О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 217
София, 10.04.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на пети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2619 по описа за 2016 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. Б. Бранковска и Ц. К. А. в качеството им на наследници на починалия в хода на производството ищец К. Ц. Бранковски против Решение № 137 от 30.05.2016г. по в.т.д.№ 198/2016г. на Варненския АС за потвърждаване на решението по т.д.№ 1484/2014г. на ОС Варна за отхвърляне на иска срещу [фирма] с правно основание чл.226,ал.1 КЗ-отм. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на Бранковски в резултат на пътно произшествие от 14.08.2009г., за разликата от 38 000лв. до пълния предявен размер 40 000лв.
С касационната жалба се иска отмяна на решението в обжалваната част като неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК и постановяване на друго за уважаване на иска в предявения размер. Оспорва се правилността на извода на апелативния съд относно наличието на предпоставките за намаляване на обезщетението на основание чл.51,ал.2 ЗЗД поради принос на пострадалия за настъпването на пътното произшествие в степен на 5%.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК е поставен процесуалноправният въпрос законосъобразно ли е въззивният съд да установява нови факти по делото и да ги квалифицира по начин, който не е възприет от първоинстанционния съд, които не са въведени с въззивната жалба и не касаят приложение на установена в публичноправен интерес материалноправна норма. Твърдението е за противоречие на обжалваното решение с указанията по т.1 и т.2 на ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се, че решаващият мотив за потвърждаване на първоинстанционното решение е основан на извода за нарушение от страна на пешеходеца Бранковски на нормата на чл.113,ал.1,т.2 ЗДвП като въззивната инстанция „добавила мотиви” в полза на ответника при липса на жалба от негова страна и при отсъствие на съображения на окръжния съд за наличието на фактическия състав на чл.113,ал.1,т.2 ЗДвП.
При допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280 ГПК – като от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото относно института на съпричиняване от пешеходец на пътното произшествие са поставени въпросите: Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пешеходец при пресичане на пътното платно в случаите, когато водач на моторно превозно средство е нарушил правилата относно скоростта за движение по ЗДвП; Абсолютно ли е правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно на специално очертана за целта пешеходна пътека В случай, че правото на пешеходеца не е абсолютно, с кои фактори трябва да се съобразява при пресичане на пътното платно.
Без поставен правен въпрос се посочва, че са налице множество тъждествени казуси /в хипотезата на пресичане от пешеходец на пътното платно на специално обозначено място/, по които са постановени влезли в сила цитирани решения, с които е възприет противен на изложения в обжалваното решение извод.
От насрещната страна-ответника [фирма] отговор на касационната жалба в срока по чл.287 ГПК не е постъпил.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
По делото не е бил спорен установеният чрез назначените експертизи механизъм на настъпването на произшествието – на прав участък на ул.“Д-р П.“ в [населено място], л.а. „Опел А.“ се е движел с посока към центъра на града със скорост 55.84 км.ч. при допустима -50 км.ч. Пешеходецът се движел по десния тротоар спрямо насрещно движещият се по пътното платно лек автомобил и предприел косо пресичане на пътното платно в границите на пешеходна пътека, но преди на достигне обозначената за пресичане зона – на около 0.55м. от десния й край по посоката на движението му като е преминавал забързано, доколкото възрастта му /81г./ е позволявала. Автомобилът се е намирал на 31.40м. преди началото на пешеходната пътека към момента на предприетото навлизане на пътното платно при дължина на опасната зона за спиране 39.90м.; последвал е удар на пешеходеца в предното стъкло и тялото му е било отхвърлено. Ударът е настъпил на самата пешеходна пътека. Установено е от експертите, че при движение в рамките на разрешената скорост, отстоянието на автомобила от мястото на удара в момента на стъпването на пешеходеца на пътното платно съвпада с дължината на опасната зона за спиране. Вещите лица са пояснили, че не може да бъде обоснован категоричен извод, че при движение с 50 км.ч. ударът би бил избегнат.
Първоинстанционният съд е приел за установено въведеното в процеса възражение за принос на пострадалия – заявеното в отговора на исковата молба, че вина за произшествието има изцяло пешеходецът, респ. неговото поведение съществено е допринесло за настъпването му, тъй като е предприел неочаквано за водача и рисково пресичане извън пешеходната пътека. Обосновал е, че извършеното пресичане е преди пътеката – на около 0.55м. от края й, в момент, в който автомобилът се е намирал на около 30 м. преди нея и пешеходецът е могъл го възприеме като опасност. При спазване на изискването на чл.113,ал.1,т.1 ЗДвП – да се огледа и да прецени ситуацията – пътното произшествие би било осуетено.
Въззивната инстанция е била сезирана с жалба на настоящите касатори против решението на окръжния съд за частично отхвърляне на иска поради приет принос на пострадалия пешеходец за настъпването на пътното произшествие. Споделила е фактическите изводи за механизма на произшествието, както и извода за доказаност на съпричиняването и размера му-5%. Изложила е собствени съображения, че пресичането на пътното платно е следвало да бъде осъществено при съобразяване с пътната обстановка, за която пешеходецът е имал пряка видимост; следвало е да се убеди, че няма да създаде опасност и пречка за движението на моторните превозни средства, поради което е нарушена разпоредбата на чл.113,ал.1, т.2 ЗДвП; счетено е, че ако пешеходецът бе съобразил разстоянието на приближаващият се автомобил и собствената си скорост на придвижване, чрез удължен път, съответно и време, не би следвало да предприеме пресичане.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по първия /процесуалноправен въпрос/ произтича от обстоятелството, че дадената от въззивната инстанция квалификация на нарушението на правилата за движение от пешеходеца не е равнозначно на „установяване на нови факти“. Поради това отсъства соченото от касатора несъответствие на дейността на Варненския АС с указанията по т.3 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС – ограничаването на обхвата на въззивната дейност по отношение приети за установени /или за неустановени/ факти от първоинстанционния съд само при наличие на оплакване от въззивника, че този факт е погрешно установен. Изрично в т.1 на ТР е посочено, че ограниченията в обсега на въззивната дейност предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая въззивната инстанция при идентично възприета фактическа обстановка е прецизирала квалификацията на нарушенията на пешеходеца. Следователно, отсъства основание за преценка за допуснато нарушение на разпоредбата на чл.269,изр.второ ГПК, а дори поведението на пешеходеца да е подведено към неотносимия в случая състав на чл.113,ал.1,т.2 ЗДвП, вместо към приложимия текст на чл.113,ал.1,т.1 от същия закон, това е въпрос по съществото на спора, а не въпрос, който е в състояние да осъществи изискването на обща предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Поставените материалноправни въпроси са получили задължително за всички съдилища разрешение в т.6а но тълкувателно решение № 2/22.12.2016г. на ОСНК на ВКС, постановено при релевантната за спора регламентация на закона – разпоредбата на чл.119 ЗДвП преди изменението ДВ бр.9/2017г., когато е приета новата алинея пета. Това изключва възможността по отношение на тях да е налице хипотезата на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК – въведената от касаторите допълнителна предпоставка. Неоснователността на искането за допускане на обжалването по тях произтича и от обстоятелството, че те не са пряк предмет на произнасяне от въззивната инстанция, а и крайният резултат на спора по приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД не е в противоречие с отговора, даден в цитираното тълкувателно решение.
Разноски на насрещната страна не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 137 от 30.05.2016г. по в.т.д.№ 198/2016г. на Варненския АС,
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: