О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 416
С., 19.06.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на осемнадесети юни през две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова ч.т.д. № 2561 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.2 ГПК.
Постъпила е частна жалба от [фирма], [населено място] срещу Определение № 240 от 07.05.2013 год. по в.гр.д.№ 164/2013 год., с което Варненският апелативен съд се е произнесъл по депозираната пред него молба по чл.389 ГПК и е оставил без уважение искането на [фирма]- ищец по обратния иск за допускане на обезпечение чрез налагане на запор върху вземането на привлеченото трето лице помагач и ответник по обратния иск К. П. Г. към Л. К. К. по договор за заем до размер на исковата сума 85 000лв.
Частната жалба пред ВКС е постъпила в срока по чл.275 ГПК и е допустима. Препис от същата не се връчва на насрещната страна.
В производството по т.д.№ 414/2011г., образувано пред ОС Добрич от Л. К. К. с петитум осъждането на [фирма], [населено място] да заплати сумата 85 000лв. /частичен иск от общата сума 180 914.28лв./ на основание чл.79,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.240 ЗЗД –дадена по договор за заем от 01.02.2011г. и Анекс от 02.03.2011г., е приет за разглеждане предявеният от ответника обратен иск срещу привлеченото трето лице помагач К. П. Г.. С първоинстанционното решение е уважен главният иск, както и обратният, при условие, че [фирма] изплати на Л. К. К. задължението от 85 000лв., ведно със законната лихва от 21.12.2011г. по първоначалния иск. Предявените от ответника като насрещни инцидентни установителни искове за установяване нищожността на договора за заем и на анекса са отхвърлени.
В образуваното по въззивна жалба на [фирма] срещу решението в частта за уважаване на главния иск и в частта за отхвърлянето на насрещните установителни искове за нищожност на договора и анекса производство пред Варненския АС, жалбоподателят е поискал допускане на обезпечение на обратния иск чрез налагане на запор върху вземане по договор за заем, което ответникът К. Г. имал към ищцата. Позовал се е на наличието на предпоставките за налагане на обезпечението, на обстоятелството, че недвижимите имоти на третото лице-помагач са обременени с тежести и не могат да послужат като надлежно обезпечение, и е поискал да бъде наложен запор върху посоченото вземане на Г.. Като доказателство за съществуването му е посочил представената пред първоинстанционния съд годишна данъчна декларация по чл.50 ЗДДФЛ на Л. К., в която е деклариран „непогасен към 31.11.2011г. остатък от заем в размер на 100 000лв., получен от К. Г.”.
Въззивният съд е приел, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на кредиторите, а в масата на имущество безспорно се включват и вземанията, но за да може да изпълни обезпечителната си функция това вземане следва да е ликвидно-установено по основание и размер и да е изискуемо- да е с настъпил падеж. Посочил е, че представената декларация по чл.50 ЗДДФЛ дава само индиция, че такова вземане съществува, но за да бъде поставено под запор, е необходимо да бъде индивидуализирано в достатъчна степен не само по отношение на страните-длъжник и кредитор, но и по основание и размер, които обстоятелства са неизяснени, поради което и исканата обезпечителна мярка не може да бъде приложена.
В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно, следва да бъде отменено и исканото обезпечение да бъде допуснато. Жалбоподателят счита, че съдът е излязъл извън пределите на предвидената в чл.391 ГПК проверка като е изследвал изискуемостта и ликвидността на вземането, което е поискано да послужи като обезпечение, които обстоятелства са ирелевантни и не подлежат на установяване в производството по обезпечение на предявения иск. Поддържа, че в закона липсва изискване за ликвидност и изискуемост на вземането, което да послужи като обезпечение, стига то да не представлява такова, върху което не се допуска принудително изпълнение.
От насрещната страна отговор на частната жалба не е постъпил в срока по чл.276 ГПК.
Частната жалба е депозирана в срока по чл.275 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Независимо от формалното наличие на предпоставките за допускане на обезпечението на предявения обратен иск – обезпечителна нужда, която при осъдителен иск за парично вземане не подлежи на самостоятелно установяване; допустимост на иска и събрани доказателства в подкрепа на твърденията, на които той се основава; принципно допустима от закона обезпечителна мярка и адекватност и съразмерност с оглед нуждата от обезпечение, съдът дължи преценка и доколко поисканото вид обезпечение е индивидуализирано и конкретизирано. Съдът следва да допусне такава мярка, която да може да бъде наложена, а поисканата от страната е „запор върху вземането на К. Г. към Л. К. за сумата 100 000 лв.”. Законът не изисква вземането, чието запориране се иска да бъде изискуемо и ликвидно, но предпоставка за уважаването на молбата е възможността в достатъчна степен това вземане да бъде индивидуализирано и описано като конкретно задължение на трето лице към ответника с ясен правопораждащ факт- конкретен договор или друго основание. Допускането на запор върху вземане към трето лице следва да гарантира безспорност кое конкретно вземане съдът подлага на обезпечение и то следва ясно да бъде очертано в определението по чл.389, респ.чл.390 ГПК. Това би гарантирало яснота и при налагането на обезпечителната мярка, защото запорът се налага с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, в което вземането, върху което се насочва изпълнението, следва да бъде точно посочено от съдебния изпълнител. Ако третото задължено лице не признае вземането и не предаде дължимото на съдебния изпълнител, последният следва да възложи на кредитора също конкретно описано вземане за събиране или вместо плащане /чл.510 ГПК/.
Поисканата от ищеца по обратния иск обезпечителна мярка е неконкретизирана, защото твърдяното вземане не е индивидуализирано с никакви белези, респ. основание за възникването му. То не би могло да бъде ясно описано и чрез препращане към данъчната декларация по чл.50 ЗДДФЛ на третото лице за 2011г., защото и в нея няма отразено съдържание на договор за заем с индивидуализиращи признаци като страни, дата на сключване, размер на заетата сума, падеж и други уговорки.
Преценката на съда че обезпечението не следва да бъде допуснато поради това, че вземането-обект на запора не е конкретно посочено, е правилна и обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Предвид на горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 240 от 07.05.2013 год. по в.гр.д.№ 164/2013 год. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.