1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 179
София, 13.03.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на единадесети март през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2142 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ответниците [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], В. Р. С. и Г. Р. С. против Решение № 113 от 27.01.2014г. по в.т.д.№ 4730/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав, с което е потвърдено решението по т.д. № 19/2013г. на Врачанския ОС. Първоинстанционният съд, квалифицирайки обективно и субективно съединените искове по чл.79,ал.1 във вр. с чл.101 и чл.92 ЗЗД е осъдил ответниците да заплатят солидарно на [фирма] сумата 27 091.83 евро, на основание 3 броя споразумения от 14.02.2011г. за поемане задължение за плащане на неустойка по три договора за финансов лизинг от 29.01.2010г., сключени между ищеца и лизингополучателя [фирма]. Присъдена е и законната лихва от датата на предявяване на исковете.
В касационната жалба се поддържа твърдение за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, иска се отмяната му и постановяване на друго за отхвърляне на исковете със законните последици.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по материалноправния въпрос основателно ли е претендирането на договорна неустойка след едностранно прекратяване на договора, в който е предвидено заплащането й, при условие, че неустойката е уговорена за забава на изпълнението на договорни задължения, а не за предсрочно прекратяване на договора; възможно ли е да се претендира заплащане на договорна неустойка след прекратяване на договора /в който е предвидено плащането й/ и то без да се изследва основанието за плащането й. Въпросът е поставен във връзка със становището, че правилно въззивният съд е приел, че предпоставките за разваляне на договора за лизинг са ирелевантни за спора, но не е съобразил значимия факт, че след едностранното прекратяване на трите договора за лизинг от лизингодателя /т.е. след погасяване на правото да се претендира договорна неустойка/ е заведен иск за присъждането й, и че с подписването на споразуменията ищецът се е опитва да създаде „ново правно основание за претендиране на неустойките по прекратените договори”. Поддържа се, че споразуменията за плащане на неустойка са подписани на 14.02.2011г., а ищецът сочи прекратяване на договорите на дата 27.01.2011г., от което следвало, че липсва правно основание за поетото задължение за плащане на неустойка, която е акцесорно вземане и може да съществува само и единствено с главния дълг; че прекратяването на договора за лизинг води до прекратяване и на уговореното в него задължение за плащане на неустойка. При същата допълнителна предпоставка се иска произнасяне и по втория формулиран въпрос „възможно ли е приравняване на неустойка за неизпълнение на договорно задължение с неустойка за предсрочно прекратяване на договор, при условие че всяка от тях води след себе си различни правни последици”. Поставянето му произтича от становището, че при прекратяване на договорите за лизинг ищецът се е позовал на текста на 10.6.5 от ОУ /предвиждащ възможност лизингодателят да прекрати договора когато лизингополучателят е в забава за плащане на лизингова вноска”/, а в споразуменията е посочено, че на „на основание чл.13 от ОУ лизингополучателят дължи неустойка при предсрочно прекратяване на договора”. При съпоставянето на текстовете касаторът съзира приравняване от страна на ищеца на двата вида неустойки- неустойка за неизпълнение и неустойка, уговорена при прекратяване на договора.
Писмен отговор от насрещната страна не е депозиран.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Ищецът е основал претенцията си за солидарното осъждане на ответниците на поето от тях и неизпълнено задължение по три споразумения от 14.02.2011г., сключени между: ищеца като лизингодател по конкретния договор за лизинг, [фирма], като лизингополучател и от трета страна- [фирма] като поемател и [фирма], В. Р. С. и Г. Р. С. като солидарни длъжници. В споразуменията е констатирано, че съответният лизингов договор е прекратен поради неплащане от страна на лизингополучателя на дължимите лизингови вноски и активът е върнат; че вследствие прекратяването на договора поради неплащане на вноските, и съгласно чл.13 от договора, лизингодателят дължи неустойка за предсрочното му прекратяване. Поемателят се е задължил да „поеме и изплати” конкретно посочен размер на дължима неустойка, съгласно погасителен план, ведно с годишна лихва, а солидарните длъжници-да отговарят до размера на дължимото от поемателя и при същите условия.
Съдилищата са констатирали неизпълнение на поетите със споразумението задължения. За неоснователни са счетени възраженията на ответниците в отговорите на исковата молба, че прекратяването на договорите за лизинг не е направено по надлежния ред, поради което не възниква задължението по чл.13 /в случай на предсрочно прекратяване при неплащане на лизингови вноски, лизингополучателят дължи неустойка в размер на непогасената част от лизинговата цена/, възражението че върху неустойката е начислена лихва, че тя е прекомерна по отношение на физическите лица-ответници. Въззивната инстанция е мотивирала, че споразуменията представляват извънсъдебно признание на длъжника-лизингополучател за неговото неизпълнение и за надлежното предсрочно прекратяване на договорите, като същевременно с тях ответниците са поели задължение за встъпване в дълг, одобрено от кредитора, поради което лизингополучателят и встъпилите лица отговорят като солидарни длъжници. Решаващият извод е, че предметът на спорното право произтича не от неизпълнението на договорите за финансов лизинг, а от неизпълнението на сключените между страните по спора три броя споразумения с валидно поето в тях задължение за плащане на конкретно посочени суми и е ирелевантно, че споразуменията са сключени по повод прекратени правоотношения по договори за финансов лизинг.
Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване пряко произтича от изложените от въззивната инстанция правни аргументи при произнасянето по наведените в жалбата доводи за неправилност на решението при спазване принципа за ограничение на служебната проверка-чл.269, изр.второ ГПК. Поради това че съдилищата изобщо не са сезирани с твърдения, че неустойката по лизинговите договори е уговорена, както се твърди понастоящем-за забава, а не в случай на прекратяване на договора /което и не съответства на текста на чл.13/, този правен проблем като непоставен, не е обсъждан и разрешаван. За пръв път в настоящото производство се навежда и твърдението, че с по-късно сключеното споразумение е уговорена неустойка по вече прекратен договор. Въпрос, който не е разрешаван и по който въззивната инстанция не се е произнесла, не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване. Поставените от касатора, но неотносими към мотивите на въззивната инстанция материалноправни въпроси са разрешени с ТР № 7 от 13.11.2014г. но ОСГТК на ВКС.
Разноски за производството не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 113 от 27.01.2014г. по в.т.д № 4730/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.