6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 351
София, 22.04.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 3026 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца [фирма],гр. София против Решение № 187 от 21.05.2015г. по в.т.д. № 193/2015г. на Пловдивски апелативен съд за потвърждаване на Решение № 576 от 27.11.2014г. по т.д. № 869/2013г. на Пловдивски окръжен съд, в частта за отхвърляне на предявения по реда на чл.422 ГПК от [фирма] против [фирма] иск за установяване дължимостта на сумите, за които е била издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417,т.3 ГПК-нотариален акт за учредяване на договорна ипотека, както следва: за разликата от 20 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв., представляващи главница по договор за потребителски кредит, за сумата 2 500 лв. – договорна лихва за периода 15.02.2013г.-17.03.2013г.; за сумата 1 086 лв. – законна лихва за периода 18.03.2013г.-04.06.2013г.; за сумата 23 562.50 лв. – договорна неустойка за забава за периода 21.04.2012г.-05.04.2013г, и в частта, с която е прогласен за нищожен като противоречащ на закона, сключеният между касатора и [фирма], [населено място], договор за потребителски кредит /заем/ № 5000299 от 16.03.2012г. В частта за уважаването на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Предмет на касационната жалба е въззивното решение в цялост, иска се отмяната му и постановяване на друго, с което да бъдат уважени изцяло предявените от [фирма] искове, а насрещният иск на [фирма] –за прогласяване недействителността на договора, да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Касаторът се позована на основанията за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Твърденията са за неправилност на изводите на съда, че въпреки известни прилики с договора по чл. 240 и сл. ЗЗД, сключеният между страните е за потребителски заем и представлява самостоятелен вид съглашение с различни от договора за заем правна същност и действие. Поддържа се, че ищецът е предоставил заем на субект, който няма качеството на потребител нито по смисъла на чл.9 Закона за потребителския кредит, нито по смисъла на пар.13,т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите, поради което по отношение на него не се разпростира защитата на този закон и договорът не би могъл да бъде обявен за нищожен поради противоречие със З.. Посочва се, че обстоятелствата, от които произтичат правата на [фирма] са наличие на валидно правоотношение между страните, породено от сключен по реда на чл.240 ЗЗД договор за заем и неизпълнение на договорното задължение на длъжника за заплащане на погасителните вноски в срок. Твърдението е, че процесният договор не е потребителски и не попада в приложното поле на З., поради което не е нищожен като противоречащ на закона. Като съображение за отсъствие на приложението на дадената защита на потребителите при получаване на потребителски кредит е изложено и обезпечаването на кредита с договорна ипотека –чл.4, ал.1,т.2 З..
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на обжалването по посочени материалноправни въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото и са решени в противоречие с практиката на съдилищата /като се сочи основание по т.1 и т.2 на чл.280,ал.1 ГПК/: 1/Може ли юридическо лице-търговец да се ползва от закрилата на Закона за потребителския кредит; 2/„Явява ли се юридическото лице-търговец „потребител“ по смисъла на чл. 9, ал.3 от З. и следва ли сключеният от него договор за кредит да бъде подчиняван на разпоредбите на този закон. Допълнителната предпоставка двата въпроса по т.2 на чл.280 ГПК е обосновава с позоваване на Решение № 97 от 27.03.2015г. на РС- Карлово по гр.д. № 807/2014г.; 3/Може ли юридическо лице- търговец да се ползва от закрилата на Закона за защита на потребителите? 4/Явява ли се юридическото лице-търговец „потребител“ по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП и следва ли сключеният от него договор за кредит да бъде подчиняван на разпоредбите на ЗЗП, по които два въпроса допълнителната предпоставка се обосновава с посочване на Решение № 16 от 18.02.2015г. на ОС- Плевен по т.д. № 119/2014г., Решение № 3284 от 28.07.2014г. на ОС- Благоевград по гр.д. № 497/2013г., Решение № 5498 от 24.07.2012г. на СГС по в.гр.д. № 15463/2011г., Решение № 1556 от 29.07.2014г. на ОС- Пловдив по в.гр.д. № 1017/2014г. и Решение № 477 от 02.10.2014г. на ОС-Русе по в.гр.д. № 726/2014г. 5/Кой е приложимият закон по отношение на договори за кредит /заем /, сключени между две юридически лица-търговци по смисъла на ТЗ, единият от които в качеството му на кредитор е вписан в регистъра на финансовите институции по чл. 3, ал.2 ЗКИ, воден от БНБ? 6/Фактът,че кредитополучателят е подписал договор за кредит с финансова институция, води ли сам по себе си до извода, че същият е бил наясно с условията на предлаганите от финансовата институция договори за кредит. 7/Попада ли в приложното поле на З. договорът за кредит, сключен между страните, с оглед момента на сключването му, неговата стойност и фактът, че същият е обезпечен с ипотека. 8/Попада ли договорът за кредит, сключен между страните, в приложното поле на Директива 93/13/ЕО?“
Поставена е и втора група въпроси, които според касатора са „от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и същите са решени в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата” : 1/Коя е отправната точка при дефиниране на понятието „потребителски кредит с посочване на Решение № 748 от 17.04.2014г. на САС по в.т.д. № 3389/2013г. и Решение от 16.12.2013г. на РС- Перник по гр.д. № 10014/2013г. 2/ Попадат ли в приложното поле на Закона за потребителския кредит договори за кредит, сключени между кредитор – финансова институция и кредитополучател – юридическо лице-търговец, когато договорът е обезпечен с ипотека върху недвижим имот , собственост на кредитополучателя. 3/Квалифициращ признак ли е наименованието на един договор, дадено му от страните по него, при определяне на неговата юридическа характеристика и вид?“
В писмен отговор ответникът [фирма], [населено място] заявява становище за неоснователност на касационната жалба и неоснователност на искането за допускане на обжалването.
Първоинстанционният съд е съобразил, че ищецът [фирма], е основал претенцията си на договор за потребителски кредит /заем/ № 500299 от 16.03.2012г., с който като кредитор е предоставил на кредитополучателя [фирма] потребителски кредит в размер на 50 000 лв., а кредитополучателят се е задължил да ползва сумата за финансирането на свои лични нужди и да върне същата ведно с дължимите лихви, съобразно с уговорените условията и срокове, а изпълнението е било обезпечено с поръчителството на две физически лица, както и с учредена в полза на кредитодателя договорна ипотека. При анализа на данните по делото е приел за установено, че намерението на кредитодателя е било именно да предложи и сключи договор за потребителски кредит. Преценявайки, че [фирма] е вписано като финансова институция, е счел, че отношенията на страните по договора следва да се регулират от нормите на Закона за потребителския кредит. С това е аргументирана основателността на насрещния установителен иск, че сключеният договор е нищожен на основание чл.9, ал.2 З., тъй като кредитополучателят не може да бъде определен като „потребител“ по смисъла на З. и § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. ОС е преценил, че приложение в случая следва да намери разпоредбата на чл. 23 З. – когато договорът за потребителски кредит е признат за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Въззивната инстанция е констатирала, че предмет на спора е съществуването на претендираните вземания на основание уговореното в договора и въведеният с насрещния иск материален спор относно характера и валидността му, предвид поддържаното от кредитополучателя, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на З. и това води до неговата недействителност и му осигурява защитата по чл.23 от същия закон. Приела е за неоснователно становището на ищеца по първоначалния иск, че процесното правоотношение произтича от обикновен договор за заем и че вземането му е основано на неизпълнението на задължения по такъв договор. Аргументирала е извода си, с това, че независимо от известните прилики с договора за заем по чл.240 сл.ЗЗД, сключеният между страните е за потребителски кредит, който представлява самостоятелен, обособен вид договор, с различни от заема правна същност и действие. Позовала се е не само на изричното наименование на договора като такъв за потребителски кредит /заем/, на обозначаването на страните по него като кредитодател и кредитополучател, но най-вече на неговата юридическа характеристика и правна уредба, съдържаща се в специалния закон З.. Акцентирала е, че съглашението между страните по форма и съдържание отговаря в значителна степен на изискванията на глава Трета чл.9-чл.11 З., което съответствие изрично е отбелязано в ОУ на договора за потребителски кредит, изготвени от [фирма]; констатирала е, че дружеството изрично се позовава на факта на вписването в регистъра на финансовите институции по чл.3,ал.2 ЗКИ и на притежаването на удостоверение за извършване на дейност по отпускане на заеми със средства, ненабавени чрез привличане на влогове. Обосновала е, че това означава, че предоставя кредити в рамките на своята професионална или търговска дейност, което го определя като кредитор по смисъла на чл.9,ал.4 З.. Очертани са отличията на процесния от договора за заем-последният е неформален, докато за изискването за валидността на договора за потребителски заем е писмената форма, която е била целена да бъде спазена от страните като условие за действителност; отчетено е, при тълкуването на текста на чл.1 и 1.3 /предоставянето на заемната сума в общ размер от 49 100лв. ще бъде предоставена в срок от ..”, че процесният е консенсуален, а не реален, какъвто задължено е заемът. Аргументи, че представеният по делото не е договор по чл.240 ЗЗД са почерпени от поети от кредитодателя задължения, определящи съглашението като двустранно. Решаващият извод е, че сключеният между страните по своята правна характеристика и съдържание съответства на договор за потребителски кредит поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон, а обстоятелството, че е кредитополучател е юридическо лице не променя правната му характеристика, а единствено означава, че е сключен в нарушение на чл.9,ал.3, във вр. с ал.2 – на правилото, че страни по договора за потребителски кредит са потребителят и кредиторът, а потребител е всяко физическо лице, което действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Като допълнителен аргумент за недействителността е посочен неясно уговореният лихвен процент, липсата на разбивка в погасителния план на всяка от погасителните вноски, както и несъответствието между начина на определяне на размера на погасителните вноски по договора и определената в погасителния план тяхна стойност – при нарушение на изискванията на чл. 11, ал.1, т.9 и т.11 З. – самостоятелно основание, обуславящо недействителността по чл. 22 З.. При установения факт, че ответникът няма качеството „потребител“, т.е. страните са равнопоставени и никоя от тях не се ползва със специална закрила, апелативният съд е приел, че кредитополучателят не може да се ползва от защитата по чл. 23 З.. Потвърждаването на първоинстанционното решение е резултат на извода, че процесният договор е нищожен поради противоречие със закона-чл.26,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.9,ал.3 З., т.е. не са породени уговорените с него правни последици, поради което претенциите на ищеца, произтичащи от него, са неоснователни. Като следствие на това е изведено, че отношенията между страните във връзка с престираното следва да се уредят чрез предвидената в закона реституция на даденото, което води до същия краен резултат на спора и даденото от първостепенния съд разрешение.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Касаторът е поставил редица въпроси, като повечето от тях са неотносими към решаващите изводи на въззивния съд, довели до неговото крайно заключение, поради което не могат да обосноват наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Посочени са и противоречиви съдебни актове, които обаче не са влезли в сила, каквото е изискването на т.3 от ТР от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде налице предпоставката по чл. 280, ал.1,т.2 ГПК. Неаргументирано е и твърдяното приложно поле на т.3 на чл.280 ГПК. Практика по т.1 не е посочена.
При формулирането на въпросите /1-4, 7 и 8/ касаторът очевидно игнорира приетото от въззивната инстанция, че търговец не може да се ползва от закрилата на З., не е потребител по смисъла на чл.9,ал.3 и че З. не урежда кредитиране, обезпечено с ипотека. Поради това искането за допускане на касационното обжалване по тях е безпредметно – даденото от апелативния съд разрешение съвпада с тезата на касатора, че ответникът не е субект, комуто е признато правото по чл.23 З.. Дали ответникът – кредитополучател е бил наясно с условията на предлаганите от финансовата институция договори за кредит е въпрос, който няма отношение и е ирелевантен за спора, защото противоречието на договора със закона-чл.26,ал.1, предл. първо ЗЗД, което е мотивирало въззивната инстанция да го счете за нищожен, е обективен факт, който не зависи от намерението, целта и знанието на страните. От това произтича неоснователността на искането за допускане на обжалването по шестия въпрос. Петият въпрос е питане по кой закон би следвало да бъдат уредени отношенията между страните при предложеното от финансовата институция кредитиране на търговец. Така поставен той е хипотетичен, тъй като апелативният съд обстойно е изложил, че конкретния договор има правната характеристика на договор за потребителски кредит и че страните са целели да подчинят правоотношението си на правилата на З.. Въззивният съд е приел, че този закон не намира приложение в случай, че кредитополучател е юридическо лице. Въпросът с кой закон страните е следвало да съобразят /и на кой да подчинят/ съглашението си, е извън предмета на спора, тъй като съдът не дължи отговор и даване на указания по този въпрос.
С оглед изхода на производството касаторът следва да заплати на насрещната страна поисканите разноски, за които са представени доказателства Договор за правна защита и съдействие № 80589/14.10.2015г., сключен с адв. И. Д., в който е посочено заплащането в брой на уговореното адвокатско възнаграждение – сумата от 600 лв.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Първо т. о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 187 от 21.05.2015г. по в.т.д. № 193/2015г. на Пловдивски апелативен съд.
Осъжда [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 600 лв. разноски за производството.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: