О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 225
София, 07.05. 2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на трети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2618 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по съвместна касационна жалба на ищеца „Л. Корпорация” АД и на В. С., действащ като процесуален субституент на това дружество, срещу Решение № 1878 от 17.07.2018г. по в.гр.д.№ 6234/2017г. на САС, ГО, 1 състав, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 12236/2016г. на СГС, ГО, 17 състав. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения по реда на чл.164,ал.2 ЗЗД от В. С. в качеството му на заложен кредитор на „ЕСТ“АД иск с правно основание чл.59,ал.1 ЗЗД за осъждане на „Л. Корпорация“АД, гр. София да заплати в полза на „ЕСТ“АД, гр. София сумата 22 296 лв. – обезщетение за ползване на офис № 6 в Бизнес Център „Евротур“, гр. София, район „Младост” за периода януари 2015г. – юни 2015г. и сумата 10 326.78лв. – обезщетение за ползване на същия период на офис № 7, находящ се в същата сграда. Със същото решение е прекратено на основание чл.130 ГПК производството по делото по предявените като частични искове за заплащане на обезщетение за ползване на двата офиса за периода от подаване на исковата молба до края на декември 2015г.
С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно като са изложени съображения единствено по отношение на решението за отхвърлянето на исковете. Твърдението е, че В. С. е бил упълномощен от залогодателя „Л. Корпорация“АД да предприеме действията за събиране на сумите, които ответникът „ЕСТ“АД дължи за ползването на двата офиса, както и че за процесния период между „Л. Корпорация“ и ответника не е налице действащ договор заем за послужване. Поддържа се, че съществувалият безвъзмезден договор е бил прекратен с поканите за плащане, за които свидетелствал св.Д. и доказателство за което прекратяване е Протоколът на Съвета на директорите на „ЕСТ“АД от 15.12.2017г. Посочва се, че доказателство в същия смисъл е писменото изявление от името на „ЕСТ“АД от 09.02.2015г. за заплащане на суми за осъществявано ползване и показанията на св.Т. за последващи разговори с представители на ответника за връщане на имотите или плащане на наем. Твърди се, че анализът на доказателствата установява, че с поканите „ЕСТ“АД по конклудентен начин е изразило волята си за противопоставяне на безвъзмездното ползване на офиките, следователно и за връщането им, при несъгласие на ответника за плащането на предложената наемна цена в какъвто смисъл е и Решение № 721 по гр.д.№ 401/2009г. на 4 г.о. на ВКС. Поддържа се, че с получаването на изявлението на 09.02.2015г. е изпълнено изискването на чл.249 ЗЗД за прекратяване на „наличния според съда договор за заем за послужване“ и съгласно чл.243 ЗЗД, ответникът е следвало да върне вещта, поради което офисите са ползвани без основание, за което се дължи обезщетение на основание чл.59,ал.1 ЗЗД.
В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на обжалването при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК по въпроса: Може ли направено чрез пълномощник /в случая заложен кредитор по договор за залог на вземания/ писмено волеизявление от собственика на недвижим имот /в случая залогодател по договор за залог на вземания/ до негов ползвател за прекратяване на безвъзмездното ползване на имота, съдържащо покана за плащане на конкретна цена за ползването, да се счита за изразена по конклудентен начин покана за освобождаване на имота от ползвателя, ако последният не е съгласен да заплаща посочената му за ползването цена, и може ли такава покана да прекрати действието на предходно сключен в устна форма между собственика и ползвателя безсрочен договор за заем за послужване. Касаторът се позовава и на допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК, която обосновава с цитираното Решение № 721 по гр.д.№ 401/2009г. на 4 г.о. на ВКС.
Иска се допускане на обжалването и поради очевидната неправилност на решението с оглед на „описаните в касационната жалба обстоятелства и грешни изводи на съда”. Акцентира се на обстоятелството, че „ЕСТ“АД с договора за особен залог /чл.5 и 6/ е овластило В. С. да изисква плащане от ползвателите и да предприема действия по тяхното изваждане от обектите, поради което отправените от С. покани имат прекратителен ефект по отношение на приетата от САС за доказана договорка за заем за послужване.
В писмен отговор ответникът „Л. Корпорация“АД поддържа становище за отсъствие на основание за допускане на касационното обжалване. Изложени са и съображения за неоснователност на касационната жалба.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Безспорно е, че между В. С. и „ЕСТ“АД на 28.01.2015г. е сключен договор за залог върху вземане, с който акционерното дружество като залогодател е учредило в полза на заложния кредитор В. С. залог върху всички свои настоящи и бъдещи вземания към трети лица, произтичащи от ползване на конкретно индивидуализирани обекти, собственост на залогодателя, находящи се в сграда Бизнес Център „Евротур“, София, [улица]. Този залог обезпечава вземанията на заложния кредитор по договор за заем, сключен на 29.06.2012г. между В. С. като заемодател и трето лице – заемополучател, по който „ЕСТ“АД е солидарен длъжник. В чл.2.2. от договора за залог са посочени като включени в неговия предмет – вземания във връзка с ползването на обектите и сред които са и вземания към „Л. Корпорация“АД за ползване на офис № 6 и офис №7 от сградата; като „документи“ за тези вземания в договора за залог са посочени приемо-предавателен протокол за предаване на всеки обект от 05.01.2009г. при „ориентировъчна стойност на вземането без ДДС 1900 евро за офис № 6 и 880 евро за офис № 7”. В чл.3.3. изрично е посочено, че вземанията ще станат изискуеми след отправяне на писмено искане за плащане до съответните ползватели, за отправянето на което заложният кредитор се счита овластен от залогодателя с подписването на този договор. Съгласно чл.5 заложният кредитор предприема всички необходими действия за запазване на вземането и е упълномощен от заложния кредитор да уведоми длъжниците и да ги покани да заплащат сумите по сметка на заложния кредитор. Съгласно чл.6, заложния кредитор има правото и задължението да се грижи за запазването и събирането на заложените вземания като предприема по своя преценка всякакви действия – да води кореспонденция, да изисква плащане, да предприема действия по изваждане. Безспорно е, че като ползвател на обектите офис № 6 и № 7, ответникът „Л. Корпорация”АД е уведомен от заложния кредитор с Уведомление за сключен договор за залог на вземане, получено на 05.02.2015г. с приложено към уведомление копие от договора за залог и е поканен от името на залогодателя да плаща „дължимите суми, в това число и дължимата сума, съответно от 1900 и 880 евро за всеки месец, считано от 01.01.2015г. за ползването на офисите. Посочено е, че този размер е формиран на база „пазарната наемна цена на бизнес сградата, респективно на база условията, предлагани от залогодателя на трети лица – ползватели на офиси в нея“. Няма спор и относно връчването на нотариални покани, изходящи от С., съдържащи ново искане за плащане за ползването на двата офиса с предупреждение за „предприемане на действия по принудително събиране на сумите“.
Последователно поддържаната теза на ответника „Л. Корпорация”АД е, че по силата на споразумение с „ЕСТ”АД, са му предоставени за безвъзмездно ползване офиси № 6 и №7 със задължение за заплащане единствено на обикновените разноски във връзка с ползването /енергия, вода и поддръжка на общите части/ като собственикът не е изразявал воля за противопоставяне на ползването на обектите по договорения начин, договорът за безвъзмездно ползване не е прекратен, нито е бил определен срок за ползване, който да е настъпил.
Въззивната инстанция е приела, за доказано наличието на основание за ползване на имотите. Анализирала е съдържанието на приемо-предавателните протоколи, посочени в договора, съгласно които на ответника са били предадени на 05.10.2009 г. офис № 6 и № 7, но без предвидено/уговорено задължение за плащане на наемна цена. Обсъдено е, че независимо, че страните по протокола са посочени като „наемател и наемодател”, съдържанието на уговорките не сочи на договор за наем, тъй като насрещна престация за ползването не е договорена, а описът на състоянието, в което се предава имотът – обзавеждане и показания на водомер и електромер, обосновава извод за предоставено безвъзмездно ползване според предназначението на обектите като бъдат заплащани единствено консумативните разноски, които уговорки съответстват по съдържание на разпоредбата на чл.245,изр.първо ЗЗД.
При обсъждане на връчените на ответника уведомления и покани е прието, че те установяват желанието на заложния кредитор, за което той е изрично упълномощен с договора за залог, да получава цена за ползването на офисите. Счетено е, че това желание не е достатъчно, за да възникне основание за възмездното им ползване, нито за да отпадне основание за безвъзмездно ползване. Аргументирано е, че нито заложният кредитор, нито заложният длъжник могат едностранно да определят цена за ползване: такава следва да се определи от двете страни по договора, а при непостигане на такова, заемодателят би могъл да иска прекратяване на договора за заем и връщане на вещта. Акцентирано е, че изявление за връщане на офисите не е отправено изрично и ясно. Анализирани са свидетелските показания и е прието, че те установяват единствено отправените покани за плащане на цена за ползване на офисите, каквито безспорно са налице и се установяват от представените писмени доказателства. Счетено е и че протокола от заседанието на съвета на директорите от 15.12.2017г. не дава основание за друг извод.
По отношение прекратителната част на първоинстанционното решение е потвърден изводът, че като непритежаващо характеристиката на повтарящо се/периодично задължение, вземането по чл.59,ал.1 ЗЗД не може да бъде предмет на иск по чл.124,ал.2 ЗЗД – че искът за заплащане на обезщетение по чл.59,ал.1 ЗЗД, чиято изискуемост не е настъпила към датата на подаване на исковата молба, е недопустим.
Искането за допускане на обжалването по поставения в изложението въпрос е неоснователно. Въпросът /дори да бъде счетено че има правна характеристика, а не е фактологичен/ произтича от въведената в него условност за отправено изявление за „прекратяване на безвъзмездното ползване на имота”. Същевременно изводите на САС са основани на приетото за установено от фактическа страна, че изявление за прекратяване на договора не е отправено, нито е поискано връщане на имотите. Следователно, въпросът е поставен некоректно, той не кореспондира на възприетите от САС факти, поради което е хипотетичен, а не обуславящ изхода на спора – не съдържа съществена характеристика на общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол, очертана в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. В тази хипотеза безпредметно е обсъждането на въведената към въпроса допълнителна предпоставка. След като касаторът не оспорва наличието на приетата за установена от САС договорна обвързаност по заем за послужване, който е по дефиниция безвъзмезден договор – чл.243 ЗЗД, обстоятелството дали заложният кредитор е бил овластен/ упълномощен от собственика на вещта – залогодателя да иска връщане/предаване на вещта, с което да преустанови правото на безвъзмездно ползване, е без правно значение при положение, че воля за прекратяване на договора – искане за освобождаване на офисите, не е обективирана.
Неоснователно е искането за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280,ал.2,предл.последно ГПК поради твърдяната очевидна неправилност, произтичаща според касаторите от обстоятелството, че „ЕСТ“АД с договора за особен залог /чл.5 и 6/ е овластило В. С. да изисква плащане от ползвателите и да предприема действия по тяхното изваждане от обектите. Специфичното основание за допускане на касационното обжалване не е идентично на касационните основания за отмяна в какъвто смисъл са изложените от касаторите съображения. Същевременно, без значение за спора е дали заложният кредитор е бил овластен да иска връщане на вещта, след като от фактическа страна е прието за установено, че такава воля за предаване на имота не е изразена/обективирана от В. С.. От това пряко произтича неоснователността на тезата на касатора за очевидна неправилност на обжалвания акт.
Не са изложени нито касационни доводи нито е поставен правен въпрос по отношение на прекратяването на иска за заплащане на обезщетение за периода след завеждането на исковата молба.
Касаторите следва да заплатят поисканите от ответника разноски за изготвянето на отговор на касационната жалба, които са доказани с представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено заплащането на договореното адвокатско възнаграждение в брой- сумата 1 260лв.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 1878 от 17.07.2018г. по в.гр.д.№ 6234/2017г. на САС, ГО, 1 състав.
Осъжда „Ест”АД и В. С. С. да заплатят общо на „Л. Корпорация”АД сумата 1 260 лв. /хиляда двеста и шестдесет лева/ разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: