1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 714
С., 02,10,2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Е. Марков
Ирина П.
като изслуша докладваното от съдията П. т.д. № 3712 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Б. Н. С. против Решение № 130 от 19.05.2014г. по в.т.д.№ 77/2014г. на Варненския АС, ТО, с което е потвърдено решението по т.д.№ 2766/2012г. на Варненския ОС. С последното Н. е осъден да заплати на основание чл.463,ал.1 вр. с чл.462 ТЗ М. С. П. сумата 120 000 евро по запис на заповед, издаден на 27.07.2009г. с падеж 19.11.2009г., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба.
С касационната жалба се поддържа основанието за отмяна на решението като постановено при съществено нарушение на процесуалните правила-необсъждане от въззивната инстанция на доводите, че ответникът не е материалноправно легитимиран да отговаря, тъй като не е задължен нито по записа на заповед, нито по обезпечената с него каузална сделка-договора за заем. Поддържа се и неправилно приложение на разпоредбата на чл.462 ТЗ, според която, за да възникне лична отговорност на издателя на записа, той следва да няма представителна власт или да я превиши. Сочи се, че Б. Н., чийто подпис е положен върху записа в качеството му на управител на посочения издател [фирма], [населено място] е един от вписаните в ТР управители на дружеството, който го представлява заедно с другия управител, чийто подпис отсъства върху менителничния документ. Поддържа се, че неполагането на подпис от втория управител при съвместна представителна власт, не обуславя приложението на разпоредбата на чл.462 ТЗ; липсващия подпис на втория управител не представлява липса на представителна власт на първия или превишаване на властта му, а е липса на завършен фактически състав по издаването /подписването/ на документа.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 се иска допускане на касационното обжалване по процесуалноправния въпрос: Следва ли да бъдат обсъждани доводите по съществото на делото, изтъкнати за първи път пред въззивната инстанция или те са преклудирани. Забраната за посочване на вони факти и обстоятелства, простира ли се и върху новите правни интерпретации на същите факти и доказателства, направени за първи път пред въззивната инстанция при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Посочва, че тези правни доводи са изтъкнати в становището по съществото на спора във въззивното производство, но съдът отказал да се произнесе по тях като преклудирани. Изложени са подробни съображения за съществуващата забрана по чл.266,ал.1 ГПК във въззивното производство да се твърдят нови обстоятелства и да се сочат и представят доказателства, което обаче не означава забрана да бъдат наведени нови правни доводи. Според касатора по тях съдът дължи произнасяне. Позовава се и на основанието по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК-противоречие с ТР №1/2013г. т.4, съгласно което с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на факти /съществуващи и извести нему/, а Варненския АС приел противното. Поставен е и материалноправният въпрос при допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК Как следва да се определи действието на подписа на единия управител при липса на подпис на втория управител на търговско дружество при задължително съвместно представителство от двамата управители-действие без представителна власт или въобще липса на действие; в случай на подписан запис на заповед само от единия управител, ставал ли той лично задължен по силата на чл.462 ТЗ.
В писмен отговор М. П. оспорва наличието на основанията за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. Разноски не са претендирани.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е приела, че предявеният главен иск е за плащане въз основа на издадения менителничен ефект, а евентуалните- с правно основание чл.240 във вр. с чл.79 ЗЗД, съответно чл.59 ЗЗД. Счела е за основателен прекият менителничен иск, предявен срещу Б. С., съобразявайки изричното посочено в исковата молба обстоятелство, че като издател на записа е посочен С. като управител на [фирма], но дружеството се представлява от двамата му управители само заедно, а другият управител не е подписал документа и твърденията, че по този начин лично задължен лично по записа на основание чл.537 във вр. с чл.462 ТЗ е С.. Обсъдено е, че записът на заповед е валиден документ и срещу него не са релевирани абсолютни или лични възражения. Приела е, че задължен по записа е ответникът на основание чл.462 ТЗ, тъй като дружеството, посочено като издател, се представлява освен от подписалия документа управител, съвместно и от втория, чийто подпис не е положен. Отказала е да се произнесе по наведените в писмените бележки на въззивника възражения за неприложимост на разпоредбата на чл.462 ТЗ с твърдения, че представителна власт е налице, но фактическият състав по подписването на документа е недовършен. Касаторът не оспорва, че твърденията му за липса на основания за ангажиране на личната му отговорност, т.е. възраженията му срещу липса на предпоставките за приложението на разпоредбата на чл.462 ТЗ са изложени след дадения ход на устните състезания пред въззивната инстанция- в писмените му бележки пред апелативния съд.
Становището на състава на ВКС, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по поставения процесуалноправен въпрос, от което произтича и неоснователността на искането за допускане на обжалването по материалноправния въпрос, който въззивната инстанция е отказала обсъди и да се произнесе, произтича именно от обстоятелството, че правните доводи на страната са заявени след дадения ход на устните състезания. В този смисъл позоваването от касатора на наведени правни доводи /а не на факти/ в писмената му защита е извън процедурата, в която това би било допустимо. Както е посочено в т.11 на ТР № 06.11.2013г по тълк.дело № 6/2012г., в която е разяснена същността на писмената защита, за представянето на която съдът при условията на чл.149,ал.3 ГПК, може да определи срок, тя не може да се квалифицира като продължение на устните състезания, тъй като тя само обективира това, което страната е изложила устно пред съда, като даването на възможност за по – точно обосноваване на разбирането й по приложението на закона не променя характера на съдебните прения, нито ги прави писмени. След тази фаза на процеса съдът постановява своя съдебен акт, а страните вече не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството, които са приключили. Следователно те не могат да въвеждат нови искания, нито да ангажират нови доказателства, дори и те да са във връзка с поддържаното им становище по време на процеса. Представянето на писмена защита, така както е установено с чл. 149, ал. 3 ГПК, не може да бъде разбирано разширително, т. е. да бъде възможност за връщане на приключила вече фаза на процеса.
Следователно, становището на въззивния съд относно недължимото от нея произнасяне по заявените след приключилите устни състезания в писмената защита на страната правни доводи, не е в противоречие с практиката на ВКС, включително и със служебно известното на настоящия състав Решение по т.д.№ 530/2010г. на ІІ т.о.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 130 от 19.05.2014г. по в.т.д.№ 77/2014г. на Варненския Апелативен съд, ТО.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.