О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 62
С., 03.02.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2964 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца Т. И. Д. срещу Решение № 1817/12.03.2013г. по в.гр.д.№ 5125/2010г. на Софийски градски съд, ІІ „г” състав, с което е потвърдено Решението по гр.д.№ 44485/2008г. на Софийски РС, 36 състав за отхвърлянето на предявените срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл.79,ал.1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл.82,ал.1 ЗЗД за сумата 20 200лв.- обезщетение за вреди под формата на пропуснати ползи от забавено изпълнение за изграждане на апартамент № 1 на четвъртия етаж от сградата на [улица], С. за периода 01.11.2005г.-31.10.2008г. и 4 000лв. обезщетение за забава.
Поддържаните касационни основания са за недопустимост на решението и неправилност поради съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. Твърдението е, че ищецът като възложител е изправна страна по договора, неизпълнението на ответника да снабди обекта с акт обр.16 в срок до 30.09.2001г. е по причина, за която отговаря, поради което дължи обезщетение в размер на паричната стойност на ползата, от която собственикът е лишен и която би могъл за реализира. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК като процесуалноправни са поставени въпросите: Във връзка с ограничението, предвидено в чл.269, изр.второ ГПК относно правилността на постановения съдебен акт, произнесъл ли се е въззивният съд в съответствие с нормата на чл.272 ГПК. Налице ли е задължение на въззивния съд, доколкото мотивира своето решение, препращайки към мотивите на постановеното, да обоснове ”отхвърлянето на първоинстанционното решение в частта относно уважаването на иска по чл.82 ЗЗД, като отмени същото в тази част”. Поддържа се, че релевантен за спора е въпросът за тълкуването на принципа на служебното начало, предвиден в чл.7 ГПК във връзка с прилагането на разпоредбата на чл.146,ал.2 ГПК, „съгласно ТР № 1/2001г.”. Твърди се, и че въззивният съд не е изготвил своевременно доклад по делото, а едва след направено искане от касатора, като не е указал, че представените от него доказателства относно твърдението за настъпили вреди не са достатъчни или са неотносими. Поддържаните допълнителни предпоставки са по т.2 и т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Касаторът се позовава на решения на съдилищата по сходни от фактическа страна казуси.
От насрещната страна [фирма] е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основанията за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба.
Въззивният съд е споделил извода за неоснователност на предявения иск. Обсъдил е наведените в жалбата доводи, като е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд. Изложил е собствени съображения, че предвидимостта на пропусната полза при пораждане на задължението не е установена, тъй като ищецът не доказва, че при сключването на договора е разтичал да реализира доходи от отдаване на апартамента под наем. Обосновал е, че за да бъде уважен искът по чл.82 ЗЗД е необходимо установяване кумулативното наличие на предпоставките: виновно неизпълнение от длъжника на задължения по договора, съконтрахентите да са могли да предвидят, че от неизпълнението могат да последват за кредитора имуществени вреди-реално пропуснати ползи и наличието на причинна връзка между неизпълнението и възможността да бъде увеличен патримониумът на възложителя, като следва да е установено лишаването на кредитора от сигурна облага. Приел е, че ищецът не е доказал по несъмнен начин, че имуществото му е могло да бъде увеличено, а този факт не може да бъде приет въз основа на предположения и теоретични разсъждения.
Касационната жалба е депозирана в преклузивния срок, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Основанията за допускане на касационното обжалване не са налице поради липса на въведен правен въпрос относим към решаващите изводи на въззивната инстанция за отхвърлянето на иска. Правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и т.1 на ТР№ 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС въпрос не е поставен /вторият въпрос е изцяло неясен/, а са изложени твърдения за допуснати от СГС процесуални нарушения на разпоредбата на чл.272 ГПК при наличие на изложени от въззивната инстанция собствени мотиви по наведени в жалбата доводи по съществото на спора и по твърденията за процесуални нарушения, свързани с доклада по делото. Във връзка със соченото процесуално нарушение, касаторът не отчита дадените от ОСГТК на ВКС с ТР № 1/ 09.12.2013г. задължителни указания, че въззивната инстанция не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието на чл.146,ал.1 ГПК, както и обстоятелството, че във въззивната жалба няма позоваване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада /т.2 от цитираното тълкувателно решение/, и факта, че СГС е допуснал събирането на всички поискани от жалбоподателя и сочени от него като „нови” доказателства.
Искането за допускане на касационно обжалване за проверка допустимостта на въззивното решение е също неоснователно. То не е подкрепено с конкретен правен довод, а при служебната проверка, дължима на основание т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК, настоящият състав не намира основание за извод за вероятна недопустимост на съдебния акт.
При очертаване на допълнителната предпоставка по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване, касаторът неправилно счита, че тя следва да е налице не по поставения правен въпрос, а по сходен от фактическа страна казус. Визираното наличие на уважени искове по други договори за строителство срещу ответника е резултат на установяване на различна фактическа обстановка и оттам, на обосноваване на различен правен извод относно съществуването на доказаната реална възможност и сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора т.е. на изпълнението на доказателственото задължение на кредитора по чл.154, ал.1 ГПК, така както е очертано в ТР № 3/12.12.2012г. по тълкувателно дело № 3/2012 на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба е направил искане за заплащане на разноски, но доказателства за реалното им извършване не са представени, поради което не следва да му се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 1817/12.03.2013г. по в.гр.д.№ 5125/2010г. на Софийски градски съд, ІІ „г” състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.