О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 377
София, 13.07.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на шести юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 686 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по постъпила на 28.12.2017г. касационна жалба на синдиците на [фирма]/н/ против Решение № 2344 от 14.11.2017г. на Апелативен съд София, ТО, 6 състав постановено по в.т.д.№ 3253/2017г., в частта, с която, /след частична отмяна на решението по т.д. № 3673/2016г. на СГС, VI-13 състав/, е уважено под условие възражението на В. В. Ц. по чл.66,ал.6 ЗБН като е допълнен на основание чл.68,ал.3 ЗБН списъкът на приетите вземания на кредиторите на „К.“ /н/ и е включено вземането на Ц. в общ размер на 962 000 лв., произтичащо от рамков договор за платежни услуги на потребители от 19.07.2013г. и анекс № 112141/19.07.2013г., с поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 4 ЗБН /редакция ДВ, бр. 67/29.07.2003 г./, при условие, че с влязло в сила съдебно решение бъде обявена недействителността спрямо кредиторите на несъстоятелността на прихващането, извършено с уведомление с вх. № 11370/6.11.2014 г. от цесионера „Е. 2000“, [населено място].
В касационната жалба се поддържа, че в петитума на възражението си по чл.66,ал.6 ЗБН, В. Ц. е заявил недопустимо искане да бъде „отменено“ решението на синдиците на К. /н/, с което не е уважено подаденото възражение от 24.08.2015г. и да бъде включен в списъка на кредиторите с приети вземания като кредитор с вземане в размер на 962 000лв. Твърди се, че съдилищата са постановили недопустимо решение като в нарушение на диспозитивното начало в процеса, са включили вземането в претендирания размер с поредност на удовлетворяване по чл.94,ал.1,т.4 ЗБН, при положение, че възразилото лице е твърдяло че е „кредитор“. Поддържа се, че определяйки по този ред поредността на удовлетворяване на вземането на ищеца, съдилищата са му придали качество на „вложител“. Посочва се, че нито в един момент /в молбата за предявяване на вземането или във възражението/ лицето не е искало включване в списъка с приетите вземания с поредност на вземането му по чл.94,ал.1,т.4 ЗБН; че е поддържало искане да бъде включен в списъка на приетите вземания като кредитор, а не като вложител. Изложени са подробни съображения, че след извършеното разпореждане с влога чрез сключването на договора за цесия, цедентът Ц. е изгубил качеството си на вложител и на кредитор на банката по отношение на цедираната сума. Поддържа се, развалянето на цесионния договор, за което банката е уведомена от цедента, не поражда правни последици за длъжника /банката/; че с извършеното разпореждане с влога, ищецът е загубил вземането си по отношение на сумата по предявеното от цесионера към банката прихващане, поради което не следва да бъде включван като кредитор на банката с вземането, което е било предмет на прихващане, извършено от цесионера. Искането е за отмяна на решението като неправилно поради незаконосъобразност и отхвърляне на възражението, а при условията на евентуалност – обезсилване на решението и прекратяване на производството.
В изложението по чл.284,ал.1,т.3 се иска допускане на обжалването по “чл.280,ал.1,т.1 и т.3 и по чл.280,ал.2 ГПК, а именно – въззивният съд се произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – по тях няма формирана задължителна съдебна практика, а разрешаването им ще има голямо теоретично и практическо значение за изясняване правната същност на извършените цесии и прихващания в банковата несъстоятелност и произхождащите от тях правни последици“. Без да посочва по кой въпрос, касаторът поддържа, че въззивното решение противоречи на Решение № 40 по т.д.№ 566/2009г.
Поставените въпроси са:
1/Подлежи ли на удовлетворяване в производството по банкова несъстоятелност вземане, за чието съществуване банката като длъжник е уведомена след откриване на производството по несъстоятелност;
2/Допустимо ли е със съдебно решение по възражение по чл.66,ал.6 ЗБН съдът служебно /без да е сезиран с такова искане/, да се произнесе по реда на привилегията, с която вземането ще бъде включено в списъка на приетите вземания;
3/Може ли договор да бъде развален по взаимно съгласие на страните;
4/Как следва да се тълкува „развалянето“ на договорите по чл.20а,ал.2 ЗЗД – като прекратяване на договора по взаимно съгласие или като разваляне с едностранно волеизявление в случай на договорно неизпълнение по чл.87 ЗЗД;
5/Допустимо ли включването със съдебно решение по чл. 68, ал. 3 ЗБН на вложител на несъстоятелна банка в списъка на приетите от синдика вземания с вземане под условие, в случаите, в които по реда на чл. 66, ал. 1 ЗБН в писменото възражение пред синдика възложителят не е претендирал вземането под условие, а като безусловно;
6/Допустимо ли включването със съдебно решение по чл. 68, ал. 3 ЗБН на вложител на несъстоятелна банка в списъка на приетите от синдика вземания с вземане под условие, в случаите, когато по реда на чл. 63, ал. 1 ЗБН вложителят не е предявил вземането си под условие, а като безусловно;
7/След като цесионер се е разпоредил с придобитото чрез цесия вземане чрез изявление за прихващане, може ли впоследствие договорът за цесия да бъде прекратен и вземането да се върне обратно в патримониума на цедента;
8/Подлежи ли на удовлетворяване от масата на несъстоятелност на банка вземане, което към датата на откриване на производството по несъстоятелност не се е намирало в патримониума на претендиращия го кредитор.
Поддържа се и че обжалваното решение е недопустимо и очевидно неправилно. Недопустимостта е обоснована по аналогичен начин с изложеното в касационната жалба становище – че съдът няма правомощие служебно да се произнася по реда на привилегията на вземането. Очевидната неправилност е обоснована с твърденията на касатора по съществото на спора – че с достигането на изявлението за прихващане на цесионера [фирма] до банката на 06.11.2014г., прихващането е породило промяна в правната сфера както на прихващащия, така и на банката и двете насрещни вземания да погасени, прекратени до размера на по-малкото; че след като в чл.59,ал.3 и ал.5 ЗБН е предвидена възможност чрез конститутивен иск прихващането да бъде обявено за недействително спрямо кредиторите на несъстоятелността, е очевидно, че прихващането е произвело своето правно действие, от което следва, че към момента на уведомяването от на банката от цедента на 22.06.2015г., че договорът за цесия от 19.06.2014г. е развален по право, цесионерът не е бил носител на материалното право на вземане в размер на 962 000лв. поради погасителното действие на изявлението за прихващане.
Писмен отговор от ответника по касационната жалба не е постъпил в срока по чл.287,ал.1 ГПК.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
По възражениет на банката – въззивник за недопустимост на решението на СГС като постановено в нарушение на диспозитивното начало, доколкото без да е искано от ищеца, съдът е признал и статута му на вложител с поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 4 ЗБН, въззивната инстанция е приела, че производството по чл. 66, ал. 6 ЗБН е исково и има за предмет установителен иск за спорното вземане срещу обявената в несъстоятелност банка; че предмет на установителния иск може да бъде и само привилегия или обезпечение на прието вземане, тъй като в банковата несъстоятелност съдът има и допълнителни правомощия, уредени в чл. 68, ал. 3, а именно – с решението си по възражението по чл. 66, ал. 6 ЗБН да допълни списъка, като посочи освен вида, основанието и размера, с които вземането следва да бъде включено в списъка, и вида и размера на обезпечението и поредността на удовлетворяване на вземането, в случай, че е уважил частично или изцяло възражение срещу неприето от синдика вземане, или е отхвърлил частично или изцяло възражение срещу прието от синдика вземане. Обосновано е, че дори когато предмет на възражението е самото вземане /прието или неприето/, а не само привилегията или обезпечението му, то ако съдът установи съществуването на това вземане, служебно е длъжен да се произнесе по реда на привилегията или обезпечението, с което това вземане ще бъде включено в списъка на приетите вземания. По тези съображения е счетено, че законосъобразно първоинстанционният съд, след като е установил съществуването на процесното вземане и е допълнил с него списъка на приетите вземания, е определил и реда на привилегията по чл. 94 ЗБН, с която това вземане се ползва, а именно – по чл. 94, ал. 1, т. 4 /редакция ДВ, бр. 67/27.07.2003г./, която привилегия касае вземания на вложители в банката и първоинстанционният акт не е постановен извън премета на дължимата от съда искова защита, поради което и не е недопустим.
Съставът на САС е отделил като безспорни фактите по делото, че въз основа на сключения с ответната банка рамков договор за платежни услуги за потребители от 19.07.2013г. и анекс № 112141/19.07.2013г., във връзка с който е открита банкова сметка, към 19.06.2014 г. ищецът е притежавал банков влог в размер на 962 000лв. – главница и договорни лихви; че с договор за продажба на вземане от 19.06.2014г. ищецът е прехвърлил процесните вземания на цесионера [фирма], която цесия е съобщена по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД на длъжника „К.“ с уведомление с вх. № 11371/6.11.2014г.; че с уведомление с вх. № 11370/6.11.2014г. цесионер е заявил прихващане между прехвърленото вземане и негови задължения към К. /4 994 161.28лв. – главница и 312 413.64лв. – лихви/, произтичащи от договор за банков кредит от 2011г. и последващи анекси; че с анекс от 12.06.2015г. страните са се съгласили, че договорът за цесия се счита за развален по право на основание чл.1, ал. 1 от същия; че с уведомление с вх. № 2854/22.06.2015 г. страните по договора за цесия са уведомили К. за развалянето на договора за цесия.
Като спорни са отграничени въпосите дали с анекса договорът за цесия е бил валидно развален /прекратен/ и какво е действието на подобно разваляне спрямо длъжника, включително с оглед изявлението за прихващане.
По очертания първи спорен проблем, САС е приел, че по силата на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, договорите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона и че тази разпоредба е приложима и към договорите за цесия, тъй като законът не е предвидил изключение; че такива договори могат както да бъдат недействителни, така и да бъдат прекратени или развалени, включително и по взаимно съгласие. Позовал се е на Решение № 291/18.11.2014 г. по гр. д. № 2193/2014 г. на ВКС, ІV г.о.
По въпроса за действието на правоотричащи и правопрекратяващи договора за цесия основания спрямо длъжника по цедираното вземане, въззивната инстанция е основала съображенията си на общите правила на чл. 75, ал. 1 и ал.2 ЗЗД и на същността на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД , което е квалифицирала като делегация за плащане – нареждане до длъжника, че той следва да престира на цесионера, който става негов нов кредитор по облигационното отношение. Анализирано е, че ако длъжникът изпълни спрямо цесионера, вземането ще се погаси и длъжникът ще се освободи от задължението си, който е ефект, съобразно чл. 75, ал. 2 ЗЗД ще настъпи и ако цесионерът няма това качество поради липсата на действащ договор за цесия, но длъжникът не е знаел за това, а добросъвестно се е доверил на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Обобщено е, че изцяло през призмата на добросъвестността следва да се преценява и действието спрямо длъжника на евентуално отричане или преустановяване действието на договора за цесия; че ако към момента на изпълнението, длъжникът е бил добросъвестен /не е знаел за наличието на основание за недействителност или за настъпилото разваляне/, то той ще се освободи от задължението си ако престира на цесионера, посочен в уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, а цедентът ще има право на регресно вземане срещу бившия цесионер за полученото изпълнение /чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД/. Разграничено е, че ако към същия момент длъжникът е бил недобросъвестен /знаел е за посочените обстоятелства/, то той няма да се освободи от задължението си по облигационното отношение. Анализирано е, че в конкретния случай К. не е изпълнила задълженията си по процесния договор за банков влог както спрямо ищеца, така и спрямо цесионера; че от последния с уведомление с вх. № 11370/6.11.2014 г. е отправено и е получено от банката изявление за прихващане с насрещни задължения на цесионера и тъй моментът на прихващането /6.11.2014г./ предхожда този на уведомлението с вх. № 2854/22.06.2015 г. за разваляне на договора за цесия, то прихващането е породило погасителния си ефект спрямо длъжника по цедираното вземане както на осн. чл. 75, ал. 1, така и на осн. чл. 75, ал. 2 ЗЗД.
Отчетено е, че това прихващане е атакувано от синдиците на длъжника с иск по чл. 59, ал. 3 ЗБН по т. д. № 3608/2015 г. на СГС, VІ-17 състав. Посочено е, че ако действието на прихващането бъде потвърдено, вземането на длъжника К. ще се счита за погасено, независимо от последващото разваляне на процесния договор за цесия, в който случай длъжникът няма да дължи изпълнение на никого; ако действието на прихващането бъде отречено, вземането на длъжника ще продължи да съществува и банката ще дължи изпълнение на действителния му кредитор. Анализирано е, че тъй като длъжникът е бил уведомен на 22.06.2015 г. за извършеното разваляне по взаимно съгласие на цесионния договор с последващия анекс от 12.06.2015 г., то погасителен ефект ще има само изпълнението спрямо действителния кредитор – ищеца /цедента/, поради което ищецът ще притежава процесното вземане срещу ответника само при отричане на действието на извършеното прихващане. Въз основа на тези съображения е изведено, че претенцията на ищеца за приемане на вземането му като безусловно е неоснователна, а основателно е евентуалното му искане – за приемане на вземането под условие, че прихващането бъде обявено за недействително с влязъл в сила съдебен акт. Тези изводи са обусловили отмяната на решението на СГС в частта, с която безусловно е уважено възражението по чл.66, ал.4 ЗБН и е постановено друго за уважаването му под посоченото условие.
Отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо на въведеното от касатора основание – поради недопустимост на иска, тъй като в петитума на възражението било формулирано недопустимо искане – за „отмяна на решението на синдика“. Макар и непрецизно, искането е за уважаване от съда на подаденото възражение и включването на вземането на Ц. в списъка на кредиторите с прието вземане в размер на 962 000лв.
Неоснователността на тезата за недопустимост на първоинстанционното и на въззивното решение като постановени в нарушение на диспозитивното начало в процеса чрез включване на вземането в претендирания размер с поредност на удовлетворяване по чл.94,ал.1,т.4 ЗБН, при положение, че възразилото лице не е сезирало съда да се произнесе по реда на привилегията, с която вземането да бъде включено в списъка на приетите вземания, пряко произтича от категоричната и ясна разпоредба на чл. 68,ал.3,т.1 ЗБН – когато съдът е уважил изцяло или частично възражение срещу неприето от синдика вземане, с решението по чл.63,ал.1 ЗБН постановява допълване на списъка по чл. 67, ал. 2, като посочва вида, основанието и размера, с които вземането следва да бъде включено в списъка, вида и размера на обезпечението и поредността на удовлетворяване на вземането.
По същите съображения е неоснователно искането за допускане на обжалването по втория въпрос относно възможността съдът служебно да се произнесе по реда на привилегията, с която вземането да бъде включено в списъка на приетите вземания.
Първи, седми и осми въпроси са основани на тезата на касатора за действието и последиците от извършеното от цесионера прихващане – на погасителното действие на изявлението за прихващане, но по начина, по който са поставени, те не са включени в предмета на спора и по тях не са изложени мотиви, обусловили решаващата правна воля на съда. Неоснователността на искането за допускането на касационното обжалване по тях пряко произтича и от невъвеждането и необосноваването на допълнителната предпоставка за осъществяването на факултативния касационен контрол. Наличието на предпоставката по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК следва да бъде надлежно аргументирано, за приложното й поле не е достатъчно формалното цитиране на разпоредбата. В цитираното в изложението /без посочване на въпроса, към който е въведено и е относимо/ Решение № 40 по т.д.№ 566/2009г. на Първо т.о. е прието, че в хипотезата на чл.99 ЗЗД, вземането преминава върху цесионера със самото сключване на договора за цесия, докато договорът има действие спрямо длъжника и трети добросъвестни лица след съобщаването на цесията. Поради това отсъства противоречие между даденото в него разрешение и изводите в обжалвания акт. В решението на състава на ВКС не е обсъждан въпросът поставен от касатора за развалянето на договора по взаимно съгласие /т.3 и т.4 от изложението/.
Освен че по трети и четвърти въпрос /идентично на анализираните по-горе въпроси/, отсъства надлежно въведено допълнително основание, те са поставени общо и теоретично, не покриват общия селективен критерий, а съставляват оспорване правилността на изводите на САС. Паралелно с това тези изводи са съобразени с даденото разрешение в цитираното от САС Решение № 291/18.11.2014 г. по гр. д. № 2193/2014 г. на ВКС, ІV г.о. по противоречиво решавания от съдилищата правен въпрос – възможно ли е възмезден договор за цесия да бъде развален по взаимно съгласие на страните.
По петия и шестия въпрос отново не е посочена надлежно допълнителна предпоставка, а шестият въпрос е и некоректен, тъй като втората част петитума на възражението на ищеца по чл.66,ал.6 ЗБН е: „или при условията на евентуалност да бъда включен като кредитор с вземане под условие, че извършеното с тази сума прихващане, бъде обявено за недействително с окончателен съдебен акт“.
Неоснователно е искането за допускане на обжалването поради „очевидна неправилност на решението“ – на основанието по чл.280,ал.2 ГПК в приложимата настоящата редакция на разпоредбата. Очевидната неправилност на първо място не е обоснована – касаторът отново аргументира своята теза, че с достигането на изявлението за прихващане на цесионера до банката, то е породило промяна в правната сфера на двете страни и двете задължения за погасени /прекратени/ до размера на по-малкото, без да излага доводи кои мотиви на САС са неправилни и в какво се състои „очевидната” им неправилност. Формалното позоваване на разпоредбата на чл.280,ал.2 ГПК не е достатъчно за допускане на достъпа до касация.
Освен че касаторът не обосновава кумулативното наличие на обща и допълнителна предпоставка по нито един от поставените в изложението въпроси, същият няма правен интерес от допускане на факултативния касационен контрол, тъй като с влязло в сила решение е отречено условието, под което с обжалваното решение е включено вземането на Ц. в общ размер на 962 000лв. в списъка на кредиторите на банката. С решение № 239 от 15.05.2018г. по т.д.№ 986/2017г. на ВКС, І т.о. е потвърдено решението № 185 от 19.01.2017г. по т.д.№ 4791/2016г. на САС, в частта му, с която е потвърдено решението по т.д. 3608/2015г. на СГС, с което са отхвърлени предявените от синдиците на К. АД /н/ против [фирма] за установяване недействителността на извършени прихващания, включително и процесното прихващане с вх.№ 11370/6.11.2014г. Това означава, че действието на извършеното прихващане не е отречено, че вземането на длъжника К. ще се счита за погасено, независимо от последващото разваляне на процесния договор за цесия и в този случай длъжникът – банката няма да дължи изпълнение.
Разноски за настоящото производство не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 2344 от 14.11.2017г. на Апелативен съд София, ТО, 6 състав постановено по в.т.д.№ 3253/2017г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: