О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 283
София, 16.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и шести април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 73 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца „Р. /България/ЕАД против Решение № 1815 от 13.09.2016г. по в.гр.д.№ 681/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 6533/2014г. на СГС, І-12 състав, за отхвърляне на предявения по реда на чл.422 ГПК иск срещу Б. И. Б. и И. К. Б. за установяване съществуване на вземане в размер на 76 455 евро – главница, 3 377.91 евро – редовна лихва, 1 690.81 евро – наказателна лихва, 347.80 евро – комисионна. За тези суми е била издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 41874/2013г. на СРС, 118 състав въз основа на документ по чл.417,т.2 ГПК – извлечение от счетоводните книги на банката по договор за банков кредит от 28.08.2008г., анекси към него и договор за встъпване в дълг, при упражнено право на основание чл.8 от Анекс № 3 от 05.08.2010г., за обявяване на всички суми по кредита за предсрочно изискуеми.
С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно. Твърдението е, че съставът на САС е следвало да уважи частично установителния иск за падежиралите до момента на подаването на заявлението на банката суми /главница и лихви/ по договора за кредит, тъй като в приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза били посочени размерът и броят на редовно падежиралите вноски по кредита към датата на подаване на заявлението.
В изложението по чл.284,ал.3 ГПК се иска допускане на обжалването поради противоречие на решението на САС с ТР № 4/2013г., Решение № 87 по т.д.№ 766/2012г. на 2 т.о., Решение № 139 по т.д.№ 57/2012г. на 1т.о. и Решение № 204 по т.д.№ 1175/2013г. на 2 т.о. по въпросите: 1/ Предмет ли са на заповедното производство по реда на чл.417 ГПК, вземанията за главница с настъпил падеж, които не са бил претендирани като перо “редовно падежирала главница“ в извлечението от счетоводните книги и в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а са били включени съвкупно като главница, ведно с предсрочно изискуемата главница като при това в извлечението от счетоводните книги са били описани като дати падежите на падежиралите вноски; 2/ Считат ли се обстоятелствата /твърденията/ за изискуемост на вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания /неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж към датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, за имплицитно въведени като твърдения за изискуемост на същите вземания като такива с настъпил падеж посредством доводите и твърденията, че банката надлежно е упражнила възникналото потестативно право да направи – обяви изцяло в предсрочно изискуем целия ползван банков кредит поради настъпване на случай на неизпълнение – неплащане на определен брой месечни вноски. 3/ Настъпването на предсрочна изискуемост на вземанията по договор за банков кредит има ли за материалноправна последица прекратяване, разваляне на договора или отпадане /унищожаване по смисъла на чл.8 ЗЗД/ на договорната връзка. 4/Настъпването на предсрочна изискуемост на вземанията по договор за банков кредит променя ли основанието за изискуемост на вземанията, които са с настъпил падеж съобразно погасителния план „на основание настъпил падеж”; 5/ Настъпването на предсрочна изискуемост на вземанията по договор за банков кредит има ли друга материалноправна последица освен тази, длъжникът занапред да губи преимуществата на срока /чл.70 ЗЗД/. Посочва се и допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280 ГПК само като текст от закона без да е обосновано приложно й поле и относимостта й към конкретен от поставените въпроси.
От насрещната страна И. К. и Б. Б. е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Банката е поискала издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист въз основа на заявление от 04.10.2013г. въз основа на извлечение от счетоводните си книги за размера на дълга на кредитополучателя [фирма] и солидарните длъжници И. Б. и Б. Б. по предоставен банков кредит с договор от 28.08.2008г., четири анекса и договор за встъпване в дълг. В т.14 /допълнителна информация/ от заявлението, приложено към исковата молба, е посочено, че кредитополучателят и солидарните длъжници не са платили месечни погасителни вноски по договора за банков кредит и анексите, с падежни дати 05.02.2013г. до 05.08.2013г., включително, поради което на основание чл.8 от Анекс № 3/05.08.2010г., банката е упражнила правото си да направи всички суми по кредита предсрочно изискуеми на 05.09.2013г.; съгласно цитирания текст от анекса, банката не уведомява кредитополучатели и солидарните длъжници за предсрочната изискуемост.
В исковата молба, предявена след постъпило възражение от длъжниците-физически лица, твърденията на банката са идентични; в нея отсъства разграничаване на вноските, чийто падеж е бил настъпил към 05.09.2013г., а заявеният петитум съответства на сумите, за които е издадена заповедта.
Извлечение от счетоводните книги на банката не се намира в материалите по делото, няма данни да е било приложено като доказателство. Ищецът не е правил доказателствено искане и за прилагане на ч.гр.д.№ 41874/2013г. на СРС.
Защитата на ответниците е била насочена срещу твърденията за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. Поддържали са, че банката не е изложила обстоятелства кога е настъпила изискуемостта, какъв е периодът на забавата, за вида и размера на просрочените задължения, а липсата на такива твърдения затруднява защитата им. Вещото лице е констатирало, че към датата на подаване на заявлението /04.10.2013г./ са налице просрочени задължения по погасителния план и анексите за дължимите месечни вноски за главница и редовни лихви с падежи 05 февруари 2013г.- 05 септември 2013г., като е посочило, че на 18.02.2013г. е последното плащане по кредита. Пред първоинстанционния съд банката е поддържала искането си за уважаване на иска, съобразно формулирания петитум.
Първоистанционният съд е отхвърлил иска по съображения, че банката не удостоверява в процеса надлежното уведомяване на длъжниците за предсрочната изискуемост на кредита.
Във въззивната жалба банката е оспорвала правилността на изводите относно предсрочната изискуемост на задълженията и е поддържала, че съдът е следвало да признае за установени „поне“ исковете досежно вземанията, които са редовно падежирали към датата на подаването на заявлението, посочвайки че те са „обект на издадената заповед за изпълнение и са включени в петитума на установителния иск – т.е. ищецът е искал и тяхното присъждане“. Въззивната инстанция е споделила извода за отсъствие на доказателства за получаването на волеизявление на банката за преобразуването на кредита в предсрочно изискуем и е посочила, че ако фактите, относими към настъпването му не са се осъществили преди депозиране на заявлението, вземането не е възникнало на предявеното основание. Посочила е, че в заявлението основанието на претенцията е преобразуването на всички суми по кредита в предсрочно изискуеми, а съгласно ТР №4/2013г. ООТКТ на ВКС, в производството по иск с правно основание чл.422 ГПК не намират приложение правилата за изменение на иска, установени в чл.214 ГПК, поради което е недопустимо искане за установяване на вземане с настъпил падеж, съответстващ по размер с изявленията на вещо лице, на което се позовава въззивника. Позовала се е и на решение № 115 от 11.01.2016г. по т.д.№ 2427/2014г. на 2 т.о.
Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по първите два въпроса произтича от необосноваването на допълнителната предпоставка – т.1 на чл.280,ал.1 ГПК, въведена от касатора.
С решение № 87 по т.д.№ 766/2012г. на 2 т.о. съставът на ВКС се е произнесъл по въпроса, отнасящ се до момента, към който се установява съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение в производството по чл.422 ГПК и приложимостта в това производство на нормата на чл.235, ал.3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. По този въпрос съдебната практика е уеднаквена в т. 9 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и изводите в обжалваното решение не противоречат на даденото тълкуване.
Даденото в актовете по чл.290 ГПК – № 139 по т.д.№ 57/2012г. на 1 т.о. и № 204 по т.д.№ 1175/2013г. на 2 т.о разрешение е, че вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – кредитор по реда на чл.418 вр. чл.417, т.2 ГПК и чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, не е изискуемо, независимо, че кредиторът се е позовал на предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита в исковата молба. В тази хипотеза изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания /неустойки, лихви/ , които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги. В настоящия спор, както се изложи по-горе, в исковото производство не е приложено извлечението от счетоводните книги, поради което даденото разрешение не може да бъде приложено. Не съответства на данните по делото тезата на касатора, че в предмета на спора е бил разграничен конкретният размер на вноските с настъпила към датата на подаване на заявлението изискуемост от общата част на главницата по целия кредит, т.е. че предмета на спора включва ясно разграничени вноски с настъпил падеж от тези, трансформирани в предсрочно изискуеми, за да би било възможно и защитата на ответната страна да се разпростре и по този съществен за спора правен проблем. Данните по настоящия казус са, че и със заявлението и с исковата молба вземанията за главница по договора за кредит и лихва за забава са претендирани в общ размер въз основа на твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Вземанията не са заявени като конкретни неплатени вноски и акцесорни вземания, поради което и въззивната инстанция не е дължала произнасяне по отношение на месечните погасителни вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Следва да се има и предвид, че експертизата установява, че след забавата /05 февруари 2013г./ е налице плащане на суми по кредита на 18.02.2013г., поради което е налице само недоказано твърдение на банката, че размерът на падежиралите според погасителния план вноски и размерът на непогасените, но изискуеми /с настъпил падеж/ вноски, се явява установен чрез експертното заключение. Следователно, въззивното решение не само, че не е в противоречие с решението по т.д.№ 57/2012г. на 1 т.о. и решението по т.д.№ 1175/2913г. на 2т.о, но се явява изцяло съобразено с него. Съставът на САС изрично се е позовал на решение № 115 по т.д.№ 2427/2014г. на 2т.о., в което е застъпено аналогично становище в хипотеза, в която не са били въвеждани твърдения и ангажирани доказателства за падежа и размера на конкретните просрочени от длъжника вноски към датата на подаване на заявлението. Както се посочи позоваването от касатора на т.3 на чл.280 ГПК е формално не е обвързано с конкретен от поставените въпроси, а и при наличие на практика по чл.280,ал.1, т.1 ГПК, приложното поле на т.3 е изключено.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по останалите въпроси / №№3-5/ пряко произтича от обстоятелството, че не са въведени в предмета на спора и по тях въззивната инстанция не се е произнасяла. Такъв въпрос не отговоря на характеристиката на общо основание за допускане на касационното обжалване, дадена в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Въпрос, който е извън предмета на спора и на произнасянето на въззивната инстанция е изключено да послужи като основна предпоставка за допускане на обжалването, тъй като
даването на разрешение от него на ВКС би било безцелно – въз основа на отговора не биха могли да се обосноват изводи по съществото на спора.
Касаторът следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна поисканите разноски /за които е представен списък по чл.80 ГПК/ за адвокатско възнаграждение – сумата 5 656.96лв. по представения договор за правна защита и съдействие от 16.12.2016г., в който е отразено плащането на договореното възнаграждение в брой.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 1815 от 13.09.2016г. по в.гр.д.№ 681/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав.
Осъжда „Р. /България/“ЕАД да заплати на И. К. и Б. Б. сумата 5 656.96лв. разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: