О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 187
София, 01.03.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети януари две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 1536/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] /в несъстоятелност/ – [населено място], против решение №46 от 6.02.2015г., постановено по в.т.д. №692/2014г. по описа на Пловдивски апелативен съд, т.о, ІІІ състав., с което е потвърдено решение №387/5.11.2010г., постановено по т.д.№717/2008г. на Пловдивски окръжен съд.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при груби нарушения на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон. Твърди се, че съставените от въззивния съд мотиви са привидни и че съдът не е изпълнил указанията на ВКС за обсъждане на всички относими за спора доказателства. Излагат се съображения за необоснованост на извода на съда, че ответната [община] не е встъпила в дълга на [фирма] за обект „С. обходен колектор”. В жалбата се твърди, че предявените на договорно основание искове са основателни и доказани. Сочи се, че в случай на липса на всъпване в дълг, следва да бъде уважен евентуално предявения иск по чл.59 ЗЗД. Претендира се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново решение по същество, с което да бъдат уважени предявените искове с присъждане на разноски.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя следния въпрос: „Следва ли съдът да се произнесе по всички наведени от страните факти и доказателства към тези факти, когато тези факти и подкрепящите ги доказателства, са от решаващо значение за изхода на спора?”. В изложението са посочени конкретно всичките доказателства, които според касатора са от значение за изхода на спора, но не са били обсъдени от въззивния съд. Поддържа се наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК като касаторът сочи, че поставеният процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №422/18.07.1997г. по гр.д.№250/97г. на ВС, 5 с-в, решение №189 от 14.07.2005г. по гр.д.№2219/2003г., ВКС ІV г.о, ТР №1/17.07.2001г. по гр.д.№1/2001г., ВКС, ОСГК, решение от 16.09.2004г. по гр.д.№660/2003г., ВКС ІV г.о, определение №689 от 26.06.2009г. по гр.д.№391/2009г. на ВКС, ІІІ г.о. и определение №1082 от 29.09.2009г. по гр.д.№938/2009г. на ВКС, І г.о. В изложението няма поставен друг материалноправен или процесуалноправен въпрос, въпреки че в изложението е използван израза „правните въпроси от значение за делото”.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответната [община], в който се поддържа, че поставените /поставеният/ от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същите не отговарят на общия критерий за това по чл.280 ал.1 ГПК. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба, тъй като не са налице касационните основания по чл.281 т.3 ГПК. Според представителя на ответната Община въззивният съд обосновано и законосъобразно е приел, че с анекса от 15.04.2004г. е предвидено заместване в дълг и че по делото липсват доказателства за дадено съгласие от кредитора по чл.102 ал.1 ЗЗД. С отговора на касационната жалба се претендират разноски за правна защита пред касационната инстанция.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №387/5.11.2010г., постановено по т.д.№717/2008г., Пловдивски окръжен съд е отхвърлил изцяло предявените от [фирма] /н/ против [община] искове за сумата 52 794.20 лв. – незаплатено възнаграждение за извършени СМР, за сумата 4 223.53 лв. – договорна неустойка за периода от 4.07.2005г. до 3.07.2008г. и за сумата 21 552.16 лв. – законна лихва върху главницата за периода от 4.07.2005г. до 3.07.2008г. С решението е отхвърлен и предявения като евентуален иск по чл.59 ЗЗД за сумата 52 794.20 лв. С решение №198/11.04.2011г. по в.т.д.№52/2011г., състав на Пловдивски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение.
С определение №513 от 4.07.2012г., постановено по т.д.№799/2011г., състав на ВКС, ІІ т.о, е допуснал касационно обжалване на решението на Пловдивски АС по т.д.№52/2011г. с оглед поставените от касатора два процесуалноправни въпроса : 1.длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства и инвокираните доводи на страните и 2. има ли задължение въззивният съд, при нарушаване на чл.146 ГПК от първоинстанционния съд, да повтори опороченото действие като изготви доклад по делото и укаже на страните кои факти се нуждаят от доказване?”. С решение от 9.06.2014г., постановено по същото дело по реда на чл.290 ГПК, касационният състав е отменил обжалваното въззивно решение и е върнал делото на Пловдивски апелативен съд за ново разглеждане. Във връзка с поставения първи въпрос, касационният състав е приел, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, визирани в чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК , тъй като не е обсъдил всички събрани и своевременно релевирани доказателства и доводи на страните. К. състав е посочил, че въззивникът е аргументирал наличието на солидарна отговорност по чл.101 изр.1 ЗЗД на [община] и [фирма] с представените по делото Заповед №ОА-2019/15.12.2004г. на Кмета на [община] и последвалите я тристранни протоколи от 5.01.2005г. и 17.01.2005г., както и с Акт обр.10 от 18.02.2005г. за установяване на състоянието на строежа при спиране на строителството.
С обжалваното пред настоящата инстанция решение, постановено по в.т.д. №692/2014г. по реда на чл.294 ал.1 ГПК от друг състав на Пловдивски апелативен съд, отново е потвърдено първоинстанционното решение на Пловдивски окръжен съд по т.д.№717/2008г. В обжалваното решение съдът е приел за установено, че на 1.03.1999г. между [община] и [фирма] – [населено място], е сключен договор, с който Общината възлага на [фирма] да осъществява функциите на инвеститор за проектиране и строителство с трети лица върху обекти, на които Общината е инвеститор. В решението е посочено, че на 30.07.1992г., между [фирма] и [фирма] – [населено място], е сключен договор за строителство по твърда договорна стойност на обект „С. обходен колектор и прехвърляне на отпадни води” като на 22.05.2003г. между тях е подписан допълнителен договор, с който са уточнени допълнителни детайли във връзка с изпълнението на първоначалния договор. Въззивният състав е приел за установено, че на 15.04.2004г. към договора между [община] и [фирма] е изготвен писмен анекс, подписан от страните по договора, според който [община] „встъпва на мястото на [фирма] по всички договори за проектиране и строителство на обектите, по които [фирма] е бил възложител или строител”. Съдът е отразил също, че в Анекса от 15.04.2004г. е предвидено, че „ с това инвеститор/възложител става [община] като за целта се оформят тристранни споразумения между [община], [фирма] и съответния проектант или строител”. В приложения към анекса списък на обектите, за които анекса има действие, е посочен и обекта „С. обходен колектор”.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният състав, след направено тълкуване на отделни клаузи в анекса, е достигнал до извода, че волята на страните, подписали Анекса от 15.04.2004г. е [община] да замести изцяло длъжника в отношенията му с [фирма] /при хипотезата на заместване по чл.102 ал.1 ЗЗД/, а не да стане съдлъжник /при хипотезата на встъпване по чл.101 ЗЗД/. Съдът е посочил, че за заместване на длъжника по чл.102 ал.1 ЗЗД е необходимо съгласието на кредитора и че „без това съгласие анексът не може да разпростре действието си, както по отношение на [община] и [фирма], така и по отношение на „Т. П.” АД”. Във връзка с липсата на съгласие на кредитора съдът е приел, че предявените искове на договорно основание са неоснователни. Съдът е изложил съображения за неоснователност и на евентуално съединения иск по чл.59 ЗЗД, посочвайки, че при наличието на договорни отношения между [фирма] и [фирма]/н/, исковите суми могат да се претендират единствено на договорно основание, но не и като неоснователно обогатяване.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед поставения въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК.
Поставеният от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос: „Следва ли съдът да се произнесе по всички наведени от страните факти и доказателства към тези факти, когато тези факти и подкрепящите ги доказателства, са от решаващо значение за изхода на спора?” е същият въпрос, по който с определение №513 от 4.07.2012г., постановено по т.д.№799/2011г., на ВКС, ІІ т.о, е допуснато касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд по т.д.№52/2011г. По този процесуалноправен въпрос ВКС вече е дал отговор с решението, постановено по реда на чл.290 ГПК / без да включва във въпроса твърдението на касатора, че тези доказателства са от решаващо значение за изхода на спора/. Същият процесуалноправен въпрос не може да бъде поставен повторно в рамките на новото касационното производство по същия правен спор. Ако при повторното разглеждане на делото въззивният съд не се е съобразил с указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона, това евентуално би обусловило въпрос по чл.280 ал.1 ГПК относно задължението на въззивния съд по чл.294 ал.1 изр.последно ГПК, но не и въпрос, по който вече ВКС вече е дал отговор с решението по чл.290 ГПК. В тази връзка поставеният повторно от касатора въпрос, свързан със задължението на съда по чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК да обсъди събраните по делото доказателства и инвокираните доводи на страните, в случая не се явява значимия, обуславящ за спора процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът излага съображения, че въззивният съд не се е съобразил с указанията на ВКС да обсъди Заповед №ОА-2019/15.12.2004г. на Кмета на [община] и последвалите я тристранни протоколи от 5.01.2005г. и 17.01.2005г., както и с Акт обр.10 от 18.02.2005г. Доколкото обаче касаторът не поставя ясно и точно формулиран въпрос, свързан със задълженията на въззивния съд по чл.294 ал.1 ГПК, касационният състав не е задължен да изведе такъв въпрос от изложението към касационната жалба / т.1 от ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК/. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнително основания за това.
По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решение №46 от 6.02.2015г., постановено по в.т.д. №692/2014г. по описа на Пловдивски апелативен съд, т.о., ІІІ с-в.
На основание чл.81 и чл.78 ал.3 и чл.78 ал.8 ГПК касаторът [фирма] /н/ следва да бъде осъден да заплати на [община] сумата 2 142 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено по чл.9 ал.3 във вр. с чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №46 от 6.02.2015г., постановено по в.т.д. №692/2014г. по описа на Пловдивски апелативен съд, т.о., ІІІ с-в.
ОСЪЖДА [фирма] /н/ -ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на [община] от [населено място], пл. „С. С.” №1, сумата 2 142 лв. /две хиляди сто четиридесет и два лева/– разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :