О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 125
София, 20.03. 2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 2133 по описа за 2019 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Ива“ЕООД/н/, със седалище село Усойка, Кюстендилска област против Решение № 850 от 11.04.2018г. по в.т.д.№ 3349/2017г. на САС, ТО, 5 състав, с което след отмяна на решението по т.д.№ 5544/2014г. на СГС, ТО, 22 състав, с което исковете са били уважени, е постановено друго. Отхвърлени са като погасени по давност исковете на касатора срещу ДФ “Земеделие“ с правно основание чл.79,ал.1,предл първо ЗЗД за заплащането на сумата 476 776лв. – финансова помощ по договор от 27.12.2006г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ при условията на САПАРД за извършване на дейности по бизнес план към проект „Строителство и обзавеждане на сграда за туристи „И.”, ведно със законна лихва и обезщетение за забавено плащане.
С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост при формиране на изводите за изтекла погасителна давност. Поддържа се, че давностният срок по отношение на процесното вземане тече от уведомяването за отказа за изплащане на помощта /от 01.09.2009г./, от дължимото произнасяне с изрично волеизявление за одобрение, съотв.отказ за изплащане на финансирането в съответствие с разпоредбата на чл.26 от Наредба № 15/2001г. на МЗГ. Позовава се и на изпращането на заявката от фонда на други институции за проверка, и счита, че това обстоятелство попада във фактическия състав на чл.25а,ал.2 от Наредбата, съгласно която срокът за плащане не тече през времето на отстраняване на непълноти или неточности в представените документи. Твърди, че този факт неправилно не е зачетен от въззивната инстанция като водещ до спиране на давностния срок. Позовава на Решение № 82 по т.д.№ 1611/2013г. на 1 т.о. на ВКС и Решение № 10 по т.д.№ 4429/2013г. на 1 т.о./ и счита, че към датата на подаване на исковата молба – 08.08.2014г. срокът по чл.110 ЗЗД е спазен. Паралелно с това поддържа, че в процесния случай е налице освобождаване от отговорност на длъжника поради невъзможност по чл.81 ЗЗД, което е предпоставка първоначално уговорените срокове да се удължат с времето на забавата като цитира Решение № 52 по т.д.№ 538/2014г. на 2 т.о. на ВКС.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:
1/От кой момент започва да тече погасителна давност за вземания, произтичащи от договори за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ при условията на САПАРД – от момента на изтичане на тримесечния срок от постъпване на заявката за плащане по чл.25а,ал.1 от Наредба № 15 от 18.05.2001г. или от получаване на отказ за плащане по чл.26 от Наредбата.
Въведената допълнителна предпоставка е т.3 на чл.280,ал.1 ГПК като се поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по приложението на чл.114,ал.1 ЗЗД в хипотезата на договори за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ при условията на САПАРД като се има предвид и обстоятелството, че същият ред за изплащане на помощта е предвиден и в други наредби, касаещи същата програма.
2/ Срокът за изплащане на безвъзмездната финансова помощ по чл.25а,ал.1 от Наредба № 15/18.05.2001г. на МЗГ тече ли ако поради обективни причини – предоставяне на преписката на други държавни органи /ДАНС и Прокуратура по тяхно искане/, ДФЗ в невъзможност да извърши анализ за установяване на фактическото съответствие по документи между одобрения инвестиционен проект и извършената инвестиция по чл.26,ал.1 от Наредбата.
Поддържа се същата предпоставка, чието наличие се обосновава с липса на съдебна практика.
Въведено е и основанието за осъществяване на факултативния касационен контрол по чл.280,ал.2, предл.последно ГПК на въззивния акт поради неправилно приложение на материалния закон – чл.25а,ал.2 от Наредба № 15 и чл.26,ал.1. Акцентира се на изразеното особено мнение на член на въззивния състав, което според касатора е индикация за очевидната неправилност на обжалваното решение.
Писмен отговор ДФ Земеделие счита касационната жалба за недопустима поради непосочване на основанията за допускане на обжалването. Излага съображения и срещу основателността й.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Първоинстанционният съд е установил изпълнение на поетите по договора задължеия на ищеца. Приел е за основателен предявения иск и за неоснователно правопогасяващото възражение на ответника за изтекъл давностен срок. Счел е, че давността тече от уведомяването на ищеца за отказа на фонда по чл.26,ал.1, изр.второ от Наредбата и към датата на завеждането на иска – 08.08.2014г. търсеното вземане за главницата за изпълнените дейности по договора не е погасено с общата петгодишна давност. Частично е уважен искът по чл.86,ал.1 ЗЗД.
Въззивната инстанция е констатирала безспорните между страните факти: че между страните е сключен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ № 2612/27.12.2006 г. при условията на специалната предприсъединителна програма на Европейския съюз за развитие на земеделието и селските райони за извършване на дейност в бизнес план към проект „Строителство и обзавеждане на сгради за настаняване на туристи „И.”; че проектът е завършен и въведен в експлоатация в срока на договора; че на 06.10.2008г. ищецът е подал заявка за изплащане на уговорената финансова помощ, а на 04.08.2009г. Фондът е постановил отказ за изплащането й, за който ползвателят е уведомен на 01.09.2009г.
Като спорен е очертан пренесеният пред въззивната инстанция въпрос дали вземането е погасено по давност, съответно от кой момент следва да се счита, че срокът започва да тече – от момента, в който е станало изискуемо задължението на ответника или от момента, в който е постановен отказът. По доводите на ищеца срещу възражението за изтекла погасителна дваност, след анализ на разпоредбите на чл. 25 и чл. 25а от Наредба № 15/18.05.2001г. е прието, че: – Фондът изплаща финансова помощ само ако са представени всички изискуеми съгласно Приложение № 9 от същата Наредба документи, установяващи извършване на цялата инвестиция или на част от нея; – че срокът за изпълнение на задължението за плащане е три месеца от постъпване на заявката; – че течението му може да бъде спряно за времето, в което, в рамките на своите правомощия, Фондът изиска отстраняване на непълноти или неточности в представените документи. Обсъдено е, ГФ е изискал допълнителни документи с писмо от 24.11.2008г., които са представени от ищеца на 08.12.и 19.12.2008г. и че за този период е спрял да тече, на основание чл.25а,ал.2 от Наредба № 15 тримесечният срок за плащане. Обстоятелството, че фондът е изпратил процесната заявка на други институции за проверка /видно от писмо от 09.01.2009г., с което фондът е уведомил управителя на „И.” за този факт/, е счетено за непопадащо в хипотезиса на чл.25а,ал.2 от Наредбата, съответно не е от естество да причини спиране течението на тримесечни срок за плащане. Прието е, че не би могло да се третира като основание за спиране на срока и уговорката в чл.4.8 от договора – задължението на фонда да уведоми ползвателя за окончателния размер на финансовата помощ или за отказа да му бъде изплатена.
Изложени са и съображения, че нормите, които уреждат продължителността на давностните срокове, основанията за спиране и прекъсване на течението им, имат императивен характер и следва стриктно да бъдат прилагани по аргумент от чл. 113 ЗЗД; че разпоредбата на чл. 114 ЗЗД предвижда, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Краяният извод на САС е, че при липса на събрани доказателства, от които да се направи извод за спиране или прекъсване на давностния срок, който е започнал да тече от деня, в който вземането на ищеца е станало изискуемо, а именно 19.03.2009г., следва да се приеме, че към датата 08.08.2014г. петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД е изтекъл. Счетено е, че постановяването на изричен отказ за изплащане на финансовата помощ от Фонда не би могло да се третира като начален момент на течение на давностния срок, тъй като поведението на административния орган не е от естество да дерогира императивни норми, /единствено изключение за приложението на които е предвидено в разпоредбата на чл. 197, ал. 1 ЗЗД/.
Решението е подписано с особено мнение от члена на съдебния състав, в което са изложени съображения, че с оглед разпоредбата на чл.25а, ал.2 от Наредба № 15 от 18.05.2001г. и установените факти по спора, възражението на ответника за изтекла 5 годишна погасителна давност е неоснователно. Обосновано е, че разменената между страните кореспонденция и извършените от страна на ответника действия за проверка на изпълненото по договора, с цел преценка налице ли са основания за плащане или за отказ, давността по чл.114, ал.1, във вр. с чл.110 ЗЗД, е започнала да тече от момента на получаване на отказа по чл.4.10 от договора и чл.26, ал.1 от Наредбата; при възприемане и на по ранната твърдяна от ответника като момент на получаване на отказа – 13.08.2009г., давността към датата на подаване на исковата молба – 08.08.2014г., не е изтекла, в какъвто смисъл са и изложените мотиви от първоинстанционния съд.
Искането за допускане на касационното обжалване по първия въпрос е неоснователно поради необосноваване от касатора на въведената допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Във връзка с нормативната уредба на финансовото подпомагане по програма САПАРД при предприета от бенефициента защита по гражданскоправен ред чрез предявяване до 25.12.2015г. на искова молба пред общия съд за изпълнение на договор за безвъзмездна финансова помощ, е формирана практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК. Съгласно Решение 112 по т.д.№ 359/2011г. на 2 т.о., № 199 по т.д.№ 4500/2013г. на 1 т.о., Решение № 240 по т.д.№ 317/2014г. на 1 т.о., до приемането на ЗУСЕСИФ /ДВ бр.101/2015г./, предоставянето на финансовата помощ при условията на специалната предприсъединителна програма на ЕС за развитие на селските райони се квалифицира като смесен фактически състав с административно и гражданскоправни елементи, а за конкретните условия, ред и лицата, които се подпомагат, са приложими наредбите на МЗГ; доколкото съответния нормативен акт не съдържа специални разпоредби, уреждащи отговорността при неизпълнението на тези договори, са приложими правилата на последните и общите разпоредби на ЗЗД.
Съобразно тази постановка са и изводите на САС и конкретно позоваването на общата разпоредба на чл.114,ал.1 ЗЗД, регламентираща началото на погасителната давност. В системата на общата част на облигационното право не е мислима хипотеза началото на давностния погасителен срок при уговорен падеж на задължението да бъде поставено с отказа на насрещната страна за реално изпълнение на задълженията й /давността да тече от отказа на длъжника да изпълни изискуемото си задължение/. При наличието на практика по чл.280,ал.1, предл.последно ГПК по по-общия въпрос, изключено е наличието на предпоставката на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК по въпроса на касатора, който поддържа, че давността, с която се погасява искът на ползвателя за заплащане на помощта, тече от отказа на фонда да изпълни задълженията си по предоставянето й.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по втория въпрос пряко произтича от зададената в него условност, теза на касатора за наличие на обективни причини, в резултат на които фондът е в невъзможност да извърши преценката налице ли са предпоставките за отпускане на помощта. Това становище за обективни пречки, препятствали произнасянето по заявката е теза на ищеца, а не защитен довод/възражение на ответника. След като длъжникът не се е позовал на обективна невъзможност за изпълнение, твърдението на кредитора в п.2 от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК за такава реална неосъществимост, означава, че поставеният в този пункт въпрос е хипотетичен, а не обуславящ изхода на спора. Това пряко изключва възможността той да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването.
Съдебната практика по чл.290 ГПК, на която касаторът се позовава, не е обвързана с правен въпрос, но твърдяното противоречие на обжалваното решение с нея няма как да е налице, тъй като тя е по въпроси по приложението на чл.81,ал.1 ЗЗД – обективната невъзможност за изпълнение, които не са въведени в спора като защитно средство от ответника, който не е поддържал и теза за удължаване на уговорените срокове с времето на забавата, предизвикана от обстоятелства по чл.81,ал.1 ЗЗД.
Необосновано е и искането за допускане на обжалването на основанието по чл.280,ал.2,предл.последно ГПК – поради твърдяната от касатора очевидна неправилност. Предпоставките за допускане до касация на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК не са тъждествени на очевидната неправилност, нито последната е идентична на отменителните касационни основания по чл. 281,т.3 ГПК, както счита ищецът. Тя не се състои и в оспорването от страната на правните изводи на въззивния състав. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационното обжалване следва пряко да явства от мотивите на обжалвания акт, да е очевидна при техния прочит, а не да предпоставя обстойна проверка и анализ на доказателствата и преценка, дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. Изразяването на особено мнение на член от решаващия състав е предвидена от процесуалния закон възможност при формиране на волята на състава на съда и не може да се отъждествява с „индиция/индикация за неправилност”.
Разноски по делото не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на I т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 850 от 11.04.2018г. по в.т.д.№ 3349/2017г. на САС, ТО, 5 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: