О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 572
София, 16.11.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ИРИНА ПЕТРОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 1316 по описа за 2017 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. С. М. чрез адвокат А. И. срещу решение № 208/23.01.2017 г. на Софийски апелативен съд /САС/, търговско отделение, девети състав по т.д. № 4624/2016 г., потвърждаващо решение на Софийски градски съд /СГС/. С решението на СГС е признато за установено по отношение на касатора съществуването на вземане от [фирма], за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение на основание по чл.417 ГПК от 01.10.2012 г. по ч.гр.д. № 45561/2012 г. на Софийски районен съд /СРС/ и изпълнителен лист за 100000 евро, представляваща част от главница, дължима за периода 05.10.2011 г. – 26.09.2012 г. по договор за кредит № 100-628/05.10.2007 г. ведно със законна лихва.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] не взима становище по жалбата.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК, но изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК, поради следните съображения:
За да потвърди уважителното решение на СГС по предявения срещу настоящия касатор частичен иск по чл.422 ГПК, САС е приел, че Д. Н. се е задължил като поръчител по договор за кредит, сключен между банката и [фирма] /кредитополучател/ и [фирма] /солидарен длъжник/ за сумата 1500000 евро. САС е обсъдил и изложил подробни съображения за условията, при които е сключен договора за банков кредит с цел финансиране на жилищни сгради и множеството анекси след първоначалното му сключване, с които страните са констатирали размера на неизплатените задължения по кредита и са постигнали съгласие за промяна в условията на договора, съответно нов погасителен план и краен срок на погасяване, промяна в лихвите и обезпеченията. САС е приел, че в договора за поръчителство е налице изрично изявление на поръчителя, че е запознат и е съгласен с условията на договора и анексите към него, които е получил, като с подписания от поръчителя анекс № 10 се е съгласил с размера на дължимия остатък от главницата по договора – 1174456.70 евро, „капитализирането“ на просрочената главница и продължаване на крайния срок за погасяване на кредита. САС е приел, че банката се е позовала на настъпила изискуемост на всичките задължения по кредита, съобразно уговорките в договора, а не на предсрочна изискуемост. За неоснователно е прието възражението на въззивника, сега касатор, че се достигнало до начисляване на лихва върху лихва, с оглед установеното и прието от поръчителя в анекс № 10 към договора за кредит – за дължимия остатък от главницата по договора, „капитализирането“ на просрочената главница и продължаване на крайния срок за погасяване на кредита. За неоснователни са приети и възраженията, че банката е направила невъзможно изпълнението и следва да намери приложението нормата на чл.83 ЗЗД. Изложени са съображения, че се касае за парично задължение и то не за обезщетение за вреди, а за реално изпълнение на задължение по кредит и обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства не го освобождава от отговорност /чл.81 ал.2 ЗЗД/. САС е приел още, че съобразно уговорките в договора за кредит, задължението на кредитополучателя, като продавач на построените с кредита обекти, е при продажба да посочва в нот. акт сметката си в банката – кредитор и да осигури постъпването на цената по тази сметка, с оглед погасяването на задълженията по кредита. Относно задължението на банката за даване съгласие за заличаване на учредени ипотеки за обезпечаване задълженията по кредита по делото върху обектите в сградите при продажбата им е установено, че банката е давала такова съгласие и страните са сключвали анекси към сделката за редуциране на дълга и съответно съгласие за заличаване на обезпечението. Според САС липсват данни за осъществени погасявания, при които за банката да се е породило задължение за даване съгласие за заличаване на ипотеки. Издаването на визираните във възражението писма за ангажимент на банката за даване на съгласие за заличаване на вещни обезпечения преди частичните погасявания не са били предмет на задължение на кредитната институция, намерило отражение в договора за кредит. Изпълнението на задължението по кредита е могло да бъде осъществено и от трети лица, вкл. без съдействие на страните по сделката, но в случая има данни само за внасяне на сумата от 28000 евро от трето лице /Х./. САС е изложил съображения за основателност на възражението, свързано с разпоредбата на чл.147 ал.1 ЗЗД във връзка с непогасената вноска в размер от 250000 евро с падеж от 05.10.2011 г. и датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което обаче не се отразява на основателността на предявения частичен иск по чл.422 ГПК за установяване съществуването на задължението на ответника за заплащане на сумата от 100000 евро, като част от дължимата по-голяма главница, тъй като съществува отговорност на ответника /сега касатор/ за изпълнение на задължение за заплащане на последната изравнителна вноска от 647456.70 евро с падеж 05.04.2012 г. и срокът по чл.147 ал.1 ЗЗД по отношение на тази вноска не е изтекъл при подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение на 27.09.2012 г. Тъй като спорното вземане по предявения частичен иск е за сумата от 100000 евро и се установява главен дълг в размер на 647456.70 евро е изключено претендираното от въззивника /сега касатор/ частично отхвърляне на иска. Според САС се касае за отговорност на поръчител за вземане с източник един договор за кредит или до едно основание, поради което е без значение, че неизпълненото задължение е за две вноски с падежи 05.10.2011 г. и 05.04.2012 г. и възражението по чл.147 ал.1 ЗЗД за първата от тях е основателно. Изложени са и съображения за неоснователност на възражението, свързани с осъществените плащания и неправилното им отнасяне от банката за погасяване на други задължения, а не на главното. Посочено е, че при недостатъчност на изпълнението погасяването се извършва съобразно чл.76 ал.2 ЗЗД, възпроизведено в чл.14 от договора, установено и от заключението на ССЕ. Прието е още, че съобразно т.9 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в производството по чл.422 ГПК съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене, като в това производство чл.235 ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявление за издаване заповед за изпълнение с изключение факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист, въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Независимо от това данните по делото сочат, че са събрани суми, въз основа на изпълнителен лист по гр.д. № 45849/2011 г. на СРС, който не касае спорната непогасена част от главницата по договора за кредит.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства – мотиви към т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. В изложението си касаторът формулира следните въпроси: „1.Следва ли банката-ищец да е изпълнила задълженията си по договора за банков кредит, от който зависи погасяването на задължението от длъжниците по договора, или длъжникът следва да плати, независимо от обстоятелството, че е поставен в невъзможност да стори това като пряка последица от неизпълнение на изрично уговорено задължение от и за банката; 2 Приложима ли е разпоредбата на чл.83, ал.1 от ЗЗД /като общо правило/ при спорно парично задължение за връщане на главницата по договор за кредит? 3. Кога настъпва задължението на банката да издаде писмо за ангажимент, съгласно което при постъпване на посочената в него сума, банката поема задължението да предприеме действия от частично на учредената в нейна полза ипотека – преди или след извършване на плащането на посочената в писмото сума. 4. Може ли да се приеме, че след като банката-кредитор не издава писма за намерение на желаещите да закупят имоти в сградата, същата е в неизпълнение на поети договорни задължения, с което неизпълнение пречи на длъжника да изпълни своите задължения. 5. Явява ли се вреда за поръчителя /длъжника/ неизпълнение на договорно задължение от кредитора? 6. При положение, че ищецът изрично е посочил, че претенцията му е част от две вноски, за първата от които съдът е уважил възражението ни по чл.147 от ЗЗД и е приел, че поръчителството на доверителя ми е погасено по отношение на тази вноска, то следва ли искът да бъде уважен пропорционално на погасената част от претенцията?“
Така формулираните въпроси по същество не са обуславящи изхода на спора по делото, доколкото не съответстват на установеното и прието от фактическа и правна страна от САС, на изложените основания за основателност на предявения частичен иск по чл.422 ГПК. САС е приел, че не е установено договорено задължение за банката, което тя не е изпълнила, което да е в зависимост от изпълнение на задължението на кредитополучателя и да обуславя изпълнението на същото /1-ви въпрос/. Същото се отнася и за формулираните 3-ти, 4-ти и 5-ти въпроси, а неприложението на чл.83 ал.1 ЗЗД /2-ри въпрос/ е свързано, според САС, с предявения иск за реално изпълнение на парично задължение, за което липсата на пари не освобождава длъжника от отговорност /чл.81 ал.1 ЗЗД/, а не са установени други неизпълнени от банката задължения, обуславящи изпълнение на задължението по отпуснатия кредит. По отношение на 6-ти въпрос следва да се посочи, че САС е приел основателност на възражението във връзка с разпоредбата на чл.147 ЗЗД по отношение на една вноска, но е посочил, че частичната претенция касае отговорността на поръчителя за вземане за сума от 100000 евро, при установен главен дълг за много по-голяма сума и при съществуваща отговорност на ответника /сега касатор/ за изпълнение на последна изравнителна вноска от 647456.70 евро с падеж 05.04.2012 г., което изключва основателност на чл.147 ал.1 ЗЗД по отношение на тази вноска. В исковата молба са изложени съображения за дължимост на цялото неизпълнено задължение по кредита, формирано от първоначалния договор и последващите анекси във връзка с установяване размера на неплатената част, лихвите за главницата, изготвяне на погасителния план за погасяване на това задължение, с посочен размер на вноските и падеж на същите. В този смисъл и 6-ти въпрос в този му вид е необуславящ изхода на спора.
Непосочването на правния въпрос, обуславящ изхода на спора по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /мотиви към т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Следва да се посочи още, че приложената от касатора съдебна практика – решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, макар и да касаят приложение на разпоредби, цитирани и в настоящото производство /чл.83 ал.1 ЗЗД/, са по обективно неидентични казуси, постановени при различно установена и приета фактическа обстановка от тази по настоящия казус. В този смисъл тази практика не установява наличие на допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, за наличие хипотеза по чл.280 ал.1 т.2 ГПК не е посочена съдебна практика на първоинстанционни, въззивни съдилища или на ВКС по реда ГПК /отм./.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС.
Независимо от изхода на спора, съдът не присъжда разноски, тъй като ответникът по касационната жалба не претендира такива, нито има доказателства да са сторени разноски от същата страна пред настоящата инстанция.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 208/23.01.2017 г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, девети състав по т.д. № 4624/2016 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.