а в неговата титулна част: досежно реквизитите на чл. 236 ГПК.
В заключение, атакуваното решение на Бургаския апелативен съд от 14.V.2018 г. се явява постановено в точно съответствие с решение № 2172/16.Х.1972 г. на състав на ІІ-ро г.о. на ВС на НРБ по гр. дело № 814/1972 г., поради което основанието за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК също не е налице.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 130 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 15.І.2018 г., постановено по т. д. № 331/2017 г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 139 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 14.V.2018 г., постановено по т. д. № 331/2017 г. в производство по чл. 247 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2