4
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 332
София, 15.05.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и девети април две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2633 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ответниците [фирма], [населено място], О. В., Емил Д. и А. Р. против Решение № 168 от 30.01.2014г. по т.д.№ 1422/2013г. на САС, ТО, 6 състав, с което е потвърдено решението по т.д.№ 1460/2012г. на СГС, ТО, 18 състав в обжалваната с въззивната жалба част-признаване за установено по реда на чл.422 ГПК, че четиримата ответника дължат солидарно на ищеца [фирма], [населено място] сумата 11 248.41 евро по запис на заповед от 10.03.2010г., ведно със законната лихва от 21.03.2011г. /датата на подаване на заявлението, въз основа на което по ч.гр.д.№ 11826/2011г. на СРС е била издадена заповед за незабавно изпълнение/, представляваща част от неизплатени задължения от ответното търговско дружество по договор за финансов лизинг на оборудване от 30.09.2009г. и допълнително споразумение към него от 10.03.2010г. Първоинстанционното решение в частта за уважаване на установителния иск за сумата 20 728.14 евро-разлика между цената на иска 31 976.55 евро и сумата 11 248.41 евро като необжалвано е влязло в сила.
В касационната жалба се поддържа искане за отмяна на решението като неправилно-противоречащо на материалния закон, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано, и постановяване на друго за отхвърляне на иска със законните последици. Твърдението е, че касаторите не дължат по записа сумата 11 248.41 евро, представляваща неустойка, тъй като той обезпечава само главницата по договора за лизинг, а не и неустойките, посочени в чл.12,ал.1-3 от договора, тъй като уговорките за неустойка са нищожни като противоречащи на добрите нрави –чл.26,ал.1,предл.трето ЗЗД.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК е посочено, че обуславящият изхода на спора извод на САС е, че уговореният размер на неустойката в конкретния спор е обичаен за търговските сделки, а натрупаният размер изцяло е зависел единствено от поведението на длъжника. С оглед на това, въпросът на който следва да бъде даден отговор е: при доказана неустойка в размер на 67 729 евро спрямо главница по иска в размер на 31 976 евро е налице неустойка, която надхвърля 100% главницата и е в двоен размер, е ли тази неустойка в размер на 100% от главницата и в двоен размер от нея свръхпрекомерна и нищожна като накърняваща добрите нрави; е ли такава неустойка в размер на 100% от главницата и в двоен размер обичайна за търговска сделка; дали единственият критерий за нищожност и за размера на неустойката зависи единствено и само от поведението на длъжника или преценката за нищожност и размера се определя от базата, върху която ще се начислява размерът на неустойката с всяка отделна неплатена изискуема вноска от цената на договора; е ли преклудирано възражението за нищожност, след като е направено преди доклада по делото и преди първото по делото заседание и дали съдът следи служебно за нищожността. Допълнителната предпоставка е по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК с позоваване на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ОСТК на ВКС. Твърди се, че поставените въпроси са решавани противоречиво от съдилищата, в която връзка е посочено Решение № 247 от 11.01.2011г. по т.д.№ 115/2010г. на 2 т.о.
Писмен отговор от ищеца не е постъпил в срока по чл. ГПК.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част-уважаването на установителния иск за разликата над 20 728.14 евро до заявената /съобразно издадената заповед за незабавно изпълнение/ цена на иска-31 976.55 евро, въззивната инстанция е счела за неоснователен единствения довод в жалбата-неправилност на извода на първоинстанционният съд, че начислените неустойки за забава не противоречат на добрите нрави. Отчитайки характера на договора- търговска сделка и автономията на страните, САС е обосновал, че в конкретния случай неустойката не излиза извън обезпечителната и санкционната си функция. Посочено е, че независимо от уговорения размер, който е обичаен за търговските сделки, дължимостта и начисляването й зависят от поведението на длъжника,- ако той не допусне забава, не би и дължал неустойка. Обсъдено е, че неустойката за забава обезщетява вредите на кредитора за периода, докато е налице състоянието на неизпълнение на задължението, а периодът, през който ще се начислява неустойката е въпрос изцяло зависещ от волята на длъжника и неговото поведение. Мотивирано е, че непосочването в договора на краен срок и предел, до който се начислява неустойката, не нарушава общоприетото начало за добросъвесттност в гражданските и търговските взаимоотношения. Прието е, че уговорената неустойка има основно обезпечителна и санкционна функция и размерът й, както е посочен в чл.12 – 0,3 % върху общата просрочена сума за всеки ден забава, не води до извода, че е налице нищожност, тъй като натрупаният краен размер е резултат само на поведението на длъжника. Обсъдено е, че в подкрепа на твърдението си, че неустойката е нищожна ответникът се е позовал на единствения критерий-нейния размер, което би било аргумент за намаляването й поради прекомерност, ако сделката не беше търговска.
Счетено е, че дружеството-издател на записа и поръчителите са поели валидно задължение за плащане, записът е предявен за плащане на задължените лица, а търговецът-лизингополучател е неизправна страна по каузалното правоотношение-договора за лизинт, обезпечено с процесния запис на заповед, с неизпълнени задължения в размер, надхвърлящ сумата по записа на заповед, поради което е мотивиран извод за основателност на установителния иск и за сумата 11 248.41 евро.
Становището на състава на ВКС, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване произтича от липсата на поставен въпрос с характеристиката на правен по смисъла на т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК. Необосноваването на такъв въпрос е достатъчно основание за отричане допустимостта на факултативния касационен контрол, като ВКС не е длъжен да го изведе от твърденията на страната и доводите и за неправилност на решението. Несъгласието на страната с изводите на съда при обсъждането на релевантните за спора факти не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване. Изложеното в приложението към касационната жалба относно нищожност на уговорката за неустойка поради противоречие с добрите нрави е формулирано не като правен а като фактически проблем, поставените въпроси са фактологично обусловени. Въпросът за базата, върху която се начислява неустойката се поставя едва в изложението, като въззивната инстанция изрично е констатирала, че единственият въведен от ответниците критерий по твърдението за нищожност е натрупаният й размер. Последният въпрос е безпредметен: именно възражението за нищожност е единственият предмет на обсъждане и произнасяне от въззивната инстанция, поради което е очевидно, че не е било счетено за преклудирано; същевременно въззивната инстанция не е приела, че няма да се произнесе по нищожността по съображения, че преценката е извън служебно дължимата от съда. Отсъстват и допълнителните предпоставки, на които касаторите се позовават-обжалваното решение не е в противоречие с ТР № 1/15.06.2010г. на ОСТК, при постановяването му съдът е препратил в мотивите си към даденото от колегията на ВКС разрешение. Решение № 247 по т.д.№ 115/2010г. на 2 т.о., не може да бъде обвързано с приложното поле на т.2 на чл.280,ал.1 ГПК, както считат касаторите, а приетото в него изцяло кореспондира с указанията по приложението на материалния закон, дадени в тълкувателното решение. При формулиране на тезата си касаторите игнорират безспорно установените и обсъдени в обжалваното решение факти, че към датата на подаването на заявлението по чл.417,т. 9 ГПК –март 2011г. натрупаното задължение на лизингополучателя /без начислени неустойки/ е 30 953.97 евро, неустойките са в размер на 17 485.44 евро, а същевременно записът на заповед, въз основа на който е издадена заповедта е за сумата 31 976.55 евро и датата на задължаването е март 2010г. Касаторите не държат сметка и за факта, че забавата в плащането на дължимите по договора за лизинг суми /главница, такси и др./ датира от 2010г. и че нарастването на размера на задължението на 66 729.87 евро към датата на изготвянето на заключението е следствие на непогасяване на падежираните задължения.
Разноски за насрещната страна не следва да се присъдят.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 168 от 30.01.2014г. по т.д.№ 1422/2013г. на САС, ТО, 6 състав .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.