О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 279
С., 26.03.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 1019 по описа за 2012 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ответника И. Д. Б. срешу Решение № 1356 от 24.07.2012г. по въззивно гражданско дело № 1913/2012г. на Пловдивския ОС, с което е потвърдено първоинстанционното решение на РС-Пловдив по гр.д.№ 31/2012.
Районният съд е признал за установено, на основание чл.124 ГПК, по предявения иск от Н. П. М. и Н. И. М., в качеството им на наследници на починалия П. Н. М., че не дължат на И. Д. Б. сумата от 16 500 лв. по запис на заповед от 01.06.2004г., ведно със законната лихва , считано от 17.08.2004г. до окончателното и изплащане, както и разноски в размер на 710лв., за които суми е издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 5088/2004г. на Пловдивски РС, VІ гр.състав, поради изтекла тригодишна погасителна давност.
Въз основа на безспорните по делото факти: че на 19.08.2004г. ответникът се е снабдил с изпълнителен лист на основание чл.237,б.”д”ГПК-отм. въз основа на запис на заповед от 01.06.2004г. за сумата 16 500лв., с издател наследодателя на ответниците и поемател И. Б.; че въз основа на молба от 30.08.2004г. е било образувано изпълнително дело № 4454/2004г. на ДСИ; че последното предприето изпълнително действие е на 24.11.2004г.; че изпълнителното дело е прекратено с Постановление от 23.09.2008г., на основание чл.433,ал.1,т.8 ГПК; и че на 08.09.2011г. е подадена молба и е образувано ново изпълнително дело № 3041/2011г. на ЧСИ, въззивният съд е приел, че съгласно ППВС 3/1980г. всяко предприето от взискателя действие за принудително изпълнение прекъсва давността на основание чл.116,б.”в”ЗЗД и по време на изпълнителния процес относно това вземане, давност не тече на основание чл.115,ал.1 б.”ж”ЗЗД. Посочил е, че със снабдяването на ответника с изпълнителен лист давността за вземането е прекъсната и е започнала да тече новата давност, която е спряла за периода от образуването на изпълнителното делото момента на прекратяването му. Изпълнителното дело е прекратено на 24.11.2006г., тъй като е изтекъл срок от две години, през който не са били предприети изпълнителни действия, при последно такова от 24.11.2004г. Мотивирал е, че след тази дата тече нова давност, чийто срок съвпада със срока за погасяването на вземането – менителничен ефект, за който е приложима специалната давност по чл.537 във вр. с чл.531,ал.1 ТЗ, като се е позовал на Решение № 148 от 04.10.2010г. по т.д.№ 1055/2009г. на ІІ т.о. на ВКС. С оглед на това е направен изводът, че след като новообразуваното изпълнително дело е след датата 24.11.2009г. /когато е изтекъл тригодишния срок след прекратеното по силата на закона изпълнително производство/, вземането е погасено с изтичането на кратката давност и то не може да бъде предмет на принудително изпълнение при направеното възражение на длъжника, респ. неговите наследници по закон. По твърдението на ответника за недопустимост на решението, основано на становището, че при предявен иск за установяване недължимост на сумите по издадения изпълнителен лист, съдът недопустимо се произнесъл по иск за недължимост на суми по издаден запис на заповед, въззивният съд е приел, че то е неоснователно. Изложил е мотиви, че в обстоятелствената част на исковата молба неудовлетвореното притезание, за което е издаден изпълнителният лист- изпълняемото право е индивидуализирано по основание и размер чрез прилагане на изпълнителния лист в който е отразено, че вземането произтича от запис на заповед и няма съмнение относно предмета на делото, с който е сезиран съдът и правото на защита на ответника не е накърнено, тъй като за него не е съществувала неяснота относно този предмет.
В касационната жалба се поддържа, че въззивният и първоинстанционният съд са се произнесли по непредявен иск, поради което решенията следва да бъдат обезсилени, а делото да бъде върнато на районния съд за произнасяне по предявения иск. Посочва се, че с исковата молба е предявен иск по чл.124 ГПК- за признаване на установено, че вземането на ответника, произтичащо от изпълнителен лист от 17.08.2004г., издаден по гр.д.№ 5088/2004г. на Пловдивския РС, е погасено по давност, а районният съд недопустимо се отклонил от волята на ищците като е добавил вместо тях основанието на задължението им – запис на заповед от 01.06.2004г., посочвайки го в диспозитива на решението си. Налице било и произнасяне плюс петитум – ищците се позовавали на общата петгодишна давност, а съдът приел, че вземането е погасено с изтичането на кратката тригодишна давност. В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК се поддържа, че за точното приложение на закона и за развитието на правото е от значение въпросът за възможността въззивният съд по тълкувателен път да подмени волята на ищците досежно търсената защита, очертана с исковата молба. Поставен е процесуалноправен въпрос „обвързан ли е съдът от искането за защита, заявено в петитума на исковата молба, или има известна свобода по тълкувателен път да извлича волята на ищцовата страна за заявеното искане за защита и може ли то да бъде допълнено от съда с решението, поради пропуснати и неотстранени в хода на процеса грешки при формулирането на петитума”.
От ответниците по касационната жалба Н. М. и Н. М. е постъпил отговор, с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира се заплащането на разноските за настоящото производство по представения договор за правна защита и съдействие.
Съставът на ВКС счита, че основанията за допускане на касационното обжалване не са налице.
Когато въпросът за допустимостта на иска е въведен пред инстанциите по същество и те са се произнесли по него, то произнасянето на въззивния съд подлежи на проверка от ВКС при наличието на някоя от хипотезите на т.1-3 на чл.280,ал.1 ГПК. В настоящия случай е налице произнасяне от въззивния съд по възражението за недопустимост на иска основано на твърдения, че първоинстанционният съд е постановил петитум, какъвто не бил заявен с исковата молба.
По поставения от касатора процесуалноправен въпрос е налице непротиворечива съдебна практика, обобщена в ТР № 2 от 29.02.2012г. по тълкувателно дело № 2/2011 на ОСГТК на ВКС, в което е даден отговор в кои случаи диспозитивното начало в процеса при определяне на вида на търсената защита е нарушено- когато съдът се е произнесъл извън посочения предмет на спора и обхвата на търсената защита. Такова нарушение ще е налице, когато страната не е получила защитата, за която е било отправено искане към съда, когато съдът е дал защита, различна от тази, за която е било отправеното от ищеца искане.
Съдилищата са се произнесли по предявения установителен иск с правно основание чл.124 ГПК, че ответниците не дължат посочените суми по издаден изпълнителен лист. С последния, на основание чл.237,б.”д”ГПК наследодателят на ищците като издател на заповед от 01.06.2004г. е осъден да заплати на ответника сумите, посочени в петитума на предявения иск. Исковата молба е била редовна от гледна точка на изложение на обстоятелствена част и петитум – в изложението на фактите ищците са се позовали на изпълнителният лист издаден въз основа на записа, а в петитума са поискали установяването недължимостта им по издадения изпълнителен лист. Посочването в диспозитива на решението, че сумите не се дължат „ по записа на заповед, за които е бил издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 5088 /2004 на Пловдивския РС, ІV гр.състав” по никакъв начин не представлява подмяна на волята на ищците за защитата, която искат да получат, не представлява й произнасяне по спор с неуточнен петитум, по който ответникът не се е защитавал.
Поставеният като процесуалноправен въпрос за правомощията на съда не е разрешен от въззивния съд в противоречие с формираната по реда на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК задължителна съдебна практика, което изключва допускането на касационното обжалване по този въпрос на посоченото от касатора основание по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.
При дължимата на основание т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС служебна проверка, няма основание за преценка, че съществува вероятност атакуваното решение да е недопустимо поради произнасяне над заявения петитум с оглед възприетия от съда приложим давностен срок. Същественото е, че съдилищата са сезирани с въпроса за приложимия давностен погасителен срок, изтичането на погасителна давност е основанието на предявения установителен иск за несъществуване на вземане поради изтекла давност, поради което изцяло в правомощията и в рамките на правораздавателната компетентност на съда е да формира правните си изводи за меродавния срок, независимо от становищата на страните. В преценката си по приложението на закона, когато е сезиран с въпроса за давността, съдът не е обвързан от посоченото от ищеца по предявения отрицателен установителен иск – от кога тече давността и какъв е нейният срок.
С оглед изхода на спора, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата сумата 1 100лв. по приложения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено плащането на възнаграждението.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 1356 от 24.07.2012г. по въззивно гражданско дело № 1913/2012г. на Пловдивския ОС.
ОСЪЖДА И. Д. Б. да заплати на Н. П. М. и Н. И. М. сумата 1 100лв. разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2