О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 471
София, 30.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Радостина Караколева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 826 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 10995 от 27.ХІ.2017 г. на В. С. С. от [населено място], подадена чрез нейния процесуален представител по пълномощие от АК-Пловдив против решение № 103 на Бургаския апелативен съд, ГК, от 19.Х.2017 г., постановено по гр. дело № 226/2017 г., с което е било потвърдено в обжалваната негова част първоинстанционното решение № 74/14.ІІІ.2017 г. на ОС-Бургас от по гр. дело № 1891/2016 г. С последното, след отхвърляне на главния иск с правно основание по чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК, е била уважена съединената под условието на евентуалност претенция по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК: за обявяването за относително недействителна по отношение на българската държава в лицето на ТД на НАП-гр. Варна, ИМР-гр. Русе, на продажбата на недвижим имот, сключена между „ССУ България” ООД и В. С. с нот. акт № 148, том VІ, рег. № 6239, нот. дело № 1075/2010 г., вписан с вх. № 6958/9.ІХ.2010 г. с Акт № 46, том 26, дело № 4487, като в резултат въззивницата /настояща касаторка/ е била осъдена да заплати разноски по делото.
Оплакванията на касаторката С. са както за вероятна нищожност, за недопустимост, а и за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение, но също и за неговата необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това тя претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да се отхвърли иска на държавата с правно основание по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК – като неоснователен и недоказан, или, алтернативно, делото да бъдело върнато за ново разглеждане от друг състав на Бургаския апелативен съд.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, подателката й В. С. обосновава приложно поле на касационния контрол както с пороци на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т.т. 1 и 2 ГПК и с очевидна негова неправилност, но също така и с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора Бургаският апелативен съд се е произнесъл по двадесет и три правни въпроса, както следва:
1./ „Предполага ли се или следва да бъде доказано при условията на пълно и главно доказване от ищеца намерението за увреждане от страните по сделката на публичния взискател по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК?”;
2./ „При разпределение на доказателствената тежест между страните по делото коя от тях какви обстоятелства следва да докаже – ищецът публичен взискател да докаже намерението за увреждане или ответникът, страна по сделката, да докаже липсата на намерение за увреждане?”;
3./ „Съставлява ли процесуално нарушение изграждането на изводите на решаващата спора въззивна съдебна инстанция въз основа на предположения или извлечени косвено от доказателствата по делото, при липса на проведено от ищцовата страна /публичен взискател по чл. 216, ал. 2, предл. 1-во ДОПК/ пълно и главно доказване на намерението за увреждане?”;
4./ „Каква и формата на намерението за увреждане на публичния взискател, която е релевантна за иска му по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК – чрез неговите обективни проявления ли чрез субективните му предели, респ. която от двете форми на намерението следва да бъде доказана или това следва да бъде извършено и по отношение на двете?”;
5./ „В преценката за наличие на намерение за увреждане в хипотезата по чл. 216, ал. 1 т. 4 ГПК при договор за продажба на недвижим имот следва ли да се вземе предвид и поведението на купувача?”;
6./ „В преценката за наличие на намерение за увреждане в хипотезата по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК при договор за продажба на недвижим имот следва ли да се включва това дали купувачът е трето за публичното правоотношение и добросъвестно лице?”;
7./ „Съставлява ли нарушение на материалния закон и/или на процесуалния закон неотчитането на поведението на купувача, неговата добросъвестност и наличието или липсата на намерение за увреждане у него при изграждането на изводите на решаващата спора въззивна съдебна инстанция в обжалваното нейно решение?”;
8./ „Игнорирането в преценката на съда при изграждането на изводите на решаващата спора въззивна съдебна инстанция относно наличието на намерение за увреждане на публичния взискател по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, като се отчита поведените на купувача като трето за публичното правоотношение лице, неговата добросъвестност, както и липсата на намерение за увреждане у него, съставлява ли нарушение на принципа на неприкосновеност на частната собственост, провъзгласен в чл. 17, ал. 3 от Конституцията, както и съгласно Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, член 1 от Първи протокол към нея?”;
9./ „Игнорирането в преценката на съда при изграждането на изводите на решаващата спора въззивна съдебна инстанция в обжалваното решение относно наличието на намерение за увреждане на публичния взискател по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, като не се отчита поведението на купувача като трето за публичното правоотношение лице, неговата добросъвестност, както и липсата на намерение за увреждане у него, съставлява ли нарушение на принципа на правовата държава, провъзгласен в чл. 4 от Конституцията на Република България?”;
10./ „Игнорирането в преценката на съда при изграждането на изводите на решаващата спора въззивна съдебна инстанция в обжалваното решение относно наличието на намерение за увреждане на публичния взискател по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, като не се отчита поведението на купувача като трето за публичното правоотношение лице, неговата добросъвестност, както и липсата на намерение за увреждане у него, съставлява ли нарушение на залегналите принципни положения в Част І от Договора за функциониране на Европейския съюз?”;
11./ „Следва ли решаващата спора въззивна съдебна инстанция при преценката си относно наличие на намерение за увреждане на публичния взискател по чл. 216, ал. 1, т 4 ДОПК, да отчете дали купувачът – като трето за публичното правоотношение добросъвестно лице, е знаел или не е знаел за връчването на продавача на заповедта за възлагане на ревизия, при условие, че фактът на самото й връчване не се обявява в публични и общодостъпни регистри, респ. неотчитането на тези обстоятелства съставлява ли нарушение на материалния и/или процесуалния закон?”;
12./ „Налице ли е намерение за увреждане на публичния взискател по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК при продажба на недвижим имот, по отношение на който преди датата на изповядване на сделката по нотариален ред сам публичният взискател е вдигнал предходно наложена възбрана върху имота и въобще неотчитането на тези обстоятелства съставлява ли нарушение на материалния и/или процесуалния закон?”;
13./ „Следва ли решаващата спора въззивна съдебна инстанция да отчете при преценката си относно наличието на намерение за увреждане на публичния взискател по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, да отчете поведението и на последния и неговото бездействие относно обезпечаване на публичното вземане, респ. неотчитането на тези обстоятелства съставлява ли нарушение на материалния и/или процесуалния закон?”;
14./ „Следва ли решаващата спора въззивна съдебна инстанция при преценката си относно наличието на намерение за увреждане на публичния взискател по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, да отчете, че преди датата на изповядване на сделката /продажбата/ по нотариален ред сам публичният взискател е вдигнал предходно наложена възбрана на имота и дали неотчитането на тези обстоятелства съставлява нарушение на материалния и/или процесуалния закон?”;
15./ „Налице ли е намерение за увреждане на публичния взискател по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, при условие че продажбата на имота е извършена при цена, сходна с пазарната стойност на същия и затова не попада в хипотезата, в която даденото значително надхвърля полученото, съгласно чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК, както и дали неотчитането на това обстоятелство съставлява нарушение на материалния и/или процесуалния закон?”
16./ „Следва ли решаващата спора въззивна съдебна инстанция при преценката си относно наличието на намерение за увреждане на публичния взискател по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, да отчете уговорките между продавача и купувача, техните преддоговорни отношения, водените преговори, както и състоянието на имота, както и дали неотчитането на тези обстоятелства съставлява нарушение на материалния и/или процесуалния закон?”;
17./ „Налице ли е намерение за увреждане на публичния взискател по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК при условие, че длъжникът по публичното правоотношение разполага с друго секвестируемо имущество, както и дали неотчитането на тези обстоятелства съставлява нарушение на материалния и/или процесуалния закон?”;
18./ „С оглед задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички възражения във въззивната жалба, следва ли тази инстанция да формира своите изводи да фактите след съвкупна преценка на доказателствения материал?”;
19./ „Съставлява ли процесуално нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства?”;
20./ „Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си?”;
21./ „Следва ли мотивите на съдебното решение и, в частност, на въззивното такова, да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо въззивната инстанция счита доводите на страните за основателни, респ. – за неоснователни?”;
22./ Длъжен ли е съдът да обоснове защо възприема (кредитира) или не, прието по делото експертно заключение на вещото лице?”;
23./ „При хипотезата на съединени главен и евентуален иск, то при отхвърляне на първия и уважаване на втория, трябва ли да бъдат присъдени сторените деловодни разноски в полза на ответника, вкл. разноски за адвокатско възнаграждение относно защитата по отхвърления главен иск, както и дали неприсъждането им съставлява процесуално нарушение?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация ТД на НАП-гр. Варна, ИМР-гр. Русе, писмено е възразила чрез своя главен публичен изпълнител както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на релевираните оплакване за нищожност, недопустимост и за неправилност (вкл. „очевидна” такава) на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му.
Ответното по касация „ССУ-България” ООД-гр. Русе не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационния контрол, нито по основателността на изложените в жалбата оплакванията за пороци на атакуваното въззивно решение по см. на чл. 281 ГПК, вкл. за „очевидната” му неправилност.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд, настоящата касационна жалба на В. С. С. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част по уважения евентуално съединен специален отменителен иск с правно основание по чл. 216, ал. 1, т. 4 ГПК, Бургаският апелативен съд е приел, че е налице субективният елемент от фактическия състав на тази разпоредба, тъй като това увреждащо намерение у разпоредилото се с имота задължено към фиска лице е било доказано от кредитора в резултат от успешно проведено пълно и главно доказване, както и че законодателят не предвижда кумулативно изискване такова намерение да съществува и в съзнанието на третото лице, явяващо се приобретател на вещта.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че релевантният въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/ трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че ако въпросите с номера 1, 2, 4, 5, 6, 8, 9 и 10 са с изцяло хипотетичен характер (не са били включени в предмета на спора), то останалите – с номера 3, 7, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22 и 23 се отнасят единствено до правилността на атакуваното въззивно решение. Във връзка с констатираното за тях ще следва да се отбележи, че погрешното отъждествяване от касаторката С. на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1-во и 2-ро ГПК, от една страна, с основания да допустимост на касационния контрол- от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Така, при установеното отсъствие на главната предпоставка за допустимост на касационното обжалване, се явява безпредметно обсъждането налице някоя от трите допълнителни предпоставки по т.т. 1-3 на същия законов текст.
В заключение, не се констатира вероятност атакуваното решение на Бургаския апелативен съд да е процесуално недопустим, а още по-малко – нищожен съдебен акт. Това въззивно решение не е и „очевидно” неправилно, тъй като нито е явно необосновано, нито е било постановено contra legem или extra legem.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :и
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 103 на Бургаския апелативен съд, ГК, от 19.Х.2017 г., постановено по т. д. № 226/2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2