Определение на ВКС-Търговска колегия, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260
С., 09.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на осми март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Е. М.
И. П.
като изслуша докладваното от съдията П. т.д. № 66 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [община], обл. П., срещу въззивното решение № 1677 от 02.08.2016 год. по т.д.№ 4703/2015 год. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация Министерство на регионалното развитие и благоустройството /наричан по-долу „МРРБ“/, надлежно уведомен по реда на чл. 287, ал.1 ГПК, не е представил писмен отговор в законоустановения срок.
Въззивното производство е било образувано по жалба на МРРБ срещу Решение № 4537 от 24.06.2015 год. по гр.д.№ 13864/2013 год. на Софийски градски съд. С него първоинстанционният съд е осъдил МРРБ да заплати на [община] сумата от 43 615,07 лв., представляваща отказана за верификация и плащане сума, дължима по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Регионално развитие“ /2007-2013/ № BG 161PO001/4.1-04/2010 от 01.06.2011 г. за извършени строително-монтажни работи съобразно количествено-стойностната сметка – неразделна част от договора, отразени в позиция 4 и позиция 5 (изкоп с багер на речна баластра при утежнени условия за транспорт и превоз на 5 км.), която сума е била дължима след приспадане от общата стойност на горепосочените СМР, а именно сумата от 45 910,60 лв. с вкл. ДДС, на сумата от 2 295,53 лв., представляваща задължителен собствен принос на [община], ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата молба – 16.10.2013 год., до окончателното плащане.
Първоинстанционният съд е приел, че предявените обективно съединени искове на Община [населено място] срещу МРРБ са с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД. Счел е, че са процесуално допустими, а по същество – основателни. За безспорно съдът е посочил наличието на сключен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по програма „Регионално развитие“, неговите условия, както и размера на отказаната за верефициране сума, представляваща стойността на посочените в исковата молба СМР.
Спорно е било дали за СМР по позиция 4 и позиция 5 от количествено – стойностната сметка се дължи плащане по договора. След преглед на заключението на вещите лица по допуснатата СТЕ, както и от показанията на свидетелите Софийски градски съд е стигнал до извода, че претенциите за стойността на СМР както по позиция 4, така и по позиция 5 са били изпълнени точно съобразно договора и проекта, поради което за тях се дължи заплащане по договора. Така мотивиран, Софийски градски съд е уважил както главния, така и акцесорния иск.
С въззивно решение № 1677 от 02.08.2016 год. по т.д.№ 4703/2015 год. на Софийски апелативен съд първоинстанционното решение е обезсилено.
В решението си въззивният съд изрично се е позовал на чл.24 ал.1 във вр. с § 1 т.1 от ДР на ЗУСЕСИФ, съгласно който договорът за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ еднозначно е определен като административен договор, подлежащ на оспорване по реда на АПК, както и всички издавани по този закон административни актове – чл. 27 ал.1 ЗУСЕСИФ. Посочил е още, че съгл. чл.73 ал.4 ЗУСЕСИФ решението за налагане на финансова корекция представлява индивидуален административен акт, подлежащ на оспорване по същия ред.
Съдебният състав е визирал и нормата на § 10 ал. 2 от ДР на ЗУСЕСИФ, съгласно която образуваните до влизането в сила на този закон съдебни производства по жалби срещу изявления за финансови корекции на ръководителя на управляващия орган се довършват по реда на чл.27 ал.1 и ал. 5-7. Изтъкнал е, че тази норма е влязла в сила на 26.12.2015 год. и законодателят е разпоредил изрично приложението й спрямо заварените съдебни производства. С оглед на гореизложеното, Софийски апелативен съд е стигнал до извода, че при този правен режим защитата на правото на бенефициера да получи плащане по договора следва да се осъществява не чрез осъдителен иск, а чрез обжалване по реда на АПК на административния акт с който е отказано верифициране и плащане и/или е наложена финансова корекция. За конкретния случай САС е приел, че отношенията между страните в спора са възникнали по силата на административен договор, а решението за извършване на финансова корекция е индивидуален административен акт, поради което дължимостта на неизплатената финансова помощ не може да бъде установена по исков ред, включително и по реда на инцидентния съдебен контрол по чл. 17, ал.2, изр. 2 ГПК.
Като краен резултат Софийски апелативен съд е приел, че първоинстанционното решение е процесуално недопустимо, като постановено по съдебен спор, който е неподведомствен на гражданските съдилища /чл.1 ГПК/. Обезсилил е решението на Софийски градски съд на основание чл.270 ал.3 предл. 2 ГПК, и е постановил изпращане на делото на Административен съд – [населено място] по компетентност.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът [община] се позовава на недопустимост на въззивното решение и в тази връзка на служебна преценка от страна на съда съгласно т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това, е формулиран следният процесуалноправен въпрос: „При условие, че ищецът определя спорното право, което се индивидуализира със страните, предмета и искането към съда, произнасянето на съда по нещо различно от отправеното от ищеца искане, има ли за последица постановяване на недопустимо решение?“ Визира се приложното поле за касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като се цитират следните съдебни актове: решение № 166 от 13.01.2012 г. на ВКС по т.д.№ 43/2011 г., I т.о.; решение № 11 от 21.01.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 309/2010 г. на I г.о.; решение № 16 от 24.03.2011 г. на ВКС по т.д.№ 354/2010 г. на I т.о.
Във връзка с квалификацията на въззивния съд на процесния договор като административен се поставя следният материалноправен въпрос: „След като, съгласно легалната дефиниция в § 1, т. 1 от ДР на ЗУСЕСИФ „административен договор“ е „изрично волеизявление на ръководителя на управляващия орган за предоставяне на финансова подкрепа със средства от ЕСИФ, по силата на което и със съгласието на бенефициента се създават за бенефициента права и задължения по изпълнението на одобрения проект“, както и че „административният договор се оформя в писмено споразумение между ръководителя на управляващия орган и бенефициента, заместващо издаването на административен акт“, съставлява ли процесният договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, сключен преди приемане на ЗУСЕСИФ, административен договор при условие, че същият не е сключен въз основа на волеизявление на ръководителя на управляващия орган за предоставяне на финансова подкрепа, страна по него не е ръководителят на управляващия орган, а МРРБ и същият не замества издаването на административен акт?“ Сочи се касационно основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона- за разкриване на точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването й.
Като следващ материалноправен въпрос е поставен следният въпрос: „При твърдение на ищеца в исковата молба за накърнено негово материлано право, произтичащо от неоснователно неизпълнение на поетите от договарящия орган задължения по ДБФП, регулируеми ли са отношенията между страните от гражданските закони, в частност от ЗЗД?“ Визира се касационно основание за допускане по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като се посочва решение № 240 от 07.05.2015 г. по т.д.№ 317/2014 г. на ВКС, ТК, I отд.
С оглед разпоредбата на § 10 от ПЗР на ЗУСЕСИФ касаторът формулира и три процесуалноправни въпроса, за които счита, че е налице хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Първият от тях гласи: „Приложим ли е текстът на § 10, ал. 2 от ПЗР на ЗУСЕСИФ /обн. ДВ, бр. 101 от 22.12.2015 г./ към настоящия правен спор, при условие че предметът му не е свързан с налагане на финансова корекция и такава обективно не съществува?“
Вторият въпрос е: „При условие че ЗУСЕСИФ дефинира като административни актове само изявленията на УО по Глава Трета, касаеща предоставянето на безвъзмездна финансова помощ, както и изявленията на УО за налагане на финансови корекции, попадат ли в тази категория изявленията на УО, касаещи самото изпълнение на договора, в частност тези за непризнаване на определени разходи?“
Третият въпрос е формулиран по следния начин: „Кой ред е приложим за образуваните до приемането на ЗУСЕСИФ искови производства, касаещи изпълнението на ДБФП, в частност за непризнати от УО разходи на бенефициента- същите се довършват от гражданските съдилища, съгласно § 10, ал. 1 от ПЗР на ЗУСЕСИФ или подадените искови молби се разглеждат като „жалби“ и образуваните производства се довършват по реда на чл. 27, ал.1 и ал. 5-7 от закона, съгласно нормата на § 10, ал. 2 от ПЗР на ЗУСЕСИФ?“
С оглед на последните три въпроса касаторът счита, че е налице приложното поле по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, като се позовава на определение № 2338 от 07.07.2016 г. по т.д.№ 2395/2016 г. на САС, ТК, 9 с-в.
По така поставените въпроси настоящият съдебен състав намира следното:
След депозирането на жалбата и изложението, по повод различното тълкуване на § 10 ал.3 от ПЗР на ЗУСЕСИФ, от състави на ВКС са постановени по реда на чл.290 ГПК решения по въпроса кой ред е приложим – административно-правен или гражданско-правен по отношение на заварените висящи искови производства, свързани с разходването на средства от европейските фондове. С Решение № 66 от 21.03.2017 год. по гр.д.№ 60146/2016 год. и с Решение № 17 от 23.03.2017 год., състави на ІV г.о. и на ІІІ г.о. на ВКС са се произнесли по спорове, свързани с дължимостта на средства, предоставени по оперативна програма „Регионално развитие”.
Поради това и на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, касационен контрол ще следва да бъде допуснат по последния от поставените от касатора въпроси, който се свежда до следното: „Кой ред е приложим за образуваните до приемането на ЗУСЕСИФ искови производства, касаещи изпълнението на договор за безвъзмездна финансова помощ – същите се довършват от гражданските съдилища или подадените искови молби се разглеждат като „жалби“ и образуваните производства се довършват по реда на чл. 27, ал.1 и ал. 5-7 от закона, съгласно нормата на § 10, ал. 2 от ПЗР на ЗУСЕСИФ?“
Касаторът ще следва да внесе на основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа № 1/2008 год. на МП държавна такса в размер на 872.50 лв. и представи вносен документ в 1-седмичен срок от съобщението.
Предвид на горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1677 от 02.08.2016 год. по т.д.№ 4703/2015 год. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора Община [населено място], че следва да внесе по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 872.50 лв. и представи вносен документ в 1-седмичен срок7 от съобщението.
След изтичането на срока и с оглед изпълнение на задължението за държавна такса, делото да се докладва за насрочване или прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.