1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 388
С., 29.05.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Е. М.
И. П.
като изслуша докладваното от съдията П. т.д. № 3124 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищцата Д. Н. К. против Решение № 577/2014г. от 10.06.2014г. по в.т.д.№ 447/2014г. на Варненския ОС, ТО, 2 състав, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 10398/2012г. на РС Варна за отхвърляне на предявените срещу [фирма], [населено място] в евентуално обективно съединение искове по чл.55, ал.1, предл.второ ЗЗД и чл.55,ал.1, предл.трето ЗЗД за връщане на сумата 25 000лв., предоставена на дружеството по силата на споразумение от 07.09.2011г., поради неосъществено основание, евентуално на отпаднало основание, ведно със законната лихва от предявяване на иска.
С касационната жалба се иска отмяна на решението като постановено при неточно приложение на относимите материалноправни и процесуалноправни норми, както и в противоречие с установените по делото обстоятелства и уважаване на предявения иск със законните последици.
В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК въпросите, по които се иска допускане на касационното обжалване са: 1/Надлежно ли е упражнено правото на разваляне на споразумението с исковата молба и следва ли то да се счита за развалено, въпреки че не е даден срок за изпълнение, при положение, че в хода на процеса не е последвало изпълнение. Позоваването е на допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК-противоречие с Решение № 706 от 30.12.2010г. по гр.д.№ 1769/2009г. на 3 г.о., Решение № 178 от 12.11.2010г. по т.д.№ 60/2010г. на 2т.о., Решение № 37 от 22.03.2011г. по гр.д.№ 920/2009г. на 4 г.о. Твърдението е, че е налице пълно неизпълнение на споразумението, а от предявяването на иска са изминали две години-срок, достатъчен за извършване на поетите със споразумението действия. 2/При липсата на изпълнение в процеса в посочен срок, следва ли ищецът да доказва, че изпълнението е невъзможно или безполезно и процесуалноправният как се разпределя доказателствената тежест при кондикционните искове по чл.55,ал.,1, предл.второ и трето ЗЗД. Допълнителната предпоставка също е по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК с позоваване на Решение № 138 от 07.10.2009г. по т.д.№ 375/2009г. на 2 т.о., Решение № 556 от 13.07.2010г. по гр.д.№ 46/2009г. на 4 г.о., Решение № 69 от 27.04.2011г. по т.д.№ 644/2010г. на 2 т.о. и Решение № 26 от 28.02.2013г. по т.д.№ 297/2012г. на 2 т.о. 3/ В противоречие в ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС се посочва произнасянето по процесуалноправния въпрос-налагането в тежест на ищеца недоказването на правнорелевантни факти, без въззивният съд да е дал указания и да е извършил повторен доклад, което е било задължително предвид липсата на такива указания от първата инстанция. Твърди се, че въззивната инстанция е приложила императивна материалноправна норма /поставил като предпоставка за основателността на иска доказването от ищеца невъзможността или безполезността за изпълнение, при липса на дадени указания, че ищецът следва да докаже тези факти. 4/ Дали основанието по смисъла на чл.55,ал.1 ЗЗД на един договор може да съставлява самият договор, а не очакваната престация по него. Въпросът е поставен във връзка с извода на въззивната инстанция, че искът по чл.55,ал.1,предл.второ ЗЗД е неоснователен, тъй като не е налице невъзможност за изпълнение, а и престацията има основание, тъй като самото споразумение представлява основанието да даване на сумата. Въведената допълнителна предпоставка е противоречие с ППВС 1/79г., съгласно което при втория състав на чл.55 ЗЗД подлежи на връщане даденото с оглед на очаквано бъдещо основание, което не е могло да бъде осъществено; в конкретния спор искът е за присъждане на сума, дадена по споразумение за проектиран договор за наем на поети за изграждане от ответника обекти-т.е. споразумението било обещание за сключване на друг договор. Евентуално се иска допускане на обжалването по същия въпрос в хипотезата на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.
Писмен отговор от [фирма], [населено място] не е постъпил в срока по чл.287 ГПК.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Ищцата в предявената на 18.07.2012г. искова молба е основала евентуално заявените претенции за връщане на сумата 25 000лв. на сключено на 07.09.2011г. с ответното дружество като „довереник” и три физически лица, между които и ищцата /”доверители”/ споразумение, по силата на което всеки един от последните е поел задължение да предостави по 25 000лв., а дружеството, съгласно т.2, да я вложи в СМР, оборудване, обзавеждане и узаконяване на наетия от него недвижим имот-част от база И., находящ се в [населено място], [община] с цел изграждане на автомивка с 1 клетка, магазин, бар и др.помещения, като с част от сумата /15 729лв./, съгласно т.3, да закупи оборудване за автокомплекса, магазина и бара; задължило се по силата на т.4 е да преотдаде под наем построения и оборудван комплекс за срок от 5 години на дружеството [фирма] след регистрацията му в ТР, като уреди проблемите със своя наемодател; уговорено е, че след изтичане на едногодишния срок, споразумението може да бъде прекратено с тримесечно предизвестие от „доверителите”, в който случай е поето задължението собствеността на машините и оборудването да бъде прехвърлена безвъзмездно на [фирма]. Позовала се е на неизпълнение на задълженията по т.2 за изграждане и узаконяване на обектите, на липса на издадени строителни книжа, липса на фактическа възможност дружеството да извърши строителството поради това, че разрешителните е следвало да бъдат издадени на собственика на автобазата. Заявила е като факти, даващи основание за връщане на даденото, неизпълнение на задължението по т.4-за преотдаване под наем на обекта на новоучреденото дружество [фирма], както и е изразила съмнение, че наемателят е разполагал с право да пренаемане на имота. Следващо обстоятелство, „даващо основание за прекратяване на договора по право” е посочено прекратяването на наемния договор с [фирма] като наемател, обуславящо невъзможност за изпълнението на задължението за пренаемане на имота-основание по чл.89 във вр. с чл.55,ал.1, предл.второ ЗЗД. Поддържано е, че извършената престация от 25 000лв. е с оглед на очаквано бъдещо основание, което не е осъществено. В условията на евентуалност /ако съдът счете, че причината поради която не са изпълнени задълженията по т.2 и т.4 от споразумението не е неосъществено основание/, а виновно неизпълнение на задълженията по договора, искането е за връщане на сумата на основанието на третия фактически състав на чл.55 ЗЗД-отпаднало с обратна сила основание при разваляне на договора поради неизпълнение. Последователно поддържаната от ответника теза е заявената в отговора на исковата молба-сумата от 25 000лв. е получена, но са изпълнени поетите със споразумението задължения-закупени са машини за оборудване на автокомплекса /за което са представени фактури/, но вещите били взети неправомерно от ищцата в качеството й на управител на [фирма], поради което [фирма] е предявило иск по чл.108 ЗС /за което са представени доказателства-искова молба с обща стойност на търсените вещи 15 729лв./. Поддържано е изпълнение на задълженията по т.4-поради това, че [фирма] не е имал право да преотдава имота под наем /видно от т.8 на представения наемен договор от 18.04.2011г. с наемодател [фирма]/, е съдействало /съгласно приложена като доказателство молба от 16.11.2011г. до наемодателя от управителя на [фирма]/ [фирма] да сключи наемен договор с [фирма] и такъв е бил сключен на 01.12.2011г; комплексът е бил изграден и годен да служи по предназначението си, бил е използван от [фирма], последното прекратило договора за наем и комплексът бил разрушен от К.. Относно твърдението за неизпълнение на задължението по т.3 е възразено, че това е обещание за дарение на машините, но то не произвежда действие. По делото не е било спорно, че „по силата на договора за наем от 01.12.2011г. с [фирма], [фирма] е наемател на автомивка, находяща се в [населено място]” –видно от жалба на Д. К. от 09.01.2012г. до РП, както и че в търговския обект /автомивка/, стопанисван от [фирма], търговецът не е осигурил и не държи в обекта на разположение на контролните органи, документите, необходими за функционирането му, за което с наказателно постановление на наемателя е наложена глоба за административното нарушение, констатирано с акт от 25.01.2012г. Разпитаните свидетели са установили, че мивката е функционирала, за обособяването й са били поискани разрешения за ремонт, а към март 2012г. е вече е била разрушена.
Въззивната инстанция е приела, че [фирма] е ползвала автомивката, но не е установено, че обектът е бил разрушен именно от ищцата. По поддържаното главна претенция за връщане на сумата на неосъществено основание е мотивирано, че хипотезата на чл.55,предл.второ ЗЗД е приложима при престация, извършена с оглед очаквано бъдещо основание, което не е могло да бъде осъществено: така в хипотезата на погасяване на задължението на страна по двустранен договор поради невъзможност за изпълнение; в хипотеза на сделка при несбъднато отлагателно условие и др. Счела е, че в конкретния спор, изхождайки от естеството на поетото насрещно задължение и неговия смесен характер, отсъства фигурата „невъзможност за изпълнение”. Приела е, че претендираната сума е дадена на основание споразумението, а не във връзка с бъдеща кауза, която да е останала неосъществена, от което е почерпан изводът за неоснователност на иска по този фактически състав. При разглеждане на евентуалния иск е обсъдено, че той е основан на твърдения за разваляне на споразумението. Отчетено е, че в сключеното споразумение липсва уговорка, даваща възможност за едностранното му разваляне без даване на срок /прието е, че точно в обратния смисъл са разпоредбите на чл.5 и 6/, която уговорка би дерогирала диспозитивното правило на чл.87,ал.2 ЗЗД, от което е изведено че упражняване правото на разваляне е предпоставено от установяването на настъпила виновна невъзможност за изпълнение на длъжника, безполезност за кредитора поради виновна забава на длъжника или изпълнението е следвало да бъде непременно в уговорения срок. Прието е, че тези хипотези не са установени и упражненото с предявяването на исковата молба, с която се претендират последиците от развалянето /с изрично позоваване на Решение № 178 от 12.11.2010г. по т.д.№ 60/2010г. на 2 т.о./, субективно преобразуващо право на разваляне не е надлежно упражнено, правното действие на развалянето не е настъпило и към настоящия момент страните са валидно обвързани от договора.
Не следва касационното обжалване да бъде допуснато по поставения първи материалноправен въпрос, тъй като проблематиката за „последвало или не в хода на процеса изпълнение на споразумението” не е бил поставян, не е въведен в предмета на спора, съотвено съдилищата не са разглеждали и не са се произнасяли по нея. От друга страна въззивната инстанция не е очертала обема на неизпълнението, а е приела, че задължението по т.2-за предоставяне на обекта за ползването му от новоучреденото дружество под наем е било изпълнено, като същевременно са били налице и данни за цялостно изпълнение на задължението, поето в т.3 на споразумението. Даденото разрешение в задължителната практика на която касаторът се позовава, е предпоставено от наличие на установено неизпълнение на въведените в предмета на спора задължения на длъжника, поради което не може да се счете, че е налице противоречие на обжалваното решение с нея.
По същите съображения е неоснователно искането за допускане на касационното обжалване и по втория въпрос и във двете му части /материалноправен и процесуалноправен/.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по третия-процесуалноправен въпрос произтича от обстоятелството, че въззивният съд изрично е посочил, че прилага не императивна, а диспозитивната норма на чл.87,ал.2 ЗЗД, поради което поставянето на въпроса в контекста на процесуалните задължения на въззивната инстанция, когато следва да приложи императивна правна норма, е несъстоятелно. Неотносимо и неприложимо е даденото разрешение в отговора по т.2 на ТР№ 1/2013г., което е важимо за хипотеза, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти; само в такъв случай той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по въпроса по приложението на разпоредбата на чл.55,ал.1,второ и трето ЗЗД произтича от поставянето му в контекста на „невъзможност за осъществяване на крайния резултат на споразумението”-обстоятелство, което въззивната инстанция е отрекла да е установено-приела е, че такава невъзможност не е доказана. Поради това не е налице и твърдяното противоречие с ППВС №1/79г. Несъгласието на касатора с невъзприемането на твърденията му, че извършената престация от 25 000лв. е с оглед на очаквано бъдещо основание, което не е осъществено; с извода на ОС за неустановеност на довода за липса на фактическа възможност дружеството да извърши строителството; и мотивите за отсъствието на основанието и предпоставките за прекратяване на договора по право поради прекратяването на наемния договор с [фирма] като наемател, водещо до невъзможност за изпълнението на задължението за пренаемане на имота, не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването и по поставения последен материалноправен въпрос.
Липсата на надлежен правен въпрос с характеристиката посочена в чл.280,ал.1 ГПК, разяснена в т.1 на ТР№ 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС изключва възможността за допускане на касационното обжалване, като ВКС не е длъжен да го изведе от твърденията на касатора относно фактите и доводите му за неправилност на решението.
Разноски за производството не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 577/2014г. от 10.06.2014г. по в.т.д.№ 447/2014г. на Варненския ОС, ТО, 2 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.