Р Е Ш Е Н И Е
№21
Гр. С., 28.06.2016 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Т. ВЪРБАНОВА
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
При участието на секретаря И. Велчева
Изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
т.д. № 345/2015 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.218а ал.1 б.Б ГПК /отм./, вр. § 2 ал.3 ПЗРГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№ 7156/19.10.2007 г. на Агенция за следприватизационен контрол [населено място] /сега – АПСК/, чрез процесуалния й представител – ю.к. Ш. – И., против решение № 54/29.03.2007 г. по в.гр.д.№ 1382/2004 г. по описа на Софийския апелативен съд в частта, с което е потвърдено решение от 16.02.2004 г., постановено по гр.д.№ 272/2001 г. на СГС, ТО, ІІ състав, с което е отхвърлен предявеният от Агенцията иск против И. И. З. /починал на 01.06.2007 г./ за заплащане на договорна неустойка по чл.17 от сключения между страните на 14.12.1994 г. приватизационен договор за разликата над сумата 829 728 лв. до претендираната сума от 1 816 236 лв., както и за заплащане на обезщетение за забава върху главницата за времето от 29.09.2000 г. до 28.02.2001 г. за разликата над присъдените с решението 49 640 лв. до претендираните с исковата молба 400 000 лв.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения. Те се изразяват в липсата на предпоставки за кредитиране на приетото по делото експертно заключение за броя незаети работни места през 1999 г., основано на частни документи по чл.144 ГПК /отм./ без материална доказателствена сила, и изводимото от това нарушение на разпоредбата на чл.157 ал.3 ГПК /отм./ при възприемане на заключението от съда. На посочените основания моли решението в обжалваната част да бъде отменено и делото да се върне за повторно разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд.
Ответниците по касация – Х. А. Л. З., И. З. – И., Н. Брюкелман, К. З. и И. И. З. – правоприемници на ответника З. в качеството им на негови наследници по закон, чрез пълномощниците им – адв. А. и адв. З. оспорват касационната жалба и молят същата да бъде оставена без уважение по изложените в отговора съображения. В съдебно заседание правят искане производството по делото да бъде прекратено, на основание чл.183 ал.2 ГПК /отм./, с оглед неизпълнение на задълженията на ищеца при смърт на ответника да издири наследниците му в посочения в закона шестмесечен срок, а в условие на евентуалност поддържат искането си решението в обжалваната част да бъде оставено в сила, включително излагайки доводи за прекомерност и нищожност на неустойката.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след като прецени данните по делото, с оглед наведените от касатора основания и становището на ответниците, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл.218а ал.1 ГПК /отм./ и е допустима.
Възраженията за недопустимост на касационното производство се преценяват като неоснователни. Ответникът И. З. е починал след постановяване на обжалваното решение. Съдът от своя страна не е спрял производството по реда на чл.182 ал.1 б.Б ГПК /отм./, нито е дал указания на ищеца по чл.183 ал.2 ГПК /отм./, за да се приложат последиците от евентуалното им неизпълнение.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
За да остави в сила решението в обжалваната част, с което искът за заплащане на неустойка по чл.17 сключения договор за продажба на 521 922 броя поименни акции от капитала на [фирма], поради неизпълнение на задължението на купувача по приватизационния договор в срок от 5 години от влизане на договора в сила да запази съществуващия брой работни места, е отхвърлен за разликата над 829 728 лв. до 1 816 236 лв., въззивният съд е съобразил следното: Неустойката е уговорена в размер на едногодишната средна брутна работна заплата за всяко договорено, но незаето работно място за съответния период, определено към края на всяка година. Съгласно чл.17.3 от договора, купувачът се задължава да заплати на продавача неустойката в срок от 30 календарни дни, след като бъде уведомен за нейния размер. С писмо, получено на 29.08.2000 г. Агенцията е уведомила ответника, че дължи неустойка в размер на 1 852 831.60 лв., определена за пълно неизпълнение на поетото задължение за 1999 г. за запазване на 753 бр. работни места, поради непредставянето на отчет в АП. Видно от депозираната във въззивната инстанция справка за броя на заети длъжности в периода 01.01. – 31.12.1999 г., издадена от Ч. З. АД – К. ХОТЕЛ З., броят на длъжностите по щатно разписание е 753 и съвпада с броя им към момента на сключването на договора, съобразно приетата във въззивното производство ССЕ /основно и допълнително заключение/. Той е установен въз основа на разписание на длъжностите и началните заплати по групи категории персонал в края на 1994 г. След извършена проверка по баланса, счетоводните отчети, отчета за заетите лица и средствата за работна заплата, както и справка относно заетите длъжности /всички представени по делото/, приетата пред първата инстанция ССЕ /основно заключение/ е установила, че за процесния период заетите лица в приватизираното дружество са 409 души. С оглед това, неизпълнението по чл.14 от договора възлиза на 344 бр., а дължимата неустойка – на 829 728 лв. Като неоснователно е счетено възражението на Агенцията, че размерът на изпълнението, респективно неизпълнението не следва да се определя въз основа на изследваните от вещото лице счетоводни документи. Те действително представляват частни документи, но доколкото не са били оспорени при представянето им в процеса, имат своята удостоверителна доказателствена сила.
Въззивното решение е процесуално допустимо и правилно като краен резултат, а твърдяните нарушения на съдопроизводствените правила не се установяват.
Неоснователно е оплакването, че документите, въз основа на които вещото лице в първата инстанция е изградило изводите си, са недостоверни, не се ползват с материална доказателствена сила и са непротивопоставими на ищеца, поради това, че отчетът на заетите лица към ГФО за 1999 г. бил подписан от отв. И. З.. На първо място, документът изхожда не от ответника, а от приватизираното акционерно дружество /което не е страна в производството/. На следващо място, в приватизационния договор е уговорено задължение на купувача да осигурява достъп на упълномощени от продавача лица до дружеството и неговата документация с цел проверка за спазване на условията на договора /чл.15/. Т.е. релевантни за извършване на преценка относно изпълнението на поетото задължение по чл.14 са именно документите на дружеството, въз основа на които вещото лице е дало заключението си. Освен това тази проверка е следвало да се извършва на място в дружеството от упълномощени от ищеца лица, а не по реда, посочен в писмото на Агенцията от 2000 г. При наличието на подобна двустранно приета клауза, според която документацията на дружеството е достатъчна за проверка на изпълнението, както и при неизпълнение на правомощието на продавача да осъществи проверката на място, не може впоследствие ищецът успешно да възразява, че тези документи не съдържат верни констатации и че не го обвързват, поради липсата на материална доказателствена сила, освен ако самият той не ангажира доказателства за тяхното опровергаване. Следва да се отбележи, че заключението на вещото лице е изготвено по задача, изцяло формулирана от ищеца, който нито в първоинстанционното производство, нито във въззивната инстация е отправял искане до съда за извършване от вещите лица на проверка относно действащи трудови договори и ведомости за заплати в приватизираното дружество към 31.12.1999 г., данните по които са били обобщени в отчета за заетите лица и средствата за работна заплата. С оглед горното не може да се приеме, че в конкретния случай доказателството е ценено в нарушение на нормата на чл.144 ГПК /отм./, а заключението на вещото лице – в нарушение на нормата на чл.157 ал.3 ГПК /отм./, по причини, че е било изготвено без да е извършена проверка на всички необходими документи.
Т.к. не са налице заявените в жалбата основания за касиране на въззивното решение в обжалваната му част, същото на основание чл.218ж ал.1 ГПК /отм./ следва да бъде оставено в сила.
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 54 от 29.03.2007 г., постановено по в.гр.д.№ 1382/2004 г. по описа на Софийския апелативен съд в частта, с което е потвърдено решение от 16.02.2004 г. по гр.д.№ 272/2001 г. на СГС, ТО, ІІ състав за отхвърляне на исковете по чл.92 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, предявени от Агенцията за приватизация против И. И. З., съответно за разликата над 829 728 лв. до 1 816 236 лв. по първия иск и над 49 640 лв. до 400 000 лв. – по втория.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: