5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 296
София, 30.03.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на тридесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 2710 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] против Решение № 220 от 16.06.2015г. по в.т.д.№ 305/2015г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решението по т.д.№ 522/2014г. на ОС Пловдив за отхвърляне на обективно съединените искове против [фирма], [населено място] за връщане на платени от ищеца без основание суми за цена за пренос 39 387.93лв. и цена за достъп 6 387.72лв. до електроразпределителната мрежа по 53 броя фактури за периода юли 2009г.-ноември 2013г., ведно с обезщетение за забава от 6 018.43лв.
В касационната жалба се поддържа искане за отмяна на решението на основанията по т.3 на чл.281 ГПК. Твърдението е, че въззивната инстанция не разграничила двете въведени от ищеца самостоятелни основания за недължимост на такса пренос и такса достъп ниско напрежение – защото мрежата ниско напрежение е собственост на ищеца и защото подаваната ел.енергия е измервана неправомерно.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпроса следва ли да заплаща такса пренос и такса достъп ниско напрежение този абонат, който е собственик на мрежата ниско напрежение и чрез нея се захранва единствено той. Допълнителната предпоставка-т.1 на чл.280,ал.1 ГПК е въведена с позоваване на противоречие на обжалваното с решение № 227 по т.д.№ 1054/2011г. на 2 т.о. Кумулативно се поддържа основанието по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК /противоречие с решението по гр.д.№ 1372/11г. на РС Стара Загора/ и основанието по т.3. Във връзка с поддържаното основание за недължимост на таксите поради неправомерното измерване на подаваната ел.енергия е поставен въпросът: Следва ли купувачът по договор за покупко-продажба на електроенергия да заплаща такса достъп и такса пренос по електроразпределителната мрежа в случай, че уредите за измерване на количеството на подавана ел.енергия са поставени в несъответствие с изискванията на закона. Подържат се допълнителните предпоставки по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК с позоваване на същото решение на ВКС и т.2 с позоваване на противоречие с решението по гр.д.№ 852/2014г. на ОС Пловдив.
В писмен отговор [фирма], [населено място] счита касационната жалба за недопустима с позоваване на разпоредбата на чл.280,ал.2 ГПК като счита, че се касае за обективно съединени искове за връщане на недължимо платени суми по 53 фактури и обезщетение за забава, като всеки един от тях е под минимума от 20 000лв.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Неоснователно е становището за недопустимост на касационното обжалване предвид разпоредбата на чл.280,ал.2 ГПК. Недължимото плащане по процесните 53 фактури е основано на единен договор за покупко-продажба на електрическа енергия, т.е. плащанията имат единен източник, фактурирани са и са платени като периодично задължение с общ правопораждащ юридически факт.
Въззивната инстанция е посочила, че ищецът е поддържал, че в трафопоста му е постъпвал ток средно напрежение на ниво 20 киловолта, трансформиран от негов трансформатор в ток ниско напрежение на ниво 380 волта, откъдето се захранвали обектите му чрез собствената му електропреносна мрежа на ток с ниско напрежение. Възприела е, че твърденията на ищеца са, че не ползва ел.преносната мрежа на ток с ниско напрежение, която да е собственост на ответника, но за процесния период му платил такса достъп и такса пренос на ток с ниско напрежение. Приела е, че ищецът поддържа, че измервателният уред бил поставен на понижаващия напрежението трансформатор, но от страна на вече трансформирания ток на ниво 380 волта, вместо да бъде поставен на страната с повисокото напрежение, каквото било изискването чл. 14,ал.1 от приетите от ДКЕВР относими за процесния период ПИКЕИ и каквото било даденото разрешение в Решение № 227 от 11.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 1054/2011 г., ІІ т. о., ТК. Апелативният съд е цитирал дадения с това решение отговор на правния въпрос, по който касационното обжалване е било допуснато-че по силата на изричната разпоредба на чл. 18г от Правилата, цената за достъп и цената за пренос се заплащат съгласно измереното количество на консумираната електрическа енергия в местата на измерване, определени съгласно Правилата за измерване на количеството електрическа енергия и договорите за продажба на електрическа енергия; буквалното тълкуване на цитираната норма налага извода, че дължимостта на тези две цени е пряко обвързана от спазването на изискването консумираната от потребителя електрическа енергия да е измерена именно в местата, установени в посочените правила или уговорени от страните по сделката за продажба на електроенергия. Количеството консумирана електрическа енергия, измерено в места, различни от уговорените от страните или от нормативно определените, не може да бъде основа за изчисляване цената за достъп и цената за пренос. Пловдивският АС е приел е за безспорно, че в случая в отклонение от изискването на чл.14,ал.1 от Правилата на ДКЕВР за измерване /в относимата за периода редакция към 2007г./, измервателният уред е бил монтиран не от страната на по-високото, а от страната на по-ниското напрежение на силовия трансформатор. Счела е това обстоятелство за ирелевантно както за дължимостта на платената, но претендирана за връщане такса достъп, така и за претендираната като недължимо платена такса пренос. Мотивирала е извода си на първо место с безспорния факт, че за целия процесен период електрическата енергия е била доставяна до границата на собствеността на ищеца без прекъсване и само поради тази причина таксата за достъп е била дължима и правилно начислявана, независимо от коя страна на трансформатора е бил монтиран измервателния уред. Позовала се е на отговорите на техническата експертиза по т. ІV.1.5. и т. ІV.2.5 от заключението и на разясненията на вещото лице в съдебно заседание, че цената за достъп е една и съща и не зависи от нивото на измерване – т.е., от която и да е страна да е бил монтиран електромерът, дължимите такси биха били еднакви, а е било безспорно, че отклонения в изчисляването им няма. На второ място е посочила, че по отношение таксата за пренос между страните е било постигнато изрично съгласие /в договора за присъединяване от 2009г. и в допълнителното споразумение с приложен списък на обектите на купувача, в които договореният избор на мерене е на ниво ниско напрежедение/ измервателният уред да бъде поставен на страната на по-ниското напрежение на силовия трансформатор, поради което формалното несъответствие с изискването на чл.14,ал.1 от Правилата за ДКЕВР е без значение. Анализирала е, че това е хипотезата, разгледана в цитираното решение на ВКС-договорено от страните място на поставяне на измервателния уред. С позоваване на експертното заключение е митивирано, че ако меренето на доставената ел.енергия е било осъществявано от страната на по-високото напрежение, тогава начислената такса пренос би била по-висока, защото при формирането й биха били отчитани и технологичните загуби в консумацията. Чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, апелативната инстанция е възприела извода, че едва с писмената си защита ищецът е разграничил хипотези, невъведени надлежно с в процеса с исковата молба /а допълнителна не е била подадена/, че вътрешната мрежа ниско напрежение е негова собственост и захранва негови обекти-т.е. това са обстоятелства, които са извън предмета на спора, по тях ответникът не се е защитавал и не са събирани доказателства, поради което по тях произнасянене се дължи.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по първия въпрос пряко произтича от изложените от съдилищата съображения за отсъствие на надлежно въведено в предмета на спора твърдение, по което да се дължи произнасяне. При тези изводи очевидно е, че този въпрос като невключен в предмета на спора и необуславящ изводите по съществото на спора, няма характеристиките, очертани в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС и не може да послужи като общо основание за допускане на обжалването. Поради това безпредметно е обсъждането на въведените допълнителни предпоставки по него.
Отсъства твърдяното противоречие на дадения от въззивната инстанция отговор на втория въпрос с решението по т.д.№ 1054/2011г. на 2 т.о. на ВКС. Съставът на апелативния съд ясно е мотивирал, че в случая е налице хипотезата, изрично разграничена в отговора на правния въпрос в решението по чл.290 ГПК-договорено между страните място на измерване като допустима алтернатива на нормативно посоченото. Даденото разрешение от апелативния съд не е в разрез, а в синхрон със задължителната за него практика по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК, при наличието на която е невъзможно едновременното съществуване и на предпоставките по т.2 и т.3 на чл.280 ГПК, на които касаторът кумулативно се позовава.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 220 от 16.06.2015г. по в.т.д.№ 305/2015г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: